Клайв Къслър
Нощно издирване (82)

82.

Бавно, но неотклонно обръчът около оредяващия военен отряд на Маклин се затягаше, докато битката продължаваше. Телата на мъртвите и ранените лежаха сред море от изразходвани гилзи от патрони.

Слънцето стопи мъглата. Сега хората му виждаха по-добре обектите за прицел, но същото се отнасяше и за обкръжилите ги мъже. Воюващите англичани не се страхуваха. Те знаеха от самото начало, че бягството им е невъзможно. Да се бият далеч от бреговете на островната им крепост, не беше нищо необичайно за тях.

Накуцвайки, Маклин се приближи до Шоу. Лявата ръка на лейтенанта беше сгъната под окървавена превръзка през рамо, по бинтования му крак също бяха избили кървави петна.

— Опасявам се, че извървяхме пътя си, старче. Няма да можем да ги удържим още дълго.

— Ти и хората ти свършихте славна работа — отбеляза Шоу. — Дори надминахте всички очаквания.

— Добри са момчетата, дадоха всичко от себе си — каза с отпаднал глас Маклин. — Има ли вероятност да проникнем през тази проклета дупка?

— Ако попитам още веднъж Колдуайлър как вървят нещата, нищо чудно да ми пръсне черепа с лопатата.

— Можем преспокойно да хвърлим един заряд там и да се свърши работата.

Шоу го погледна замислен, после рязко се обърна и се покатери до ръба на ямата. Мъжете, теглещи нагоре пълните кофи, изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се строполят от изтощение. Бяха потънали в пот и дишаха тежко.

— Къде е Колдуайлър? — попита Шоу.

— Слезе долу. Каза, че никой не можел да копае по-бързо от него.

Шоу се надвеси от ръба на изкопа. Вентилационната шахта правеше завой и уелсецът не се виждаше. Шоу го извика по име.

Дълбоко долу се подаде една буца пръст във формата на човек.

— Какво има пак, по дяволите?

— Времето ни изтича. — Гласът на Шоу отекна в шахтата. — Има ли възможност да пробием отвор с експлозиви?

— Не става — провикна се Колдуайлър. — Стените ще хлътнат.

— Трябва да рискуваме.

Колдуайлър се отпусна на колене от пълна преумора.

— Добре — каза той с дрезгав глас. — Хвърли заряди. Ще опитам.

След минута сержант Бентли спусна една чанта с пластични експлозиви. Колдуайлър внимателно напъха еластичните заряди в дълбоки сондажни отвори, нагласи детонаторите и направи знак да бъдат издърпани на повърхността. Когато и той самият се появи, Шоу го хвана подмишница и го отдалечи от входа на изкопа.

Колдуайлър се ужаси при вида на касапницата наоколо. От първоначалния отряд на Маклин само четирима мъже не бяха ранени, но пък продължаваха да поддържат ожесточена стрелба в гората.

Изведнъж от земята под тях се разнесе тътен и вентилационната шахта избълва облак прах. Колдуайлър веднага слезе обратно долу. Шоу го чу как кашля, но погледът му не можеше да проникне през вихрещата се пелена.

— Издържаха ли стените? — извика Шоу.

Отговор нямаше. Тогава почувства дръпване на въжето и започна като бесен да го дърпа. Вече чувстваше, че ръцете му отмаляват, когато се подаде посипаната с прах глава на Колдуайлър.

Уелсецът заговори неразбрано и накрая прочисти гърлото си:

— Успяхме! — рече задъхан той. — Проникнахме вътре. Побързайте, момчета, преди да са ви простреляли.

Маклин също беше там. Той се ръкува с Шоу.

— Ако не се видим отново, всичко най-хубаво.

— На теб също.

Сержант Бентли му подаде фенерче.

— Ще ви потрябва, сър.

Колдуайлър върза три въжета едно за друго, за да увеличи дължината.

— Това ще стигне до пода на кариерата — каза той. — Хайде, слизайте!

Шоу скочи в изкопа и започна да се спуска. По едно време спря за миг и погледна нагоре.

Прахът от взрива още не се бе слегнал и загрижените лица горе не се виждаха ясно.

 

 

На граничната линия хората на лейтенант Санчес продължаваха да залягат зад дървета и скали и поддържаха масирана стрелба към обраслото с гъсталаци дере. От откриването на огъня лейтенантът имаше един загинал и осем ранени. Куршум улучи и него, като мина през бедрото му. Той свали куртката си и превърза предната и задната дупки с долната си риза.

— Огънят им отслабва — отбеляза сержант Хупър, изплювайки парченца тютюн.

— Цяло чудо е, че все още има живи сред тях — каза Санчес.

— Само фанатични терористи се бият така ожесточено.

— Добре са обучени. Не мога да не им призная превъзходството. — Той замълча и се ослуша. После се почеса по ухото и се вгледа между два големи скални блока. — Слушай!

Хупър сбърчи чело.

— Моля, сър?

— Те спряха да стрелят.

— Сигурно е номер, за да ни заблудят.

— Не мисля така — каза Санчес. — Нареди да се преустанови стрелбата.

След малко над опустошената гора се настани странна тишина. После един мъж бавно се изправи от храсталаците, вдигнал високо оръжието си в ръка.

— Копеле! — измърмори Хупър. — Той е облечен с пълна бойна униформа.

— Сигурно я е купил от някоя разпродажба след войната.

— Самодоволен негодник!

Санчес се изправи на крака и нехайно си запали цигара.

— Отивам на проучване. Ако онзи вземе много да знае, виж му сметката.

— Стойте по-настрана, сър, за да имаме директна линия за стрелба.

Санчес кимна и тръгна напред. Спря на метър-два от сержант Бентли и го огледа. Видя опушеното му лице, мрежестата му каска със стърчащи от нея клонки и отличителните знаци на сержантския чин. По лицето на боеца нямаше и следа от страх. Тъкмо обратното — по него се разливаше широка усмивка.

— Добро утро ви желая, сър — поздрави го Бентли.

— Вие ли сте командващият?

— Не, сър. Ако обичате, последвайте ме. Ще ви заведа при него.

— Предавате ли се?

— Да, сър — кимна Бентли.

Санчес насочи оръжие.

— Добре, след вас.

Те закрачиха през оголените от куршуми клони на храстите и се спуснаха в дерето. Погледът на Санчес обхвана пръснатите тела и пропитата с кръв земя. Ранените го гледаха с безразличие. Правеха впечатление трима мъже, които изглеждаха невредими.

— Изравнете редицата, момчета! — нареди им строго Бентли.

Санчес се чувстваше объркан. Тия мъже не покриваха образа на терористите — поне на онези, които бе виждал или за които бе чувал.

Те приличаха на униформени войници, много дисциплинирани и обучени да водят битки. Бентли го заведе при двама мъже, разположени до една изкопана дупка в земята. Единият, който изглеждаше така, сякаш се бе въргалял в кал, за да рекламира перилни препарати, се бе навел над другия и срязваше пълния му с кръв ботуш. Излегнатият мъж вдигна поглед към приближаващия се Санчес и му се усмихна жизнерадостно.

— Добро утро!

Каква весела компания, помисли си Санчес, преди да попита:

— Вие ли сте командващият тук?

— Тъй вярно! — отвърна Маклин. — Ще имам ли честта да узная името ви, сър?

— Лейтенант Ричард Санчес от Морската пехота на Съединените щати.

— Какъвто волът, такъв и остенът. Аз пък съм лейтенант Дигби Маклин от Морската пехота на Великобритания.

Санчес остана като гръмнат. Успя само да промълви:

— Дявол да ме вземе!

 

 

Първото нещо, което Шоу подуши, докато се спускаше във вентилационната шахта, беше зловонието на влага и мухъл. След двайсетина метра той не можеше повече да стигне с крака или с ръце заоблените стени. Затова сграбчи здраво въжето и насочи светлината на фенерчето си в тъмнината.

Шоу беше попаднал в обширна пещера, висока най-малко дванайсет метра от пода до тавана. В нея нямаше нищо, освен голяма купчина отпадъци в единия ъгъл. Въжето свършваше на около четири метра над земята. Той пъхна фенерчето подмишница, пое дълбоко въздух и се пусна от въжето.

Падна като камъче, хвърлено в тъмнината на кладенец — страховито изживяване, което никога не би пожелал да изпита отново.

Когато се приземи, той изпъшка тежко. Можеше да скочи така, че краката му да поемат по-големия удар. Падна обаче на едната си страна, като китката на разперената му ръка се удари в нещо твърдо и той чу противния пукот на счупена кост.

Шоу остана на място минута-две, стиснал устни от силната болка, и се изпълни със самосъжаление. После изведнъж дойде на себе си, като си помисли, че беше само въпрос на време американците да проникнат във вентилационната шахта и с мъка се размърда до седнало положение.

Опипа кръста си за фенерчето и плъзна бутона, за да го включи. Слава богу, още работеше!

Видя, че се намира до железопътен коловоз с тесни релси, които излизаха от пещерата и продължаваха в прокопан в единия й край тунел.

Непохватно, с една ръка, той свали колана си и направи нескопосана превръзка през рамо за ръката си, след това се изправи на крака и навлезе по коловоза в тунела.

Вървеше между релсите, като внимаваше да не се спъне в траверсите. В продължение на петдесетина метра релсовият път беше равен, след което започваше да се спуска по лек наклон. Шоу повървя още малко и насочи фенерчето си в тъмнината пред себе си.

Светлинният лъч отрази нещо като две чудовищно големи червени очи.

Шоу предпазливо продължи напред, препъна се в нещо твърдо и поглеждайки надолу, видя още един коловоз. Релсите му бяха укрепени на много по-голяма ширина, по-голяма дори от тези, по които вървяха английските влакове, прецени той. Излезе от тунела и се озова в друга пещера.

Но това не беше обикновена пещера. Това беше огромна крипта, пълна с мъртъвци.

„Червените очи“ се оказаха два фенера, закачени отзад на железопътен вагон. Върху остъклената му платформа лежаха два трупа, или всъщност две мумии, напълно облечени, чиито почернели черепи се бяха вторачили във вечния мрак.

Косата на тила на Шоу настръхна и той забрави за пронизващата го болка в китката. Пит излезе прав — подземната кариера разбулваше тайната на „Манхатън лимитид“.

Той се огледа наоколо, очаквайки едва ли не да види покрита със саван фигура, която държи коса и маха с костелив пръст, привиквайки Шоу. Той мина покрай вагона и с изненада видя, че по него няма ръжда. При стъпалата, където бе прикачен следващият вагон, лежеше в изкривена поза още един труп, с глава подпряна в едно от шестте му колела. От патологично любопитство Шоу се спря и го огледа.

На светлината на фенерчето той имаше тъмен кафеникавосив цвят и плътност на обработена животинска кожа. С течение на месеците и годините сухият въздух в кариерата бе изсушил и втвърдил тялото и по естествен начин го бе мумифицирал. По кръглата фуражка с козирка на главата можеше да се съди, че мъжът е бил кондукторът на влака.

Нататък се виждаха още много трупове, пръснати около влака и застинали в предсмъртни пози. Повечето бяха умрели в седнало положение, малко бяха изпънатите на земята. Облеклото на всички беше изключително запазено и Шоу изобщо не се затрудняваше да различи мъжете от жените.

Неколцина от мъртъвците бяха замръзнали в свити пози под отворената врата на товарния вагон. Пред тях имаше разбъркана купчина от дървени щайги, някои от които бяха натоварени на миньорска количка. Една от мумиите явно бе разбила една щайга и притискаше към гърдите си правоъгълно блокче. Шоу избърса полепналата мръсотия и с изумление видя, че подалото се петно имаше цвят на злато.

Боже мой, възкликна той наум. По днешните цени всичко това тук трябва да възлиза на повече от триста милиона долара.

Колкото и да се изкушаваше да се помотае и съзерцава богатството, Шоу продължи нататък. Дрехите му подгизнаха от пот и въпреки това имаше чувството, че се намира в хладилник.

Машинистът бе избрал да умре в кабината на локомотива. Огромното желязно чудовище беше покрито с вековен прах, под който обаче можеха да се видят красиво изработените златни цифри „88“ и червената странична лента.

На десетина метра от предната скара на локомотива се бе свлякла масивна скала и запушваше главния вход на кариерата. Там имаше пръснати още жертви. Явно се бяха опитвали яростно да копаят до последен дъх, защото кокалестите им ръце бяха останали вкопчени в лопати и кирки. Всъщност бяха прокопали няколко тона скала, но резултатът е бил капка в морето. Дори стотици мъже не биха могли да пробият тази планина от камъни за по-малко от месец.

Как ли се е случило всичко това — каза си Шоу и неволно потрепери. Неоспорим ужас витаеше в това място. Какви ли мъки са изтърпели безпомощно затворените в този студен и тъмен затвор хора, преди смъртта да сложи край на страданията им?

Той заобиколи локомотива и тендера за въглища, след това се качи на закачения за него пулманов вагон и тръгна по пътеката. Първата гледка, която се разкри пред погледа му в спалното купе, беше на жена, легнала на легло и прегърнала две малки деца. Шоу извърна глава и продължи нататък.

Започна да тършува във всички ръчни чанти, чийто външен вид предполагаше, че могат да съдържат Северноамериканския договор. Пребъркването вървеше изнервящо бавно. Ускори движенията си, когато студените иглички на паниката се впиха в съзнанието му. Светлината на фенерчето намаляваше — батериите щяха да издържат не повече от още няколко минути.

Седмият и последен пулманов вагон, луксозният, с многото прозорци и зловещите обитатели в него, имаше на вратата си емблемата на американския орел. Шоу се наруга вътрешно, че не бе почнал от него. За миг остана поразен от разкоша в частния вагон. Вече никъде не правят такива, помисли си той.

На въртящ се стол, тапициран с червен плюш, седеше една фигура със спортна шапка с козирка и разгърнат пред лицето пожълтял вестник. Двама от спътниците му седяха наведени над махагонова маса за хранене, подпрели глави между ръцете си. Единият, както веднага разпозна Шоу, беше облечен със сако и панталони с английска кройка. Другият носеше лек камгарен костюм. Именно той привлече вниманието на Шоу, тъй като изсъхналата му ръка държеше здраво дръжката на малка пътна чанта.

Много предпазливо, сякаш се боеше да не събуди притежателя й, Шоу измъкна чантата от втвърдените пръсти.

И изведнъж замръзна на място. Помисли си, че с крайчеца на окото мерна съвсем леко движение. Но сигурно така му се е сторило. Трепкащите сенки по стените разбунтуваха вродените му страхове. Ако се оставеше на въображението си, мъждукащата светлина на фенерчето можеше да съживи всичко наоколо.

В следващия миг сърцето му спря. Всеки кардиолог би казал, че това е невъзможно. Но сърцето му наистина спря, когато той се втренчи като парализиран в отражението на прозореца.

Зад него трупът със спортната шапка се надигна от въртящия се стол с вдървен гръб. После свали вестника от лицето си и се усмихна на Шоу.