Клайв Къслър
Нощно издирване (2)

2.

Харви Шийлдс преживяваше кошмар.

Съзнанието му отказваше да приеме всякакво друго обяснение. Стърженето на стомана и виковете на болка и ужас отвъд тъмнината, която го задушаваше, бяха адски нетърпими, за да са истински. Помъчи се да се измъкне от противното обкръжение и да се унесе отново в кротък сън, но болката започна да човърка сетивата му и тогава разбра, че не сънува.

Някъде под него чу мощен прилив на вода; тя сякаш нахлуваше в тунел, подгонена от силен вятър, който изкара дъха от дробовете му. Опита се да отвори очи, но клепачите му бяха като залепени. Не чувстваше, че главата и лицето му са покрити с кръв. Тялото му беше заклещено в неподвижното положение на ембрион до студен, неподатлив метал. Остра парлива миризма раздразни ноздрите му и се смеси с усилващата се болка, за да го накара поне още малко да дойде на себе си.

Направи опит да раздвижи ръцете и краката си, но те не се подчиниха. Около него цареше необичайна тишина, нарушавана единствено от тих плясък на вода. Още веднъж пробва да се откопчи от невидимото менгеме, което го стискаше. Пое дълбоко въздух, после напрегна всеки мускул на крайниците си.

Изведнъж едната му ръка се освободи и той изохка, когато едно нащърбено парче метал я сряза над лакътя. Силната болка го свести напълно. Той избърса влагата от очите си и огледа помещението, което доскоро представляваше самостоятелната му кабина на борда на канадския луксозен лайнер, пътуващ за Англия.

Големият махагонов скрин го нямаше, нямаше ги и писалището, и нощното шкафче. На мястото на пода и дясната отвесна преграда сега зееше огромна кухина, а оттатък усукания й ръб се виждаха само забулени в мъгла мрак и черната вода на река Свети Лаврентий. Той имаше чувството, че се е вторачил в бездънно празно пространство. После погледът му се отмести и съсредоточи върху леко отражение от нещо бяло; тогава разбра, че не е сам. Почти на една ръка разстояние под развалините бе затрупано младото момиче от съседната самостоятелна кабина — само главата и едното й бледо рамо се подаваха от срутения таван. Косата й беше златисторуса и падаше на свободни кичури, дълги близо деветдесет сантиметра. Главата й бе извита в уродливо положение, от устата й капеше кръв, която се стичаше по лицето й и бавно багреше падащата й като водопад коса.

Първоначалният шок на Шийлдс премина и той почувства как му прилошава. Дотогава призракът на смъртта не се бе появявал в съзнанието му, но сега в безжизненото тяло на момичето видя собственото си угасващо бъдеще. След това изведнъж го жегна една мисъл.

Със свито сърце той огледа разрушенията, за да открие ръчното куфарче, което никога не губеше от поглед. Нямаше го — развалините го бяха погълнали. В опита си да изтръгне тялото си от примката, от всяка негова пора бликна пот. Усилието му остана напразно — тялото му от кръста надолу бе безчувствено и той с ужас разбра, че гърбът му е премазан.

Огромният лайнер се намираше в предсмъртна агония и продължаваше бързо да се накланя и потъва в студената вода, която щеше да се превърне в негов вечен гроб. Пътниците — някои във вечерно облекло, други по пижами и нощници, се трупаха върху килнатите палуби, правейки усилия да се покатерят в няколкото спуснати спасителни лодки или направо се хвърляха в студената вода, улавяйки се за всяко нещо, което плуваше. Само след минути корабът щеше да извърши последния си плонж на по-малко от две мили от брега.

— Марта?

Шийлдс се стегна и извърна глава към немощния вик, идещ оттатък разбития отсек, който го отделяше от вътрешния коридор. Той напрегна слух и чу отново:

— Марта?

— Тук е — провикна се Шийлдс. — Моля ви, помогнете ми.

Отговор не последва, но се чу шум от движение между купчината отломъци. След малко едно паднало от тавана парче бе избутано настрана и насреща му се подаде лице с посивяла брада.

— Търся моята Марта, виждали ли сте моята Марта?

Мъжът беше в състояние на шок и думите му прозвучаха глухо и без интонация. Лицето му беше лошо ранено, а очите му шареха наоколо с обезумял поглед.

— Младо момиче с дълга руса коса ли?

— Да, да, дъщеря ми.

Шийлдс кимна към тялото на момичето.

— Опасявам се, че е мъртва.

Брадатият мъж трескаво разшири отвора и се промъкна през него. Със сковано от неверие лице той се приближи до момичето, повдигна окървавената му глава и заглади назад косата му. В продължение на няколко минути не отрони звук.

— Не се е мъчила — любезно го утеши Шийлдс.

Непознатият не отговори.

— Моите съчувствия — добави шепнешком Шийлдс. Усети как корабът се наклони рязко на дясната си страна. Водата започна бързо да нахлува отдолу и вече нямаше много време. Той трябваше, въпреки скръбта на бащата, по някакъв начин да го накара да спаси ръчното куфарче.

— Разбрахте ли какво стана? — подхвана Шийлдс.

— Сблъскахме се. — Отговорът долетя едва чуто. — Бях на палубата. От мъглата изскочи друг кораб. Потопи носовата част откъм нашата страна. — Бащата замълча, извади носна кърпа и започна да попива кръвта от лицето на мъртвото момиче. — Марта ме беше помолила да я заведа в Англия. Майка й беше против, но аз я склоних. О, боже, ако съм знаел… — Гласът му заглъхна.

— Нищо не можете да направите вече — каза Шийлдс. — Сега трябва да спасите себе си.

Бащата се обърна бавно и го погледна с невиждащи очи.

— Аз я убих — прошепна той със сипкав глас.

Шийлдс не беше свършил. У него се надигна гняв и лумна с пламъка на отчаянието.

— Чуйте ме добре! — викна той. — При корабокрушението се загуби ръчно куфарче с документ, който трябва да стигне до Външното министерство в Лондон! — После изкрещя: — Моля ви, намерете го!

На няколко крачки от тях водата се завихри на малки водовъртежи. Секунди ги деляха от потопа, който щеше да ги погълне. Приливната вълна беше замърсена с нефт и въглищен прах, а нощният въздух навън се раздираше от виковете на хиляди давещи се хора.

— Моля ви, изслушайте ме, докато все още има време — примоли се Шийлдс. — Дъщеря ви е мъртва. — Той удряше с юмруци по стягащата го стомана, без да обръща внимание на болката от разкъсващата се кожа на ръката му. — Тръгвайте, преди да е станало твърде късно. Намерете куфарчето и го вземете със себе си. Предайте го на капитана — той знае какво да прави по-нататък.

Устните на бащата потрепнаха и се отвориха.

— Не мога да оставя Марта сама… тя се страхува от тъмнината… — Той мънкаше, сякаш се молеше пред олтар.

Това беше краят на надеждите му. Съсипаният от скръб баща изпадна в делириум и вече нищо не можеше да го разчувства. Той се наведе над дъщеря си и я целуна по челото. После избухна в неудържим плач.

Колкото и да беше странно, силното безпокойство напусна Шийлдс. Приемайки провала и смъртта, страхът и ужасът вече не значеха нищо за него. През няколкото кратки мигове, които му оставаха, той се промъкна отвъд границите на действителността и видя нещата с необичайна яснота.

Някъде дълбоко от дъното на кораба се чу експлозия — бяха избухнали котлите. Корабът се прекатури на дясната си страна и потопи първо кърмата във водната маса. От момента на сблъсъка в ранното утро до изчезването му от погледите на масата народ, която се мъчеше да се задържи на повърхността на ледената вода, бяха минали по-малко от петнайсет минути.

Часът беше 2:10 сутринта.

Шийлдс не направи опит да продължи да се бори, да поеме дълбоко въздух, за да отложи идването на неизбежното с още няколко секунди. Отвори уста и погълна водата с вкус на водорасли, задавяйки се, когато тя изпълни гърлото му. И потъна в безвъздушната гробница. Давенето и мъчението не продължиха дълго; съзнанието му угасна.