Клайв Къслър
Нощно издирване (13)

13.

Питър Бизли знаеше повече за Външно министерство от всеки друг човек в Лондон. Като главен библиотекар, отговарящ за архивите вече повече от трийсет години, той считаше цялата история на английските международни отношения за свое владение. Беше се специализирал в издирването на груби политически провали и скандални интриги от страна на предишни и настоящи дипломати, набързо потулени под булото на секретността.

Бизли прекара ръка през оредялата си бяла коса и се пресегна да вземе една от няколкото лули, пръснати върху широка кръгла табла. Той сбърчи нос, поглеждайки официалния на вид документ върху бюрото си, като котка, подушила неапетитна храна.

— Северноамерикански договор! — изрече той на глас в празната стая. — Изобщо не съм чувал за такъв.

Подчинените му щяха да решат, че това са думи на Бога. Защото щом Бизли никога не бе чувал за такъв договор, значи той просто не съществуваше.

Бизли запали лулата и безцелно си загледа в дима. Годината 1914 отбелязваше края на дипломацията от висока класа, размисли се той. След Първата световна война аристократическата елегантност на международните отношения бе заменена с механични маневри. Светът просто бе станал повърхностен.

Секретарката му почука и подаде глава от открехнатата врата.

— Господин Бизли.

Той вдигна поглед към нея, без всъщност да я вижда.

— Да, госпожице Госет.

— Отивам на обяд.

— На обяд ли? — Той извади часовника от джобчето на жилетката си и го погледна. — О, да. Загубил съм представа за времето. Къде ще хапнете? Имате ли среща с някого?

Двата неочаквани въпроса, зададени в бърза последователност, свариха госпожица Госет неподготвена.

— Ами, не, обядвам сама. Смятах да пробвам новия индийски ресторант на площад Глендауър.

— Добре, това решава въпроса — важно обяви Бизли. — Ще обядвате с мен.

Поканата беше висока чест и изненада госпожица Госет.

Бизли забеляза озадаченото й изражение и се усмихна.

— Имам скрити помисли, госпожице Госет. Може да ги счетете и за подкуп. Трябвате ми, за да ми помогнете в издирването на един стар договор. Четири очи виждат по-бързо от две. А не ми се иска да губя излишно време за тази работа.

Госпожица Госет едва бе успяла да облече палтото си, когато той я пришпори да тръгват и навън махна с чадъра си на едно такси.

— Сградата на хранилището на улица „Грейт Смит“ — поръча Бизли на шофьора.

— За мен е загадка — заговори госпожица Госет, докато си оправяше шалчето, — как разбирате къде да търсите нещо в тия пет сгради, пръснати из Лондон и натъпкани с архивите на Външно министерство.

— Кореспонденцията, отнасяща се до двете Америки в годината хиляда деветстотин и четиринайсета, е подредена на лавиците на втория етаж на източното крило на хранилището — поясни той с равен глас.

Както се очакваше, госпожица Госет вътрешно му се възхити и остана мълчалива, докато не стигнаха местоназначението им. Бизли плати на шофьора и двамата влязоха във фоайето, където си показаха картите за самоличност на униформения портиер и сложиха подписите си, след като вписаха часа на влизането си в една книга. После се качиха с раздрънкания стар асансьор на втория етаж. Бизли тръгна уверено към съответната секция.

— Вие проверете месец април. Аз ще прегледам май.

— Не сте ми казал какво да търся — каза тя.

— Всичко, свързано със Северноамерикански договор.

Момичето почувства, че ще й трябват повече упътвания, но Бизли вече се бе обърнал и задълбочил в една огромна кожена папка, издута от пожълтели официални документи и паметни бележки. Тя се остави в ръцете на неизбежното и извади първия том на април 1914 година, бърчейки нос от миризмата на плесен.

Минаха четири часа, без двамата да открият нещо, обаждаше се единствено протестиращият стомах на госпожица Госет. Бизли сложи папките обратно на мястото им и се замисли.

— Извинете, господин Бизли, ами обяда?

Той погледна часовника си.

— О, ужасно съжалявам. Изобщо не обърнах внимание на часа. Ще ми позволите ли да го сменя с вечеря?

— С най-голямо удоволствие — въздъхна госпожица Госет.

Вече бяха вписали часа на тръгването си, когато Бизли изведнъж се обърна към портиера.

— Бих искал да хвърля поглед и в хранилището за строго секретните документи — каза му той. — Служебната ми карта ми дава това право.

— Добре, но без младата дама — усмихна се любезно униформеният портиер. — Нейният пропуск важи само за библиотеката.

Бизли потупа госпожица Госет по рамото и рече:

— Моля ви, имайте още малко търпение. Ще ми отнеме само няколко минути.

Той последва портиера надолу по три реда стълби към сутерена, където спряха пред голяма желязна врата в бетонна стена и видя как двата тежки месингови ключа превъртяха смазаните резета на двата огромни стари катинара без никакъв шум. Портиерът побутна вратата и отстъпи настрани.

— Ще трябва да ви заключа отвън, господине — предаде му той една от вътрешните разпоредби. — На стената вътре има телефон. Наберете три-две, когато сте готов да излезете.

— Запознат съм с процедурата, благодаря.

Папката с материали, представляващи държавна тайна, за времето от пролетта на 1914 година, съдържаше само четирийсет страници и никакви опустошителни разкрития. Бизли вече я пъхаше обратно на мястото й, когато забеляза нещо необичайно.

Няколко от папките стърчаха с почти по половин сантиметър от целия прилежно подреден ред. Той ги извади.

Друга папка беше натъпкана зад другите и затова ги повдигаше. Отвори я. На заглавната страница на документа, който вероятно беше служебен бюлетин, пишеше: „Северноамерикански договор“.

Той седна край металната маса и започна да чете.

Десет минути по-късно Бизли имаше вид на човек, който е бил потупан по рамото в гробище посред нощ. Треперещите му ръце едва успяха да наберат правилния телефонен номер.