Клайв Къслър
Нощно издирване (74)

74.

Хайди слезе от самолета на летището на Олбъни в четири часа следобед. Джордино беше дошъл да я посрещне. Тя отказа предложението да седне в инвалидна количка и настоя да отиде до колата с патерици.

— Как вървят нещата? — попита тя, когато Джордино отби и се вля в автомобилното движение в посока юг.

— Не е много обнадеждаващо. Когато слязох от шлепа, Пит се бе вглъбил във въздушните снимки. Никъде не се вижда разклонение на линията.

— Мисля, че аз открих нещо.

— Ами дано за разнообразие късметът ни да проработи за малко — смънка Джордино.

— Не се показваш въодушевен.

— Младежкият ми дух се изпари.

— Толкова ли са зле нещата?

— Прецени сама — утре следобед президентът ще говори пред Канадския парламент. С нас е свършено. Няма начин да открием договора дотогава, дори такъв да съществува, в което се съмнявам.

— Какво казва Пит? — попита Хайди. — За влака имам предвид, къде другаде може да бъде, щом не е в реката?

— Той е убеден, че влакът дори не се е приближавал до моста.

— А ти какво мислиш?

Джордино гледаше с безизразно лице пътя пред себе си. После се усмихна.

— Аз мисля, че е чисто хабене на думи да се спори с Пит.

— Защо, защото е непреклонен ли?

— Не — отвърна Джордино. — Защото обикновено се оказва прав.

 

 

В продължение на четири часа Пит изучаваше увеличените снимки с бинокулярни лещи, като мозъкът му тълкуваше подробностите в три измерения.

Криволичещите дъсчени огради, разделящи пасбищата от горските площи, автомобилите и къщите, един червено-жълт балон с горещ въздух, който се явяваше цветно петно на фона на зеления пейзаж — всичко това се открояваше с удивителна яснота. Дори някоя и друга траверса се виждаше сред обраслия с бурени коловоз.

Малко по малко той проследи правата като стрела железопътна линия между разрушения мост и покрайнините на индустриалния район на Олбъни, напрягайки очите си, за да зърне и най-малката подробност, нещичко, което да наподобява на изоставено железопътно разклонение.

Тайната оставаше забулена.

Накрая се предаде и тъкмо се облегна назад на стола, за да отмори очи, Хайди и Джордино влязоха в помещението за морски карти на „Де Сото“. Пит се изправи уморено и прегърна Хайди.

— Как е кракът ти? — поинтересува се той.

— Върви към подобрение, благодаря.

Мъжете й помогнаха да седне на стол. Джордино взе патериците и ги подпря на отвесната преграда. После остави куфарчето й за документи на пода до нея.

— Ал ми каза, че си ударил на камък — обърна се тя към Пит.

Той кимна.

— Така изглежда.

— Имам още лоши новини за теб.

Пит не каза нищо, само я изчака да продължи.

— Брайън Шоу знае всичко — изтърси тя направо.

Пит прочете притеснението в очите й.

— „Всичко“ е доста обширно понятие.

Хайди поклати глава от отчаяние.

— Откраднал е от музея пътните карти на старата железопътна линия, преди да успея да ги прегледам.

— Ще му бъдат от малка полза, освен ако не знае какво да търси.

— Струва ми се, че се е досетил — отвърна тихо Хайди.

Пит остана замислен за миг, отхвърляйки всяка мисъл да разпитва Хайди. Станалото беше станало. Вече нямаше значение как Шоу е успял да се домогне до ключа на загадката. Колкото и да беше невероятно, Пит се почувства жегнат от ревност. И не можеше да не се запита какво толкова намира Хайди у по-възрастния мъж.

— Значи той вече е в района.

— И сигурно в тази минута го тараши — допълни Джордино.

Пит погледна Хайди.

— Картите може и да не му послужат. На въздушните снимки не се вижда никакво разклонение.

Хайди вдигна куфарчето, постави го в скута си и откопча ключалките.

— Само че разклонение е имало! — заяви твърдо тя. — Било е използвано да пресича главния път при железопътен възел, наречен Мондрагън Хук.

Атмосферата в помещението се съживи.

— Къде се намира това? — попита Пит.

— Без стара пътна карта не мога да ти кажа с точност.

Джордино бързо прелисти няколко топографски карти на долината.

— Тук няма нищо такова, но тези карти са едва от хиляда деветстотин шейсет и пета година.

— Как откри този Мондрагън Хук? — продължи да се интересува Пит.

— С елементарно разсъждение — сви рамене Хайди. — Запитах се къде аз бих скрила локомотив и седем пулманови вагона така, че никой да не ги намери цял живот. Единственият отговор беше: под земята! Тогава започнах да се връщам назад във времето и проверих старите спедиторски протоколи на Олбъни за периода преди хиляда деветстотин и четиринайсета година. Попаднах на златна жила и открих осем различни товарни композиции, които са теглили вагонетки, пълни с варовик.

— С варовик ли?

— Да. Товарите са тръгвали от жп възела Мондрагън Хук и са били предназначени за циментов завод в Ню Джърси.

— Кога?

— През хиляда осемстотин и деветдесетте години.

Джордино изглеждаше скептично настроен.

— Този Мондрагън Хук може да се намира на стотици километри оттук.

— Трябва да се пада някъде под Олбъни — подчерта Хайди.

— Откъде си толкова сигурна?

— Вярно, че в протоколите на „Ню Йорк & Квебек“ не са вписани вагонетките с варовик, превозвани на товарни влакове, преминаващи през Олбъни. Но попаднах случайно на тях в един спедиторски дневник на железопътното депо в Джърмънтаун, където има стрелка за отклонение.

— Джърмънтаун. Това е на двайсет и четири километра надолу по реката.

— Следващата ми стъпка беше да разуча старите геоложки карти — продължи Хайди, като извади една от тях и я разгъна върху масата. — Единствената подземна варовикова кариера между Олбъни и Джърмънтаун се намира ето тук. — Тя направи отметка с молив. — На около четиринайсет километра на север от моста Довил-Хъдсън и на километър западно от него.

Пит доближи бинокулярната лупа до очите си и започна да оглежда въздушните снимки.

— Тук, на изток от кариерата, има кравеферма. Жилищната постройка и оборът са заличили всички остатъци от железопътния възел.

— Да, виждам — възкликна възбудено Хайди. — Ето и павиран път, който отива към Трууей в щата Ню Йорк.

— Нищо чудно, че си загубил следата — отбеляза Джордино. — Пътят е покрит с асфалт.

— Ако се вгледаш по-добре — каза Пит, — ще забележиш част от стара баластра с дължина стотина метра, която се отбива от пътя и свършва в подножието на стръмен хълм или планина, както биха го нарекли местните жители.

Хайди погледна през лупата.

— Интересно е как всичко се вижда толкова ясно, когато знаеш какво точно да търсиш!

— Да попадна случайно на някаква информация за кариерата?

— Това беше много лесно — кимна Хайди. — Собствеността и общественият път през нея са били притежание на „Форбс екскъвейшън къмпъни“, които са разработвали кариерата от хиляда осемстотин осемдесет и втора до хиляда деветстотин и десета година, когато кариерата се наводнила. Те преустановили работата и продали земята на съседните фермери.

— Мразя да развалям нечие настроение — намеси се Джордино, — но я си представете, че кариерата се окаже открита яма.

Хайди му хвърли многозначителен поглед.

— Разбирам какво имаш предвид. Че ако дружеството „Форбс“ не е изкопало варовика от вътрешността на хълма, значи няма да има място, където да бъде скрит влакът. — Тя отново огледа снимката. — Храстите са прекалено много, за да сме сигурни, но теренът ми изглежда непокътнат.

— Мисля, че трябва да разузнаем — обади се Пит.

— Дадено! — съгласи си Джордино. — Ще те закарам дотам.

— Не, ще ида сам. Ти в това време се обади на Мун да прати още хора тук — цял взвод морски пехотинци — в случай че Шоу е тръгнал с подкрепление. Кажи му също да ни прати и един минен инженер, и то добър. Разпитай ветераните в района и събери онези, които могат да си спомнят за всякакви подозрителни действия в кариерата. Хайди, ако не те затруднява, вдигни от леглата местните издатели и се поразрови из старите вестници за съответните материали, в които срутването на моста Довил-Хъдсън е на първите страници.

— Не ни остава много време — каза мрачно Джордино. — Президентът ще започне речта си след деветнайсет часа.

— Не е нужно да ми напомняш. — Пит взе шубата си. — Единственото, което ни остава, е да влезем вътре в планината.