Клайв Къслър
Нощно издирване (41)

41.

Операцията по откриването на „Манхатън лимитид“ като че ли се закучи още от самото начало. Джордино се обезсърчи донемайкъде. Вече с четири дни изоставаше от обещания за себе си график.

След припряно натоварване на хора и съоръжения от пристана новият спретнат научноизследователски катер „Де Сото“, дълъг осемнайсет метра и специално проектиран от инженерите на НЮМА да плава по вътрешните водни пътища, най-сетне разпени речната вода и пое към недалечната си цел.

Кърмчията зорко следеше за шамандури и увеселителни корабчета. Главното му безпокойство обаче беше спадащият барометър и лекият дъжд, който пръскаше прозорците на кормилната рубка. Съчетанието им обещаваше първокласна буря до падането на нощта.

Когато се стъмни, лекото речно вълнение започна да хвърля пръски по носовата палуба на „Де Сото“. Внезапно от стръмните палисади, ограждащи брега, се разнесе воят на вятъра, чиято скорост от трийсет километра в час достигна над деветдесет. Бурният му пристъп избута бързодвижещия се катер от главния канал. Преди кърмчията буквално да впрегне всички мускули, за да го върне по курса му, плавателният съд бе изтласкан в плитките води, където се удари вероятно в залят от водата дънер и на дъното на лявата му носова част зейна шейсетсантиметрова дупка.

През следващите няколко часа Джордино пришпори екипажа си на работа като същински тиранин. По-късно операторът на хидролокатора щеше да признае, че думите на сприхавия италианец са плющели в ушите му като камшик. Пробойната бе запушена, само че докато се справяха с останалите няколко малки течове, водата се бе качила над скулите на плавателния съд и заливаше до глезени най-долната палуба.

Поел два тона вода, „Де Сото“ едва маневрираше. В яростта си Джордино не обръщаше внимание на този факт и с един замах отвори дроселите докрай. Рязко увеличената скорост издигна закърпената пробойна над нивото на водата и плавателният съд отскочи назад в реката и пое към Ню Йорк.

Бяха загубени два дни, докато катерът бъде изведен на сух док и поправен. Малко след като поеха отново на път, се оказа, че магнитометърът е дефектен и се наложи спешно да се достави нов от Сан Франциско. Още два дни отидоха на вятъра.

Най-сетне, на светлината на пълнолунието, Джордино напрегна вниманието си, докато „Де Сото“ се плъзгаше под масивните каменни брегови устои, които някога са поддържали моста Довил-Хъдсън. Той подаде глава през прозореца на кормилната рубка.

— Какво отчита ехолотът?

Глен Чейс, необщителният, оплешивяващ капитан на катера, хвърли едно око на червените цифрови изображения.

— Почти шест метра. Струва ми се достатъчно, за да паркираме тук до сутринта.

Джордино поклати глава, като чу как се изразява Чейс. Капитанът упорито отказваше да използва морската терминология — казваше „ляво“ вместо „ляв борд“ и „дясно“ вместо „десен борд“, като заявяваше, че древната традиция не отговаря на новото време.

Котвата бе спусната и въжетата на катера бяха вързани съответно за едно солидно дърво на речния бряг и за ръждясалите останки на издигащата се от реката мостова подпора. Двигателите бяха спрени и беше включен спомагателният захранващ блок. Чейс се загледа в рушащите се брегови укрепления.

— Сигурно са имали много здрава конструкция за времето си.

— Нареждал се е на пето място по дължина в света — поясни Джордино.

— Как мислиш, какво е причинило срутването му?

— Според доклада на следствието доказателствата са били неубедителни. Най-солидната теория е, че силни ветрове, придружени от паднали гръмотевици, отслабили една от подпорните конструкции.

Чейс посочи с глава реката.

— Мислиш ли, че е там долу?

— Влакът ли? — Джордино се вгледа в осветената от луната вода. — Там е, къде другаде да е. Останките му не са били намерени през 1914 година, защото водолазите от спасителния екип са носели медни каски и тежки брезентови облекла, а търсенето е ставало с малки лодки. Екипировката им е била съвсем бедна, а на всичкото отгоре са търсили на грешно място.

Чейс свали фуражката си и се почеса по главата.

— Ние трябва да го открием до няколко дни.

— Дори и по-скоро, ако извадим късмет.

— По една бира? — усмихна се Чейс.

— Няма да ти откажа — рече Джордино.

Чейс изчезна надолу по трапа и продължи към камбуза. От главния салон за хранене долитаха гласовете на мъжете от екипажа, които си разменяха шеги, докато нагласяваха чинията на телевизионната антена, за да уловят сигнали от един минаващ транслационен спътник.

Изведнъж окосмените ръце на Джордино настръхнаха от студ и той влезе в кормилната рубка да си вземе непромокаемото яке. Както вдигаше ципа, спря и наостри слух.

В този момент се появи Чейс и му подаде кутия бира.

— Не взех чаши.

Джордино му направи знак да замълчи.

— Чуваш ли?

Чейс събра вежди.

— Какво да чувам?

— Вслушай се.

Чейс наклони глава, закова очи и целият стана слух.

— Свирка на влак — рече той с безразличие.

— Сигурен ли си?

— Съвсем ясно я чувам. Определено е свирка на влак.

— А не ти ли се струва странно? — попита Джордино.

— Защо да е странно?

— Защото дизеловите локомотиви имат въздушна сирена. Само старите парни машини са имали свирки, а последната такава машина е била изтеглена от употреба преди трийсет години.

— Сигурно е от някое детско влакче в някой увеселителен парк край реката — предположи Чейс. — Над вода звукът се предава на километри разстояние.

— Не мисля така. — Джордино сви длани около ушите си и започна да върти глава наляво-надясно като антена на локатор. — Чува се все по-силно и по-силно.

Чейс хлътна в кормилната рубка и се появи отново с пътна карта и фенерче. Разгърна картата върху бордовия парапет и я освети.

— Виж тук — посочи той тънки сини линии. — Главният релсов път се врязва във вътрешността на трийсет и два километра на юг оттук.

— А най-близкият?

— На шестнайсет или осемнайсет километра.

— Каквото и да издава този звук, то е на не повече от километър и половина оттук — отбеляза с равен тон Джордино.

Той се опита да определи посоката. Ярката месечина осветяваше кристално ясно местността. До три километра се открояваше всяко отделно дърво. Звукът се приближаваше откъм западния бряг над тях. Нямаше никакво движение наоколо, светлинки се забелязваха от далечни фермерски къщи. Чуха се и други звуци този път. Дрънчене на тежък метал и дрезгаво, тупкащо изпускане на пара разцепи нощта. Джордино имаше чувството, че виси във въздуха. Стоеше неподвижен и чакаше.

— Идва… идва насам — с хриплив глас рече Чейс, сякаш все още се насилваше да повярва. — Господи! Но той ще падне от разрушения мост!

Двамата вдигнаха погледи към бреговите укрепления и затаиха дъх — не можеха да проумеят какво става. Изведнъж оглушителният шум на невидимия влак изтрещя над главите им. Джордино неволно се наведе. Чейс замръзна на място, лицето му стана призрачно бледо, зениците на очите му заприличаха на дълбоки черни дупки.

После внезапно настъпи тишина — мъртвешка и злокобна.

Никой от двамата не продумваше, нито помръдваше. Стояха като забити в палубата восъчни фигури без сърца и бели дробове. Джордино бавно започна да събира мислите си и взе фенерчето от отпуснатата ръка на Чейс. Насочи светещия лъч към горната част на мостовата подпора. Не видя нищо друго, освен овехтял от времето камък и плътни сенки.