Клайв Къслър
Нощно издирване (7)

7.

Даниел слезе от ролс-ройса и притича към представителното жилище на канадския държавен глава. В нейните очи външният вид на триетажната каменна постройка изглеждаше студена и мрачна като от описание в роман на Емили Бронте. Мина през дългото фоайе с висок таван и традиционна мебелировка и тръгна нагоре по широкото вито стълбище към спалнята си.

Тя беше нейното убежище, единствената стая в къщата, която Шарл й позволи да обзаведе по неин вкус. Сноп светлина от банята падаше върху една издутина на леглото. Даниел затвори вратата към коридора и докато плахо се навеждаше над нея, страх, примесен с гореща вълна изведнъж жегна стомаха й.

— Ти си луд, че си дошъл тук! — промълви тя.

Усмивка разкри блестящи зъби на слабата светлина.

— Чудно ми е колко ли жени на земята в момента казват същото на любовниците си.

— Полицаите, охраняващи резиденцията…

— … са лоялни французи, които мигом стават слепи и глухи.

— Трябва да си вървиш.

Издутата завивка се отметна и разкри тялото на гол мъж, който се надигна до седнало положение в леглото. Той протегна ръце и рече:

— Ела при мен, ma nymphe^[1].

— Не… не тук. — Дрезгавите нотки в гласа й издаваха разбудена страст.

— Няма от какво да се страхуваме.

— Шарл е жив! — изведнъж проплака тя. — Не разбираш ли? Шарл е все още жив!

— Знам — отвърна той равнодушно.

Пружините на леглото изскърцаха, когато той спусна крака на пода и затупка безшумно по килима. Имаше страхотно тяло — огромните издути мускули, изграждани равномерно пласт по пласт в продължение на години редовна гимнастика, изпъкваха вълнообразни и стегнати под кожата. Той вдигна ръка, прокара пръсти през изкуствената си коса и я свали. Черепът му бе избръснат, както и всички окосмени части на тялото му. Краката, гърдите и срамната област блестяха оголени и гладки. Той хвана главата й между железните си ръце и притисна лицето й в твърдите мускули на гърдите си. Тя вдъхна аромата на мускус от тънкия слой масло за тяло, с което той винаги се мажеше, преди да се любят.

— Не мисли за Шарл! — Гласът му прозвуча заповеднически. — За теб той повече не съществува.

Даниел почувства животинската сила, която се излъчваше от порите му. Главата й се замая, когато я обзе пламенно желание към този обезкосмен звяр. Жарта между краката й се разгоря и тя се отпусна в прегръдките му.

 

 

Слънцето се процеждаше през полудръпнатите пердета и пропълзяваше върху двете преплетени тела върху леглото. Даниел лежеше, притиснала голата му глава върху гърдите си, черната й коса бе разпиляна върху възглавницата като разтворено ветрило. Целуна няколко пъти гладкото теме, после се размърда.

— А сега трябва да си тръгваш — каза тя.

Той изпъна ръка върху корема й и обърна будилника до леглото към светлината.

— Осем часа — още е рано. Ще си тръгна към десет.

Очите й се изпълниха с безпокойство.

— Репортерите се навират къде ли не. Трябваше да си тръгнал преди няколко часа, докато беше тъмно.

Той се прозя и седна.

— Десет часа сутринта е съвсем прилично време да бъде видян в официалната резиденция стар приятел на семейството. Никой няма да забележи, ако си тръгна по-късно. Ще се смеся с тълпата от загрижени членове на парламента, които в момента си проправят път тук, за да предложат услугите си на съпругата на премиера в тежък за нея момент.

— Ти си едно капризно животно — рече тя, издърпвайки към раменете си спалната завивка. — Както в един момент си нежен и любвеобилен, така в следващия си студен и пресметлив.

— Колко бързо жените сменят настроението си на сутринта след любовната нощ. Питам се дали щеше да си наполовина толкова опърничава, ако Шарл бе загинал със самолета.

— Ама че нескопосно свършена работа! — възкликна гневно тя.

— Наистина нескопосно свършена работа. — Той сви рамене.

По лицето на Даниел се изписа студен, решителен израз.

— Едва когато Шарл легне в гроба, Квебек ще стане независима социалистическа нация.

— Да не би да искаш мъжът ти да умре заради една кауза? — попита той скептично. — Нима любовта ти се е превърнала в такава омраза, че той вече не представлява нищо за теб, освен някакъв символ, който трябва да бъде заличен?

— Между нас никога не е имало любов. — Тя извади цигара от кутията върху нощното шкафче и я запали. — От самото начало интересът на Шарл към мене се изразяваше единствено в необходимостта му от политическо предимство. Социалното положение на семейството ми му предостави достъп до висшето общество. Аз донякъде му придавах изисканост и стил. Но иначе не съм била за Шарл нищо друго, освен инструмент за изпъкване на личността му в обществото.

— Защо се омъжи за него?

Тя дръпна от цигарата си.

— Каза ми, че един ден ще стане министър-председател и аз му повярвах.

— А после?

— Много късно разбрах, че Шарл не е способен да изпитва нежност. Навремето очаквах да откликне на чувствата ми. Сега настръхвам от ужас всеки път, когато ме докосне.

— Гледах по телевизията пресконференцията в болницата. Лекарят, когото интервюираха, разправяше как твоята тревога и загриженост за Шарл трогнали сърцата на лекарския екип.

— Беше чист театър — разсмя се тя. — Много ме бива в това отношение. Но не забравяй, че съм репетирала в продължение на десет години.

— Шарл каза ли ти нещо интересно по време на свиждането?

— Нищо смислено. Току-що го бяха докарали от реанимационната. Съзнанието му още бе замаяно от упойката. Говореше безсмислици, разрови се в миналото си, спомни си за автомобилната катастрофа, в която загина майка му.

Любовникът на Даниел се изхлузи от леглото и влезе в банята.

— Е, поне не е избъбрил някои държавни тайни.

Тя отново дръпна от цигарата си и остави дима да се процежда през ноздрите й.

— Може и да е избъбрил.

— Говори тогава — подкани я той от банята. — Чувам те и оттук.

— Шарл ми нареди да предам да подсилиш охраната в „Джеймс бей“.

— Пълни глупости! — разсмя се той. — Те разполагат с двойно повече от необходимата охрана, която покрива едва ли не всеки квадратен сантиметър.

— Той нямаше предвид целия обект, само командната кабина.

Той се показа на вратата, попивайки голата си глава с хавлиена кърпа.

— Коя командна кабина?

— Май че каза онази, дето се намирала над помещението за генераторите.

По лицето му се изписа недоумение.

— Допълни ли някакви подробности?

— След това промълви нещо като „голяма опасност грози Канада, ако зловредни хора открият…“.

— Ако открият какво?

Тя повдигна рамене в знак на неведение.

— Не довърши, защото го прониза силна болка.

— И това ли беше всичко?

— Не, настоя да се съветваш с някой си Макс Рубе.

— Макс Рубе? — повтори той със скептичен израз на лицето. — Сигурна ли си, че каза това име?

Тя се загледа в тавана, напрягайки мисълта си, после кимна.

— Да, сигурна съм.

— Много странно.

Без да каже нищо повече, той влезе отново в банята, застана пред високото цял ръст огледало и зае поза, наричана на професионалния жаргон по време на тренировките за развиване на мускули „вакуум“. Издишвайки и вдишвайки дълбоко, той вкарваше въздух в гръдния си кош, като го разширяваше дотолкова, че мрежата от кръвоносни съдове беше на косъм да се спука под кожата му.

Анри Вийон огледа отражението си с критичен поглед, физическото му състояние беше във възможно най-добра форма. После съсредоточи поглед в ясно очертаните черти на лицето си: римлянски нос, равнодушни сиви очи. Когато заличеше всякакъв израз на лицето си, чертите му ставаха сурови, със сатанинско извити устни. Тогава заприличваше на изваяна от мрамор статуя, под която се спотайваше свирепост.

Съпругата и дъщерята на Анри Вийон, колегите му от Либералната партия и половината от населението на Канада не можеха да допуснат и в най-смелите си предположения, че той води двойствен живот. Уважаван член на парламента и министър на вътрешните работи за пред обществото, той действаше под пълно прикритие като ръководител на Свободното квебекско общество — радикално движение, посветено на каузата за пълна независимост на френскоговорещия Квебек.

Даниел се появи зад него, загърнала тялото си с чаршаф във вид на тога, и прокара пръсти по бицепсите му.

— Познаваш ли го?

Той се отпусна, после пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Кого, Рубе ли?

Тя кимна.

— Само по име.

— Кой е той?

— По-правилно е да зададеш въпроса в минало време — каза той, като взе перуката в кестеняв цвят с посивели бакенбарди и я нахлузи плътно върху голия си череп.

— Ако не ме лъже паметта, Макс Рубе бил масов убиец, който увиснал на бесилото преди повече от сто години.