Клайв Къслър
Нощно издирване (66)

66.

— Зловеща работа! — възкликна Престън Бийти със странна нотка на задоволство. — Едно е да разсечеш на части човешко тяло, друго е да го поднесеш за вечеря.

— Искате ли още една бира? — попита Пит.

— Да, моля. — Бийти допи последната глътка в чашата си. — Обаятелни хора са били тия Хати и Натан Пилчър. Може да се каже, че са предлагали съвършеното явно веществено доказателство. — Той обхвана с ръка пространството на бара, който беше оживен от посетители, дошли за ранната вечерна чашка. — Тази кръчма тук лежи върху основите на гостилницата на Пилчър. Жителите на Пофкийпси изгориха първоначалната през 1823 година, когато научиха за отвратителните неща, които са ставали зад стените й.

Пит направи знак на барманката.

— Значи казвате, че Пилчърови са убивали нощуващите си гости, за да вземат парите им и после ги включвали в менюто.

— Да, точно така. — По всичко личеше, че Бийти беше в стихията си. Разказваше събитията с охота. — Разбира се, няма начин да се определи броят на труповете. Бяха изровени само няколко пръснати кости. Но най-точното предположение е, че за петте си години хотелиерски бизнес Пилчърови са сготвили между петнайсет и двайсет невинни пътници.

Професор Бийти се считаше за водещ специалист по неразкрити престъпления. Научните му трудове бяха широко разпространени в Канада и Съединените щати и от време на време някои от тях попадаха в списъка на бестселърите за научна литература. Той се отпусна удобно в сепарето и вторачи в Пит синьо-зелените си очи над прошарената си брада. Възрастта му, предположи Пит по суровите му и остри черти на лицето и коса с посребрени краища, беше към петдесет години. Приличаше повече на закоравял пират, отколкото на писател.

— Най-невероятната част — продължи Бийти — е как са били разкрити убийците.

— Сигурно ресторантьорската комисия им е дала лоша оценка — предположи Пит.

— По-близо сте до истината, отколкото предполагате — засмя се Бийти. — Една вечер в хана се отбил да пренощува пенсиониран морски капитан. Придружавал го прислужник, меланезиец, когото той качил на борда от Соломоновите острови преди много години. За нещастие на Пилчърови навремето меланезиецът бил канибал и формираният му вкус определил с точност месото в задушеното.

— Като не особено апетитно — вметна Пит. — И какво станало с Пилчърови? Получили ли са смъртна присъда?

— Не. Докато чакали да започне процесът, те избягали и повече никой не ги видял.

Бирите пристигнаха и Бийти замълча, докато Пит разписваше сметката.

— Четох внимателно старите криминални доклади тук и в Канада, като се опитвах да свържа техния начин на действие с по-късни неразкрити убийства, но и те бяха минали в забвение заедно с Джак Изкормвача.

— А Клемънт Маси? — зачекна Пит темата, която се въртеше в главата му.

— А, да, Клемънт Маси с псевдонима Дапър Дойл. — Бийти го каза с такъв тон, сякаш си спомни с удоволствие за близък роднина. — Крадецът, изпреварил с години времето си. Той е могъл да дава уроци на най-добрите крадци.

— Толкова ли е бил изкусен?

— Маси е имал стил и е бил невероятно прозорлив. Кроил плановете си така, че да изглеждат като работа на съпернически банди. Доколкото точно мога да преценя, той е извършил шест нападения на банки и три влакови обира, за които е бил обвинен друг.

— Какво минало е имал?

— Произхождал от заможно бостънско семейство. Завършил Харвардския университет с отличен успех. Започнал процъфтяваща адвокатска практика, предназначена за обществения елит на Провидънс. Оженил се за именита личност от висшето общество, която му родила пет деца. Два пъти бил избиран в Масачузетския сенат.

— Защо е обирал банки? — попита недоверчиво Пит.

— Ами ей така, на майтап — отвърна Бийти. — Оказа се, че е давал до последното пени от нечестно спечелените си пари за благотворителни цели.

— Как така не е бил възвеличаван във вестниците или в старите клюкарски списания?

— Изчезнал от сцената дълго преди да свържат престъпленията му с него — поясни Бийти. — И това станало едва след като един предприемчив вестникарски репортер доказал, че Клемънт Маси и Дапър Дойл са имена на едно и също лице. Естествено, влиятелните му приятели и колеги се погрижили скандалът бързо да се потули. Но пък и нямало достатъчно убедителни доказателства, за да се заведе дело.

— Трудно ми е да повярвам, че Маси изобщо не е бил разпознат по време на някой от обирите си.

— Той рядко е вършил работата си сам — засмя се Бийти. — Като генерал, ръководещ битка зад фронтовата линия, той обикновено стоял в сянка. Всички обири били извършвани вън от щата и дори собствената му банда не знаела истинската му самоличност. Всъщност наистина бил разпознат при един от малкото случаи, когато непосредствено ръководел обир. Но показанията на свидетеля били осмени от разследващия съдия-изпълнител. В края на краищата, кой би повярвал, че уважаван щатски сенатор е прикрит бандит?

— Странно е, че Маси не е носел маска.

— Психологически ход — каза Бийти. — Вероятно се е излагал на показ просто за да изпита възбудата, която обзема човек при изпробване на късмета си. Двойният живот може да представлява свръх предизвикателство за някои хора. И все пак дълбоко в себе си искат да бъдат заловени. Като съпруг, който мами жена си и нарочно хвърля в домашния кош за пране носна кърпа с червило по нея.

— Тогава защо е бил обирът в Уакетшър? Защо Маси е рискувал всичко за някакви си жалки осемнайсет долара?

— Прекарах повече от една нощ загледан в тавана над тази загадка. — Бийти сведе поглед към масата и отмести чашата си. — Като се изключи тази лудост, Маси никога не е вършил работа с печалба по-малка от двайсет и пет хилядарки.

— И след това веднага изчезнал.

— И аз щях да изчезна, ако се окажех причина за сто жертви. — Бийти отпи дълга глътка от бирата си. — Тъй като не обърнал внимание на молбите на началник-гарата да спре влака и допуснал да загинат в студената река жени и деца, той бил вписан в аналите на престъпленията като жесток масов убиец вместо Робин Худ.

— Как си обяснявате тази кражба?

— Искал е да обере влака — отвърна със сериозен тон Бийти. — Но нещо се е объркало. Същата нощ се извила силна буря. Влакът закъснявал. Може би това да е разстроило графика му, не знам. Но нещо е осуетило плановете му.

— Какво е имало за крадене във влака?

— Два милиона в златни монети.

Пит вдигна поглед.

— Не прочетох нищо за пратка от злато в „Манхатън лимитид“.

— Това са златни двайсетдоларови монети, изсечени през хиляда деветстотин и четиринайсета година във Филаделфийския монетен двор. Били предназначени за банките в Ню Йорк. Изглежда, Маси е надушил за пратката. Железничарските власти се мислили за хитри, като натоварили златото във вагон, който да пропътува половината страна, вместо да го пратят директно по главния път. Слуховете говорят, че вагонът бил прикачен за „Манхатън лимитид“ в Олбъни. Разбира се, нищо не може да се докаже. За изчезването му, ако изобщо е изчезнало, така и не бе съобщено. Вероятно банковите големи клечки са предпочели да запазят името си, като не раздухват въпроса.

— Може би това обяснява защо коловозът за малко да се пропука, едва удържайки влака.

— Сигурно. — Бийти остана замислен в продължение на минута. После продължи: — От всички престъпления, които проучих в полицейските архиви в света, най-много ме заинтригува дребната кражба на Маси в Уакетшър.

— Май намирисва на друга причина.

— Как така?

— Тази сутрин в една лаборатория бяха открити следи от железен сулфид в мострите, взети от моста Довил-Хъдсън.

Бийти присви очи.

— Железен сулфид се слага в черния барут.

— Точно така. Изглежда, Маси е взривил моста.

Бийти се изуми от предположението.

— Но защо? Какъв е бил мотивът му?

— Ще отговорим на въпросите — отвърна Пит, — когато открием „Манхатън лимитид“.

Пит караше механично по обратния път към „Де Сото“. Една мисъл надделяваше над другите, мисъл, на която не бе обърнал внимание. Отначало я бе отхвърлил, но тя не му даваше мира. Накрая се оформи напълно и доби смисъл.

Той спря до телефонна будка на паркинга пред един супермаркет и позвъни във Вашингтон. Чу се сигнал и след малко по линията се разнесе сърдит глас:

— Сандекър слуша.

Пит не си направи труда да се представи.

— Имам молба.

— Изстрелвай я.

— Трябва ми балон за повдигане на съоръжения.

— Я повтори.

Пит почти си представи как устните захапаха по-здраво края на пурата.

— Балон за повдигане на съоръжения. Трябва да го получа до утре предобед.

— За какво ти е притрябвал?

Пит пое дълбоко въздух и му обясни.