Клайв Къслър
Нощно издирване (30)

30.

Малко след залез-слънце Пит отби от щатската пътна артерия взетата под наем миникола и навлезе в тесен павиран път, граничещ с река Хъдсън. Отмина крайпътен камък, отбелязващ битка от Американската революция, и се изкуши да спре и да се разтъпче, но реши да не се бави, за да стигне до целта си, преди да се е стъмнило. Живописната река беше красива дори и в чезнещата светлина; крайбрежната ивица, която стигаше до ръба на водата, блестеше под сипещия се сняг на късната зима.

Пит спря да налее бензин на малка бензиностанция край град Коксаки. Продавачът — възрастен мъж с избелял работен комбинезон — седеше в канцеларията, вдигнал крака върху метално столче до печка с дърва. Пит си наля бензин и влезе вътре. Продавачът наклони глава встрани от него, за да види брояча на колонката.

— Май прави точно двайсет долара — рече той.

Пит му подаде пари в брой.

— Колко още има до Уакетшър?

Мъжът присви подозрително очи и огледа Пит като с детектор.

— Уакетшър ли? Че то от години не се казва така. Всъщност селището вече не съществува.

— Призрачно селище в северен Ню Йорк? Да беше в югозападната пустиня, щеше да прозвучи по-вероятно.

— Няма шега, господине. Когато през четирийсет и девета година железопътната линия бе разрушена, Уакетшър западна и с него се свърши. Повечето от сградите бяха подпалени от вандали. Сега там не живее никой, освен неколцина, които правят статуи.

— Останало ли е нещо от железопътната линия? — поинтересува се Пит.

— Почти нищо — отвърна старецът и лицето му прие замислен вид.

— И това е толкова жалко! — додаде след малко и сви рамене. — Е, поне се разминахме с дизеловото гориво, което само щеше да ни усмърдява. Последният влак, който минаваше оттук, се движеше с пара.

— Може би някой ден парата ще се върне отново.

— Аз няма да го доживея. — Продавачът на бензин загледа Пит с нарастващо уважение. — Какво толкова ви интересува една запустяла жп линия?

— Луд съм по влакове — излъга Пит без никакво колебание. Той като че ли почваше да го прави много умело напоследък. — Особен интерес проявявам към класическите влакове. В момента правя справки за „Манхатън лимитид“ от северните линии „Ню Йорк & Квебек“.

— Онзи, дето падна от моста Довил ли? Нали знаете, тогава загинаха сто души.

— Да — отвърна с равен тон Пит, — знам.

Старецът се обърна и погледна през прозореца.

— „Манхатън лимитид“ е по-различен от другите — рече той. — Човек винаги може да познае кога се задава по коловоза. Има си свой специфичен шум.

Пит не беше сигурен, че е чул добре. Възрастният човек говореше в сегашно време.

— Сигурно имате предвид друг влак.

— Не, господине. Виждал съм как старият „Манхатън лимитид“ се приближава с грохот и отминава потраквайки, с надута свирка и блеснали фарове, точно както в нощта, когато падна в реката.

Ветеранът описваше как е видял влака фантом толкова равнодушно, сякаш говореше за времето.

Вече се здрачаваше, когато Пит спря колата край малка отбивка на пътя. От север духаше студен вятър и той затвори догоре ципа на коженото си шофьорско яке и вдигна яката. Нахлузи плетена скиорска шапка на главата, слезе от колата и заключи вратите.

Докато крачеше тежко към реката през замръзналото поле и ботушите му затъваха в десетсантиметровия сняг, западното небе промени цвета си от оранжев в синьо-пурпурен. Сети се, че забрави ръкавиците си в колата, но предпочете, вместо да се връща и да губи ценни минути от намаляващата дневна светлина, да напъха по-дълбоко ръце в джобовете на якето си. Наклонът беше стръмен и се налагаше да използва и ръце, за да се изкатери по хлъзгавата повърхност.

Най-сетне, с вкочанени от студ пръсти, той се озова на отдавна изоставения релсов път. На места той беше напълно разяден от ръжда и покрит със сплетени мъртви и замръзнали бурени, подаващи се от снега.

Оживеният някога коловоз се беше превърнал в далечен спомен.

На слабата светлина погледът на Пит попадна на издайнически реликви от миналото: няколко разядени траверси, наполовина заровени в земята, един ръждясал крампон, разхвърляни камъчета от баластровата настилка. Телеграфните стълбове бяха на мястото си и се губеха в безкрайността като редица от изостанали от частта си, преуморени от битки войници. Нито една от потъмнелите им от времето напречни греди не липсваше.

Пит се ориентира и закрачи по леко извития път, водещ по наклона към пустия прелез на моста. Въздухът беше леденостуден и щипеше ноздрите му. Дъхът му образуваше безформени облачета, които бързо се разнасяха във въздуха. Пред него изскочи заек и побягна надолу по насипа.

Здрачът премина в мрак и сянката на Пит изчезна. Той се спря и погледна към заледената река на четирийсет и шест метра под него. Каменните брегови устои на моста Довил-Хъдсън като че ли не водеха наникъде.

Две самотни междинни подпори стърчаха като мърляви часовои от водата, която се въртеше около основите им. Нямаше и помен от сто петдесет и два метровата дъгова форма, която някога бяха поддържали. Мостът изобщо не беше поправян; главният коловоз беше построен по на юг, където се пресичаше с по-нов и по-здрав висящ отвод.

Пит приклекна и стоя дълго време така, опитвайки се да добие зрителна представа за съдбовната нощ, и едва ли не видя как червените светлини на последния вагон постепенно се смаляваха, докато влакът фучеше по огромния централен свод, дори чу писъка на огъващ се метал, после шумния плисък от падането му в безразличната река.

Унесът му бе прекъснат от друг звук — пронизително стенание в далечината.

Той скочи на крака и се ослуша. Не долови нищо друго, освен шепота на вятъра. След малко стенанието отново се чу. То идваше някъде от север и срещайки по пътя си зловещите стръмни скали на Хъдсън, ехото му се повтаряше и преповтаряше.

Това беше свирка на влак.

Изведнъж Пит видя как една жълтеникава светлина се приближава неотклонно към него. След малко слухът му долови и други звуци — стържещ тропот и съскане на пара. Невидими птици, подплашени от внезапния шум, изпърхаха с крила към черното небе.

Пит не смееше да повярва в истинността на това, което несъмнено бе видял; беше невъзможно влак да препуска по несъществуващите релси върху запусната баластра. Той стоеше неподвижен, без да чувства студа, и търсеше обяснение, но умът му отказваше да откликне на възприятията му, а в това време писъкът на локомотивната свирка ставаше все по-силен, светлината — все по-ярка.

В продължение на може би десет, а може би и на двайсет секунди Пит застина на място като дърветата покрай коловоза. Адреналинът нахлу в кръвоносните му съдове и задръжките на страха се отприщиха и пометоха всичките му логични разсъждения. Клещите на паниката се затегнаха около стомаха му и той започна да губи чувството си за реалност.

Острата свирка прониза отново нощта и миг след това ужасът се зададе откъм завоя и затрополи шумно по наклона към липсващия мост, а предният прожектор закова на място Пит с ослепителната си светлина.

Пит изобщо нямаше представа колко дълго бе наблюдавал смаян онова, което дълбоко в себе си съзнаваше, че е свръхестествено явление. По едно време започна да изпитва чувство за самосъхранение и се огледа, за да види накъде да побегне. Тесните страни на насипа се спускаха в непрогледния мрак, а зад него беше отвесният склон към реката.

Почувства се в капан пред прага на необятна празнота.

Призрачният локомотив се приближаваше неотклонно, дрънченето на камбаната му вече се чуваше ясно сред грохота от отработената пара.

Но изведнъж гняв измести страха на Пит, гняв, породен отчасти от собствената му безпомощност, отчасти от забавените му реакции. Мигът, който му бе нужен, за да вземе решение, му се стори дълъг цяла вечност. Оставаше му открита една-единствена посока и той се вкопчи за нея. Като спринтьор, стартирал след сигналния изстрел, той се втурна по наклона в неминуем сблъсък с неизвестността.