Клайв Къслър
Нощно издирване (8)

8.

Февруари 1989 година

Принстън, Ню Джърси

Хайди Милиган изглеждаше не на място сред студентите, насядали край масите в читалнята за архивни документи в принстънския университет. Спретнатата й униформа на военноморски капитан втори ранг подчертаваше стройното й, високо метър и осемдесет и три тяло — от старателно поддържаните нокти на краката до корените на естествената пепеляворуса коса.

За младите мъже в залата присъствието й се явяваше добре дошла разтуха от заниманията им. Тя инстинктивно чувстваше, че те я разсъбличат с поглед. Но откакто прехвърли трийсетте, беше станала безразлична към подобни прояви, макар и не напълно.

— Изглежда, сте от редовните среднощници, капитане.

Хайди вдигна поглед и видя вечно усмихнатото лице на Милдред Гарднър, внушителната главна архивистка на университета.

— Среднощници ли?

— Тия, дето учат до късно през нощта. Така ги наричахме по мое време.

Хайди се облегна назад на стола си.

— Гледам да си открадна колкото е възможно повече време, за да довърша дисертацията си.

Милдред издуха почти закриващия очите бретон на подстриганата й в момчешки стил от четирийсетте години коса и седна.

— Хубава жена като вас не бива да прекарва по цели нощи над книгите. Трябва да си намерите подходящ мъж и от време на време да го удряте на живот.

— Първо трябва да си взема доктората по история, пък после „ще го ударя на живот“.

— Не е редно да се пристрастявате към лист хартия, на която пише, че сте доктор на философските науки.

— Може би произнасянето на доктор Милиган ме възбужда — разсмя се Хайди. — Ако искам да напредна във военноморската си кариера, ще имам нужда от такива документи.

— Оставам с впечатлението, че се състезавате с противоположния пол.

— В случая полът няма нищо общо. Първата ми любов е военноморският флот. Има ли нещо нередно в това?

Милдред направи жест на примирение.

— Излишно е да се спори с упорита жена, която на всичкото отгоре е и твърдоглав моряк. — Тя стана и хвърли поглед на документите, пръснати по масата. — Искате ли да ви сваля нещо от лавиците?

— Проучвам документацията на Удроу Уилсън^[1], свързана с военноморските сили по време на управлението му.

— Ама че скучна работа! Защо сте избрала тази тема?

— Ами да речем, че за мен представлява интерес да обхвана някои неразкрити страни на историята.

— Имате предвид тема, която досега не е хрумнала на никой мъж да изследва.

— Вие го казахте.

— Не завиждам на мъжа, който е женен за вас — рече Милдред. — Като се върне в къщи от работа, трябва да води борба за надмощие. Губещият приготвя вечерята и измива чиниите.

— Аз бях омъжена. Преди шест години. За един полковник от морската пехота. И още нося белезите от този брак.

— Физически или психически?

— И двете.

Милдред преустанови темата и вдигна талашитената касетка, в която се поместваха документите, за да види каталожния номер.

— Много правилно сте се насочила. Тази папка съдържа по-голямата част от военноморската кореспонденция на Уилсън.

— Извлякох всичко възможно от нея — каза Хайди. — Можете ли да се сетите за още нещо, което вероятно съм пропуснала?

Милдред се загледа за миг в пространството.

— Едва ли. Но изчакайте ме десет минути.

Тя се върна след пет минути с друга касетка в ръка.

— Това са непубликувани материали, които още не са и картотекирани — поясни тя с горда усмивка. — Може би си струва да им се хвърли по едно око.

Хайди прегледа внимателно пожълтелите писма. Повечето бяха писани собственоръчно от президента. Съдържаха съвети към трите му дъщери, обяснения за противопоставянето му на Уилям Дженингс Брайън^[2] за основаването на Тамани Хол^[3] по време на Демократическата конвенция от 1912 година, лични послания до Елън Луис Аксън, първата му съпруга, и до Едит Болинг Галт, втората му съпруга.

Петнайсет минути преди затварянето на читалнята Хайди разгърна писмо, адресирано до Хърбърт Хенри Аскуит, тогавашния министър-председател на Англия. По целия лист личаха неравни гънки, сякаш навремето е бил силно смачкан на топка. Носеше дата 4 юни 1914 година, но нямаше никакъв печат, което предполагаше, че писмото изобщо не е било изпращано.

Тя се съсредоточи върху четливо изписания текст.

Скъпи Хърбърт,

След като официално подписаните копия на нашия договор, изглежда, са се изгубили и ти си бил подложен на гневни критики от страна на членовете на твоя кабинет, вероятно нашата сделка никога няма да се осъществи. И тъй като официалния документ не излезе наяве, аз наредих на моя секретар да спира всяко споменаване на нашия пакт. Чувствам, че тази необичайна стъпка е някак неохотно оправдана, понеже моите сънародници имат силно развито чувство за собственост и никога не биха стояли със скръстени ръце, ако знаеха със сигурност, че…

Дълбока гънка минаваше през изречението и заличаваше написаното. Писмото продължаваше с нов ред.

По молба на сър Едуард и със съгласието на Брайън аз вписах държавните облигации, внесени за твоето правителство от нашата съкровищница, под формата на заем.

Твой приятел,

Удроу Уилсън

Хайди тъкмо щеше да остави писмото настрана, тъй като то нямаше връзка с военноморските въпроси, когато любопитството върна погледа й към думите „възпира всяко споменаване на нашия пакт“.

Тя остана замислена над тях близо минута. След двегодишно задълбочено изследване, имаше чувството, че познава Удроу Уилсън едва ли не като свой любим чичо и не бе открила нищо в характера на бившия президент, което да предполага машинации от рода на „Уотъргейт“ по време на мандата му.

Удари звънецът, предупреждаващ за затварянето на читалнята след десет минути. Хайди бързо преписа писмото върху жълтата страница на бележника си. После върна двете касетки с папки на заемното гише при изхода.

— Натъкнахте ли се на нещо полезно? — попита я Милдред.

— Следа от дим, която не очаквах — отвърна неопределено Хайди.

— Къде отивате оттук?

— Във Вашингтон… В Държавния архив.

— Успех! Надявам се да направите голям удар.

— Удар ли?

— Като разкриете пропусната от недоглеждане ценна информация.

Хайди сви рамене.

— Знае ли човек какво може да излезе от това!

Тя не бе възнамерявала да тълкува смисъла на старото писмо на Уилсън.

Но сега, след като вратата се бе открехнала, реши, че си струва да надникне вътре.