Клайв Къслър
Нощно издирване (24)

24.

За Сандекър денят беше изтощителен. След неочакваната му среща с Мърсиър той се изправи пред конгресната комисия по бюджета и до осем вечерта изтъкваше целите и завоеванията на НЮМА, призоваваше, а в отделни случаи и изискваше допълнителна финансова помощ за операциите на агенцията. Това беше скучна бюрократична работа, която ненавиждаше.

След лека вечеря в клуба на армията и военноморските сили той се прибра в апартамента си в Уотъргейт и си наля чаша мляко.

Събу си обувките и тъкмо започна да се отпуска, телефонът иззвъня. Нямаше да се обади, ако не се бе обърнал да види на коя линия го търсят. Червената лампичка на директната линия за НЮМА мигаше тревожно.

— Сандекър слуша.

— Рамон Кинг се обажда, адмирале. Възникна проблем на „Леско“.

— Повреда ли?

— Де да имахме този късмет! — отвърна Кинг. — Системата ни за развивка улови нашественик.

— Напада ли нашия плавателен съд?

— Не.

— Значи е възможно да е някоя от нашите подводници — оптимистично предположи Сандекър.

В гласа на Кинг се долавяше безпокойство.

— Обектът поддържа паралелен курс, разстояние четири хиляди метра. Като че ли хвърля сянка на „Леско“.

— Това не е хубаво.

— Ще имам по-ясна представа за положението, когато компютрите дадат по-подробни анализи за нашия незнаен гост.

Сандекър замълча. Отпи глътка мляко и потъна в размишления. Накрая рече:

— Обади се на охраната и им кажи да намерят Джордино. Искам го за тази работа.

Кинг заговори колебливо:

— Джордино запознат ли е с… ъ-ъ… той знае ли…?

— Знае — увери го Сандекър. — Лично аз го запознах с проекта от самото начало, в случай че се наложи да замести Пит. Не е лошо да се разберете с него. Ще бъда при теб след петнайсет минути.

Адмиралът затвори телефона. Най-големите му страхове започнаха да изплуват на повърхността. Той се загледа в бялата течност в чашата, сякаш можеше да извика зрителна представа на загадъчния плавателен съд, който дебнеше беззащитния „Леско“.

После остави чашата настрана и забърза към вратата, забравяйки, че е по чорапи.

 

 

Дълбоко под повърхността на Лабрадорско море, недалеч от най-крайната северна точка на Нюфаундленд, обгърнат в смразяваща тишина, стоеше Пит и изучаваше електронното показание на екрана на дисплея, докато неидентифицираната подводна лодка се движеше покрай външните краища на обхвата на уреда на „Леско“. Изведнъж светна ред от данни и той се наведе напред. Само след миг обаче екранът потъмня, сякаш връзката се загуби.

Бил Ласки, операторът на пулта за управление, се обърна към Пит и поклати глава.

— Съжалявам, Пит, но нашият гост е от срамежливите. Няма да застане на показ, за да го изследваме с локатора.

Пит сложи ръка на рамото на Ласки.

— Пак опитай. Рано или късно той обезателно ще престъпи границата откъм нашата страна.

Пит мина през лабиринта от сложните електронни уреди на командното помещение, стъпвайки безшумно по покрития с гумена изолация под. След това слезе по стълбата на по-долната палуба и влезе в стаичка, не по-голяма от две съединени телефонни будки.

Седна в края на сгъваемото легло, разгърна едно хелиографно копие върху малко писалище и започна да изучава вътрешността на „Леско“.

Подводна уродливост беше най-гальовното определение, което му мина през ума, когато за първи път видя най-усъвършенствания изследователски плавателен съд в света. Той не приличаше на нито един от строените дотогава, чиято цел беше да кръстосват дълбините на моретата.

Компактната форма на „Леско“ граничеше с абсурда. Най-точно можеше да бъде описана като „вътрешната част на самолетно крило, изправено на върха си“ и „команден пункт на подводница, загубила корпуса си“. Казано накратко, той представляваше дебело парче метал, което се движи в изправено положение.

За тази необичайна форма на „Леско“ си имаше причина. Самият замисъл беше огромен скок в подводната технология. В миналото всички механични и електронни системи се строяха съобразно пространствените ограничения на стандартния корпус във форма на пура. Докато алуминиевият кожух на „Леско“ беше построен около компактната система от уреди. Колкото до удобствата на тричленния екипаж, те бяха малко. Плавателният съд се управляваше автоматично и се направляваше от компютърния мозъчен център в главната квартира на НЮМА във Вашингтон, намиращ се на почти пет хиляди километра.

— Какво ще кажеш за малко лекарство, за да изчистим паяжините в очите?

Пит вдигна глава и погледна скръбните, зачервени очи на Сам Куейл, електронния магьосник на експедицията. Куейл вдигна две пластмасови чаши и половинлитрово шише, чието съдържание от бренди едва покриваше дъното му.

— Срамота! — възмути се Пит, едва сдържайки усмивката си. — Знаеш, че разпоредбите на НЮМА забраняват да се употребява алкохол на борда на научноизследователските плавателни съдове.

— Не ме гледай така — отвърна с подправена невинност Куейл. — Намерих това дяволско нещо, или каквото е останало от него, на леглото си. Сигурно някой странстващ работник по конструкцията го е забравил.

— Чудна работа! — възкликна Пит.

Куейл го погледна озадачен.

— Кое?

— Съвпадението. — Пит пъхна ръка под възглавницата и извади стограмово шишенце с уиски „Белс“ и го вдигна. То беше наполовина пълно. — Странстващият работник по конструкцията е оставил подобно нещо и на моето легло.

Куейл се усмихна и подаде чашите на Пит.

— Ако ти е все едно, ще оставя моето за лек срещу ухапване от змия.

Пит наля в двете чаши и подаде едната на Куейл. После седна отново на леглото и бавно заговори:

— Какво е твоето заключение, Сам?

— За нашия неуловим посетител ли?

— За същия — отвърна Пит. — Какво го възпира да се доближи и ни огледа хубаво? Защо му е тази игра на котка и мишка?

Куейл отпи една здравословна глътка уиски и сви рамене.

— Вероятно конфигурацията на „Леско“ не може да се изчисли от системата за разпознаване на подводницата. Няма съмнение, че шкиперът й ще се свърже с командното си в главно управление да пита дали да направи преглед на подводен плавателен съд в неговата патрулна зона, преди да ни спре и ни състави акт задето сме навлезли в чужда територия. — Куейл допи питието си и загледа с копнеж шишето. — Имаш ли нещо против втора глътка?

— Не, пийни си.

Куейл си наля щедра доза.

— Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако успеем да лепнем етикетче с името на тия момчета.

— Те няма да навлязат в обхвата на нашето сканиране. Не мога обаче да разбера едно: как успяват да се движат по точен контур. Имам чувството, че се потапят и издигат към повърхността, за да ни се подиграят.

— Не е някакво чудо — каза Куейл и намръщи лице, когато уискито опари гърлото му. — Техните трансдуктори измерват нашите осезатели. Те знаят, в границите на няколко метра, къде заглъхват сигналите ни.

Пет седна и присви очи.

— Да предположим… само да предположим…

Той не довърши мисълта си. Напусна кабината си почти тичешком, изкачи стълбата и влезе в командния пункт. Куейл отпи още една глътка и го последва. Само че без да тича.

— Има ли промяна? — попита Пит.

Ласки поклати глава.

— Неканените продължават да си играят на криеница.

— Започни бавно да потъмняваш нашите осезатели. Може и да успеем да ги приближим към нас. Стъпят ли в двора ни, нападни ги с всички възможни уреди, които имаме.

— И очакваш да прилъжеш ядрена подводница, управлявана от първокласни професионалисти, с трикове като за детска градина? — не можеше да повярва Куейл.

— Защо не? — простодушно се усмихна Пит. — Залагам противозмийското си лекарство за твоето, че ще се хванат на въдицата.

Куейл го загледа като търговец, който току-що е продал крайбрежен парцел в пустинята Гоби.

— Дадено!

През следващия час те продължиха обичайната си работа. Контролираха уредите и проверяваха съоръженията. Накрая Пит погледна часовника си и махна към Ласки.

— Системите — на разположение — нареди той.

— Системите — в готовност — потвърди Ласки.

— Добре, пипни негодника!

Устройството за данните пред тях се съживи и на екрана се появи изображението на далечина.

Контакт: 3480 метра.

Курс: пеленг едно нула осем.

Скорост: десет морски възела.

— Захапа въдицата! — Куейл не можеше да скрие възбудата в гласа си. — Хванахме го!

Пълна дължина: 76 метра.

Ширина (приблизителна): 10.7 метра.

Предполагаема подводна водоизместимост: 3650 тона.

Мощност: един ядрен реактор с водно охлаждане.

Предназначение: да открива и унищожава противника.

Флаг: САЩ

— Той бил наш! — въздъхна с облекчение Ласки.

— Е, поне сме сред приятели — смънка Куейл.

Пит гледаше напрегнато.

— Още не сме излезли от гората.

— Нашето дебнещо приятелче промени курса си на нула седем шест, увеличава скоростта — предаде данните от екрана Ласки. — Сега се отдалечава от нас.

— Ако не бях запознат с подобно нещо — обади се замислен Куейл, — щях да кажа, че той се готви за нападение.

Пит извърна поглед към него.

— Говори по-ясно.

— Преди няколко години бях член на конструкторски екип, който разработваше подводни оръжейни системи за военноморските сили. Тогава научих, че подводницата изтребител захожда бързо към фланга и се отклонява от целта, преди да изстреля торпедо.

— Все едно че стреляш през рамо с барабанния си револвер в някой негодник, както препускаш в галоп, напускайки града.

— Добро сравнение — призна Куейл. — Съвременното торпедо е натъпкано с ултразвукови, топлинни и магнитни датчици. Изстреляно веднъж, то подгонва целта с безбожна упоритост. Ако я пропусне първия път, започва да кръжи около нея, докато направи контакт. Ето защо разбере ли майката подводница, че целта има оръжие със същия капацитет като нейния, отрано се отдалечава от мишената и се измъква.

По лицето на Пит се изписа загриженост.

— На какво разстояние сме от дъното?

— На сто и трийсет метра — отговори Ласки.

Пит изобщо не можеше да свикне с метричната система. По навик изчисли показанието на около 750 фута.

— А профилът какъв е?

— Изглежда неравен. Има оголени скали, някои от които достигат височина петнайсет метра.

Пит се приближи до масичката на стереоуреда и огледа една карта на морското дъно. После каза:

— Превключи на претоварване и ни спусни.

Ласки го погледна учудено.

— В командния пункт на НЮМА няма да им се хареса, че срязваме юздите им.

— Ние сме тук, а Вашингтон е на четири хиляди и осемстотин километра от нас. Смятам, че е най-добре ние да направляваме плавателния съд, докато разберем пред какво сме изправени.

Куейл изглеждаше смутен.

— Ама ти нали не мислиш сериозно, че ще бъдем нападнати?

— Докато съществува един процент вероятност, нямам намерение да я пренебрегна. — Пит кимна към Ласки. — Спускай ни. Да се надяваме, че ще можем да се загубим в геологията на морското дъно.

— Ще ми трябва хидролокатор, за да не заора в някоя скала.

— Поддържай автоматично съпровождане на подводницата — нареди му Пит. — Използвай прожекторите и телевизионните монитори. Ние ще гледаме с невъоръжени очи.

— Това е лудост — обади се Куейл.

— Да не мислиш, че ако се движехме близо до бреговете на Сибир, руснаците ще се поколебаят да ни сритат там, където най-боли?

— Света Богородице! — ахна Ласки.

Пит и Куейл се смразиха на място и очите им изведнъж се изпълниха със страха на преследвани хора, когато зачетоха светещите зелени букви на екрана на дисплея.

Аварийно обстоятелство: КРИТИЧНО.

Нов контакт: пеленг едно девет три.

Скорост: седемдесет морски възела.

Състояние: предстоящо сблъскване.

Време до контакта: една минута, единайсет секунди

— Стана тя, каквато стана! — прошепна Ласки с поглед на човек, видял гроба си. — Те са изстреляли торпедо в нас.

 

 

Джордино можеше едва ли не да надушва предстоящото и когато нахълта в командния пункт, го видя в очите на доктор Клайн и адмирал Сандекър.

Нито един от двамата мъже не помръдна, дори не отмести поглед към влизащия смугъл, дребен италианец. Цялото им внимание бе съсредоточено в огромния електронен екран, заемащ цяла една стена. Джордино бързо хвърли поглед и осмисли показанието за надвисналата опасност.

— Обърнете посоката им на движение напред — рече той със спокоен глас.

— Не мога — вдигна безпомощно ръце Кинг. — Те са превключили на претоварване.

— Тогава им го кажете! — внезапно повиши глас Джордино.

— Няма начин. — Думите на Сандекър прозвучаха напрегнато и глухо. — В телефонната връзка от свързочния спътник има срив.

— Направете връзка чрез компютрите.

— О, да — смънка Кинг и в очите му се появи слаб проблясък на разбиране. — Все още мога да командвам изхода им на данни.

Докато Кинг говореше в уреда, който препредаваше съобщението към „Леско“, Джордино наблюдаваше екрана и броеше секундите на курса на торпедото.

— Пит те е очаквал — отбеляза Сандекър, посочвайки с брадичка към екрана. И тримата изпитаха кратко облекчение, когато настъпателната скорост на работещия под вода съд започна да намалява.

— Десет секунди до контакта — съобщи Джордино.

Сандекър грабна телефона и закрещя, разтрепервайки дежурната телефонистка.

— Свържете ме с адмирал Джо Кемпър, началника на военноморските операции!

— Три секунди… две… една…

В стаята настъпи мъртва тишина; всеки се страхуваше да продума, пазеше се да не бъде първият, изрекъл думи, които може би щяха да станат епитафия на подводния плавателен съд и екипажа му. Екранът остана черен. После индикацията отново се появи.

— Не улучи — въздъхна тежко Кинг. — Торпедото мина на деветдесет метра зад него.

— Магнитните датчици нямат силно действие върху алуминиевия корпус на „Леско“ — отбеляза Сандекър.

— Торпедото прави кръг за втори опит — съобщи Кинг.

— Каква му е траекторията?

— Изглежда, следва прав път.

— Предайте им да обърнат „Леско“ странично, под ъгъл на хоризонталната плоскост и да поддържат кила по посока на торпедото. Така ще се намали площта на удара.

Сандекър влезе във връзка с един от помощниците на Кемпър, капитан трети ранг, който му съобщи, че началникът на военноморските операции си е легнал и той не можел да го безпокои. Все едно че помощникът хвърли масло в огъня.

— Чуй ме добре, синко — заговори Сандекър със заплашителния си тон, с който бе добре известен. — Случайно съм самият адмирал Джеймс Сандекър от НЮМА и въпросът е спешен. Най-настойчиво ти препоръчвам да доведеш Джо до телефона или в противен случай следващото ти дежурство ще бъде на метеорологичната станция на връх Еверест. А сега, бегом!

След малко прозяващият глас на адмирал Кемпър долетя неясно по телефона.

— Джим? Какъв, по дяволите, е проблемът?

— Ваша подводница току-що нападна един от моите научноизследователски плавателни съдове.

Кемпър остана като гръмнат.

— Къде?

— На десет мили от островите Бътън в Лабрадорско море.

— Това са канадски води.

— Нямам време за обяснения — каза Сандекър. — Трябва да наредиш на вашата подводница да саморазруши торпедото си, преди на главите ни да се е стоварила една безсмислена трагедия.

— Остани на линията — каза Кемпър. — След малко ще ти се обадя.

— Имаме само пет секунди — провикна се Джордино.

— Кръгът се стеснява — допълни Кинг.

— Три секунди… две… една…

Докато чакаха, изпитаха чувството, че следващият интервал се заточи като в меласа. После Кинг съобщи:

— Пак не ги улучи. Този път мина само на десет метра зад тях.

— Колко близо са до морското дъно? — попита Джордино.

— На трийсет и пет метра и продължават да се спускат. Сигурно Пит гледа да се скрият зад формациите от оголени скали. Положението изглежда безнадеждно. Ако торпедото не ги улучи следващия път, има вероятност някоя скала да пробие корпуса им.

Сандекър се вдърви, когато по телефона отново долетя гласът на Кемпър.

— Говорих с началника на полярната отбрана. Той ще изпрати срочен сигнал до капитана на подводницата. Надявам се поне да е навреме.

— Не си единственият.

— Съжалявам за бъркотията, Джим. Обикновено американската военна флота няма навика първо да стреля, а после да задава въпроси. Но случва се, когато бъде забелязан неидентифициран подводен плавателен съд толкова близо до северноамериканското крайбрежие. Между другото, какво прави твой плавателен съд там?

— Военната флота не е единствената, която провежда тайни мисии — отвърна Сандекър. — Благодаря ти за съдействието. — Той изключи връзката и погледна към екрана.

Торпедото пореше дълбините с убийствена мисъл в електронния си мозък. Взривната му глава отстоеше на петнайсет секунди от „Леско“.

— Спускат се — проплака Кинг на висок глас. — Само на дванайсет метра са от дъното. Господи, няма да успеят!

Мислите в главата на Джордино препускаха в опити да открият някакво решение, но такова вече не бе останало. Този път неизбежното нямаше как да бъде заобиколено. Ако торпедото не ги унищожеше в следващите няколко секунди, то морското дъно щеше завинаги да приюти „Леско“ и тримата мъже вътре в него.

Устата му беше пресъхнала като пясъчна яма. Вече не броеше секундите. По време на стрес хората с необикновена яснота забелязват странни неща, които не са на мястото си. Джордино безцелно се запита как тъй не е обърнал внимание досега, че Сандекър е без обувки.

— Този път ще ги улучи — каза Кинг. Това беше просто обявяване на факт, нищо повече. Лицето му не изразяваше никакви чувства, кожата на ръцете му, когато ги вдигна пред очите си, за да не вижда екрана, беше мъртвешки бледа.

Торпедото се вряза в „Леско“, но от компютрите не се чу никакъв звук. Те стояха безучастни и не предадоха нито експлозия, нито силен шум от метал, пръснат на парчета. Бяха имунизирани срещу сподавените викове на умиращите в черните ледени дълбини мъже.

Една по една бездушните машини се изключиха. Лампичките им угаснаха и терминалите им замряха. И те замлъкнаха.

За тях „Леско“ повече не съществуваше.