Клайв Къслър
Нощно издирване (37)

37.

— Продадена!

Гласът на аукционера прогърмя през усилвателите като изстрел от пушка. Последва обичайната глъч от събраните хора, които отбелязаха в програмите си високата предложена цена за форд от 1946 година.

— Можем ли да представим следващата кола, моля?

Върху централния подиум на големия стадион в Ричмънд, Вирджиния, запърпори тихо перленобял мерцедес-бенц от 1930 година с каросерия, изработена по поръчка във „Фристоун & Уеб“. От трихилядното множество се разнесоха одобрителни възклицания, когато лъчите от високите прожектори осветиха блестящата боя на елегантната каросерия. Участващите в търга се струпаха около подиума — някои наклякаха, за да огледат окачването и ходовата част, други изучаваха всяка подробност на тапицировката, трети, с прозорливостта на треньори по езда от Кентъки, завираха глави в отделението за двигателя и изказваха предположения за потенциалния победител в някое дерби.

Дърк Пит седеше на третия ред и проверяваше отново реда на наддаванията в програмата си. Мерцедесът беше четиринайсети по ред в годишното издание на „Търг за стари и класически автомобили в Ричмънд“.

— Това е наистина една красива и рядко срещана кола — подхвана отново рекламата си аукционерът. — Кралицата в класическата категория. Ще започне ли някой наддаването от четиристотин хиляди?

Помощниците в търга, облечени в смокинги, минаваха между наддаващите и ги подканваха. Изведнъж един от тях вдигна ръка.

— Има предложение за сто и петдесет хиляди.

Аукционерът се впусна в неразбираемата си напевна и сладкодумна реч и наддаването тръгна бързо, след като запалянковците по коли започнаха обичайното състезаване за цената. Не след дълго се стигна до оценка от двеста хиляди и там се закова.

Погълнат от аукциона, Пит не забеляза младия мъж в костюм от три части, който се настани на празното място до него.

— Господин Пит?

Пит се обърна и видя детинското лице на Харисън Мун IV.

— Странно — рече той, без да показва изненада. — Не ми направихте впечатление на човек, който се интересува от стари коли.

— Всъщност вие ме интересувате.

Пит го погледна развеселен.

— Ако сте гей, губите си времето.

Мун сбърчи чело и се огледа наоколо, за да види дали някой не е дал ухо на разговора им. Всички бяха съсредоточили вниманието си в наддаването.

— Тук съм по официална правителствена работа. Можем ли да идем някъде, където да поговорим на спокойствие?

— Изчакайте ме пет минути — рече Пит. — Ще наддавам за следващата кола.

— Ако обичате, господин Пит, още сега — настоя Мун, стараейки се тонът му да прозвучи повелително. — Моята работа е далеч по-важна от това да гледам как зрели мъже си хвърлят парите за вехтории.

— Имам предложение за двеста и осемдесет хиляди — разнесе се гласът на аукционера. — Някой ще ми предложи ли триста хиляди?

— Е, поне не можете да кажете, че са евтини — каза тихо Пит. — Тази кола се оказа механично произведение на изкуството, инвестиция, която ще се увеличава от двайсет до трийсет процента годишно. Вашите внуци няма да могат дори да я пипнат за по-малко от два милиона долара.

— Не съм дошъл да обсъждам бъдещето на антиките. Тръгваме ли?

— Няма начин.

— Може би ще пречупите ината си, като ви кажа, че идвам от името на президента.

Лицето на Пит доби каменен израз.

— Много важно! Защо всеки хлапак, който отиде на работа в Белия дом, си въобразява, че може да сплашва света? Вървете да предадете на президента, че не сте успял, господин Мун. Можете да го осведомите също, че ако той иска нещо от мен, да прати куриер, който поне ще покаже известна класа в поведението си.

Лицето на Мун пребледня. Подобно нещо не бе очаквал, ни най-малко.

— Аз… аз не мога да направя това — заекна той.

— Жалко!

Аукционерът вдигна чукчето си.

— Обявявам един път… втори път триста и шейсет хиляди. — Той млъкна и огледа публиката. — Ако няма друго повишение… колата е продадена на господин Робърт Есбънсън от Денвър, Колорадо.

Мун беше отрязан хладнокръвно, безмилостно. Той се хвана за последната му останала възможност.

— Добре, господин Пит, на ваше разположение съм.

Мерцедесът бе изкаран от подиума и неговото място зае автомобил с четири врати, тежък два тона, със сламеножълти и бежови цветове и с подвижен покрив. Лицето на аукционера леко просветна, докато изброяваше характеристиките му.

— А сега, дами и господа, следва номер петнайсети от програмата. Дженсън, английско производство от 1950 година. Много рядка кола. Предполага се, че това е единственият модел на точно тази каросерия. Истинска красавица. Можем ли да открием наддаването с петдесет хиляди?

Първото предложение беше за двайсет и пет хиляди. Пит изчакваше мълчаливо вдигането на цената.

Мун го погледна.

— Няма ли да наддавате?

— Всяко нещо с времето си.

Елегантно облечена жена в края на четирийсетте си години вдигна картата си за участие. Аукционерът кимна и я възнагради с усмивка.

— Имам предложение за двайсет и девет хиляди от прекрасната госпожица О’Лийри от Чикаго.

— Ама той всички ли познава? — попита Мун с искрица на проявен интерес.

— Колекционерите си организират свободно общество — отвърна Пит. — Повечето от нас посещават едни и същи наддавания.

Наддаването се забави на четирийсет и две хиляди. Аукционерът усети, че идва кулминационната точка.

— Хайде, дами и господа, тази кола струва повече, много повече.

Пит вдигна картата си.

— Благодаря ви, господине. Сега вече има предложение четирийсет и три. Някой ще вдигне ли на четирийсет и четири?

Госпожица О’Лийри, облечена в карирано сако с двуредно закопчаване и права тъмносива трикотажна пола с цепка отпред, даде знак за повишаване на цената.

Преди аукционерът да обяви предложението й, картата на Пит беше отново във въздуха.

— Сега тя знае, че започвам битка с нея — каза той на Мун.

— Четирийсет и четири и сега четирийсет и пет. Кой ще каже четирийсет и шест?

Наддаването замря. Госпожица О’Лийри се посъветва със седящия до нея по-млад мъж. Тя рядко се появяваше с един и същ придружител на два търга. Беше самостоятелна жена, която сама бе натрупала състояние чрез търговия със собствена марка козметика. Колекцията й беше една от най-стойностните в света и наброяваше почти сто коли. Когато помощник аукционерът се наведе към нея, за да ходатайства за наддаване, тя поклати глава, после се обърна и намигна на Пит.

— Това трудно би могло да мине за намигване от приятел конкурент — отбеляза Мун.

— Не е лошо някой ден да опитате и с по-възрастна жена — подхвърли му Пит, сякаш съветваше ученик. — Малко са нещата, които те не знаят за мъжете.

Едно хубаво момиче си проби път до Пит и му даде да разпише договора за продажбата.

— Тръгваме ли? — попита го Мун, изпълнен с надежда.

— Как дойдохте дотук?

— Приятелката ми ме докара от Арлингтън.

Пит се изправи на крака.

— Докато я намерите, аз ще отида в канцеларията да си уредя сметката. После тя може да кара след нас.

— След нас ли?

— Нали искахте да говорим насаме, господин Мун. Затова ще ви почерпя нещо и ще ви върна в Арлингтън с истински автомобил.

 

 

Дженсънът се понесе плавно по главния път към Вашингтон. Пит беше нащрек с едното око за пътен полицейски патрул, а с другото следеше скоростомера. Кракът му беше закован върху педала за газта и поддържаше постоянна скорост от сто и десет километра в час.

Мун закопча догоре палтото си и попита с нещастен вид:

— Тази реликва няма ли отопление?

Пит обърна внимание, че през платнения покрив влиза студ. В мига, в който двигателят заработи, той се почувства в стихията си. Сега завъртя копчето на командното табло и след малко тънка струйка топъл въздух започна да изпълва вътрешността на дженсъна.

— И тъй, Мун, вече сме сами. Какво имате да ми казвате?

— Президентът иска да оглавите риболовна експедиция в реките Сейнт Лорънс и Хъдсън.

Пит стрелна с поглед пътя, после се обърна за миг към Мун.

— Будалкате ли ме?

— По-сериозен не бих могъл да бъда. Според него вие сте единственият специалист, който може да направи опит да открие копията на Северноамериканския договор.

— Значи и вие знаете за него?

— Да, той ми повери тайната десет минути след като вие си тръгнахте от кабинета му. Аз ще играя ролята на връзка между вашите претърсвания.

Пит намали скоростта до границите на разрешената и помълча известно време. После рече:

— Не съм убеден, че той е наясно какво иска.

— Уверявам ви, президентът обмисли въпроса от всеки ъгъл.

— Той иска невъзможното и очаква чудо. — По лицето на Пит се четеше недоумение, но гласът му беше спокоен. — Няма начин да бъде запазен непокътнат лист хартия, който е престоял под вода в продължение на три четвърти век.

— Признавам, че задачата не е обещаваща — съгласи се Мун. — И все пак, ако дори вероятността да съществува копие от договора да е едно на милион, президентът смята, че трябва да положим усилия да го открием.

Пит гледаше пред себе си пътя, който влиза в щата Вирджиния.

— Да предположим за миг, че извадим късмет и сложим Северноамериканския договор в скута му. И после?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Аз съм само извънреден помощник на президента… куриер, както грубо се изразихте преди малко. Правя това, което ми се каже. Дадени са ми нареждания да ви оказвам всякаква помощ и да следя да се изпълняват всички ваши молби относно финансирането и съоръженията. А какво ще стане ако и когато извадите четлив документ, това не е нито моя, нито ваша работа.

— Кажете ми, Мун — заговори Пит с тънка усмивка, — чел ли сте „Как да печелим приятели и да влияем на хората“?

— Дори не съм чувал за такава книга.

— Не се изненадвам. — Пит се доближи плътно до задницата на електрическа миникола, която не отстъпваше от скоростната лента, и й светна с фаровете. Най подир шофьорът отвърна на сигнала и даде път на дженсъна. — Ами ако откажа?

Мун почти незабележимо се стегна.

— Президентът ще бъде много разочарован.

— Поласкан съм — рече Пит и потъна в мисли. След известно време се обърна към младия човек и додаде: — Добре, ще положа всичките си усилия. Предполагам, че ще трябва да започнем веднага.

Мун само кимна, изпълнен с огромно облекчение.

— Точка първа от вашия списък — подхвана Пит. — Ще имам нужда от хора и техника на НЮМА. Но най-важното е, че адмирал Сандекър трябва да бъде уведомен за задачата. Няма да работя зад гърба му.

— Опитът, който ще предприемете, господин Пит, попада под определението „деликатна ситуация“. Колкото по-малко хора знаят за договора, толкова по-малка ще бъде вероятността канадците да надушат нещо.

— Сандекър трябва да бъде уведомен — повтори с твърд глас Пит.

— Добре, ще уговоря среща и ще го запозная със задачата.

— Това няма да е достатъчно. Искам адмиралът да бъде уведомен лично от президента. Той го заслужава.

Мун доби вид на човек, комуто са откраднали портфейла. Гледаше право напред, когато отвърна:

— Добре, считайте го за сторено.

— Точка втора — продължи Пит. — Ще ми трябва помощник, който да се занимава с историческото проучване.

— Има неколцина специалисти във Вашингтон, които са на държавна работа. Ще ви изпратя техните резюмета.

— Имах предвид една жена.

— По някаква определена причина ли?

— Капитан трети ранг Хайди Милиган извърши предварителното проучване, свързано с договора. Знае пътя до архивите и не е нужно тепърва да бъде въведена в тесния ни кръг.

— Разумно предложение — отбеляза Мун замислен, — само че тя се намира някъде в Тихия океан.

— Обадете се на началника на военноморските сили и я върнете тук, при условие, разбира се, че имате тази власт.

— Имам тази власт, господин Пит — отвърна студено Мун.

— Точка трета. Едно от копията на договора е потънало с „Емприс ъв Айрланд“, който лежи под канадски води. Няма никакъв начин да запазим в тайна водолазните операции. Според съществуващите закони за изваждане на потънали плавателни съдове, длъжни сме да уведомим тяхното правителство, „Канадската тихоокеанска железопътна линия“, която притежава плавателния съд, и застрахователните дружества, изплатили застраховките.

Покорният израз на Мун се смени със самодоволство.

— По тази точка съм ви изпреварил. Всички необходими документи минаха по каналния ред. Вашето обяснение за прикритие е, че сте група археолози, търсещи артефакти, които ще бъдат реставрирани и дарени на американските и канадските морски музеи. По време на операцията обаче ще трябва да съберете голямо количество отпадъци, за да хвърлите прах в любопитните очи.

— Точка четвърта. Парите.

— Ще разполагате с щедра сума, докато свършите работата докрай.

Пит замълча за миг, заслушан в равномерното пърпорене на двигателя със 130 конски сили, преди да заговори отново. Слънцето се бе спуснало под върхарите на дърветата и той включи фаровете.

— Не давам никакви гаранции — рече той накрая.

— Разбрано.

— Как ще поддържаме връзка?

Мун извади писалка и написа нещо на гърба на програмата за търга.

— Можете да ме намирате на този телефон по всяко време на денонощието. Няма да се срещаме лице в лице отново, освен ако не изпаднете в неочаквано кризисно положение. — Той замълча и погледна Пит, опитвайки се да разгадае израза на лицето му. Но то беше непроницаемо. — Някакви други въпроси?

— Не — отвърна Пит, погълнат от мисли. — Нямам други въпроси.

В главата на Пит се въртяха стотици въпроси, но Мун не можеше да отговори на нито един.

Той се опита да си представи какво ли би могъл да намери под зловещите течения на реките Хъдсън и Сейнт Лорънс, но нищо не изплува в съзнанието му. Тогава се запита какво ли в този луд, неразгадаем план го караше да се впусне към неизвестното.