Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Probe!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Нощно издирване

ИК „Димант“, Бургас

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-8472-87-2

История

  1. — Добавяне

29.

Лек вятър от североизток духаше в ранния следобед. Ледените му иглички се забиваха в изложената на открито кожа и я сковаваха. Температурата беше три градуса по Целзий, но Пит, който оглеждаше внимателно водата на река Сейнт Лорънс, имаше чувството, че съчетанието от вятър и студ е смъкнало термометъра до минус десет.

Той вдъхна миризмите на доковете, издадени навътре в малкия залив на няколко километра от град Римуски, провинция Квебек, и ноздрите му доловиха характерните остри миризми на катран, ръжда и дизелово гориво. Той тръгна по остарялата дъсчена настилка и стигна до подвижно мостче, спуснато към една яхта, която си почиваше спокойно в мазната вода. Конструкторът й бе дал практична форма, с петнайсетметрови просторни равни палуби, два гребни винта и дизелови двигатели. Липсваха всякакви лъскави хромови повърхности, корпусът беше боядисан в черно. Личеше, че е построена, за да върши работа — беше идеална за риболовни излети, за водолазни разходки или за търсене на петрол. В горната част цареше пълен ред и чистота — сигурни признаци за грижовен собственик.

От кормилната рубка излезе мъж. Носеше плетена шапка с помпон, която обаче не можеше да удържи гъстата му, груба черна коса. Лицето му като че ли бе брулено от стотици бури, а очите му гледаха тъжно, но бдително. Пит се спря, преди да стъпи на кърмовата палуба.

— Казвам се Дърк Пит. Търся Жюл льо Ма.

Последва миг мълчание, после мъжът се усмихна сърдечно и разкри здрави, бели зъби.

— Добре дошъл, мосю Пит! Моля, заповядайте на борда.

— Практична яхта.

— Без да е красива може би, но като всяка добра жена е предана и търпелива. — Ръката му стискаше като менгеме. — Избрал сте чудесен ден за посещението си. Река Сейнт Лорънс е благоразположена днес. Мъгла няма, само леко вълнение над дълбоките води. Ако ми помогнете да я отвържем, можем да отплаваме.

Льо Ма слезе долу и задейства двигателите, а Пит отмота носовите и кърмовите въжета от доковите кнехти и ги нави върху палубата. Зелената вода на залива се плъзгаше покрай корпуса, без да оставя почти никакви бразди и постепенно промени цвета си до яркосиньо, когато навлязоха в главното течение на реката. На четирийсет и пет километра от отсрещния бряг хълмовете белееха от зимния сняг. Те минаха покрай една рибарска гемия, плаваща към доковете със седмичния улов, и шкиперът й махна на Льо Ма в отговор на изгракалата тръба на яхтата. Зад кърмата с ярки подробности се открояваха в мартенското слънце заострените кули на живописните катедрали на Римуски.

Леденият вятър защипа по-силно, когато яхтата напусна завета на сушата и Пит се вмъкна в салона.

— Чаша чай? — попита го Льо Ма.

— С удоволствие — усмихна се Пит.

— Чайникът е в камбуза. — Льо Ма държеше отпуснато кормилото и говореше, без да се обръща, вперил поглед право напред. — Ако обичате обслужете се сам, че аз трябва да внимавам зорко за плаващи ледени късове. По това време на годината те са по-нагъсто от мухи върху тор.

Пит си наля от горещия чай, седна на един висок въртящ се стол и се загледа в реката. Льо Ма беше прав. Водата наистина беше отрупана с плаващи ледени късове, големи колкото яхтата.

— Каква беше нощта, когато е потънал „Емприс ъв Айрланд“? — наруши той мълчанието.

— С ясно небе — отговори Льо Ма. — Реката беше спокойна, температурата на водата — няколко градуса над точката на замръзване, никакъв вятър. На места имаше мъгла, нещо обичайно за пролетта, когато топлият южен въздух се слегне над студената река.

— Надежден кораб ли беше „Емприс“?

— Един от най-надеждните. — Гласът на Льо Ма прозвуча сериозно, макар въпросът да му се стори наивен. — Бил е строен по най-високите стандарти за времето си по поръчка на притежателите му — „Канадската тихоокеанска железопътна линия“. Той и още един кораб от аналогичен клас — „Емприс ъф Бритън“ — бяха красиви лайнери, с водоизместимост от по четиринайсет хиляди тона и дължина сто шейсет и осем метра. Може би вътрешното им обзавеждане да не е било толкова елегантно, колкото на „Олимпик“ или „Мавритания“, но те си спечелиха солидна слава с удобния си лукс, който предоставяха на пътниците при прекосяването на Атлантическия океан.

— Доколкото си спомням, последното пътуване на „Емприс“ е започнало от Квебек на път за Ливърпул.

— Хвърлил котва към четири и половина часа следобед. Девет часа по-късно лежеше на речното дъно с пробит десен борд. Мъглата беше тази, която написа епитафията на кораба.

— Както и на другия, който превозвал въглища — „Сторстад“.

Льо Ма се усмихна.

— Добре сте си научил урока, господин Пит. Причината за сблъсъка между „Емприс“ и „Сторстад“ остана неразкрита докрай загадка. Екипажите им са се видели от разстояние тринайсет километра. Когато вече ги делели по-малко от три километра, между тях се изпречил нисък облак мъгла. Капитан Кендъл, управляващ „Емприс“, дал заповед за пълен назад и за спиране на машините. Това било грешка — трябвало е да продължи по пътя си. Мъжете в кормилната рубка на „Сторстад“ се объркали, като видели, че „Емприс“ изчезнал в мъглата. Помислили, че лайнерът се приближава към тях отляво на носа им, а всъщност, поради изключените си двигатели, той се носел свободно по повърхността към десния им борд. Първият помощник-капитан на „Сторстад“ дал заповед за прехвърляне на кормилото на десния борд и това осъдило „Емприс ъф Айрланд“ и пътниците й на гибел.

Льо Ма прекъсна разказа си, за да посочи един леден къс с площ почти един акър.

— Тази година имахме необичайно студена за сезона зима. Нагоре по течението, в продължение на цели двеста и четирийсет километра, реката е все още замръзнала.

Пит мълчеше и бавно отпиваше от чая си.

— Шестхилядитонният „Сторстад“ — продължи Льо Ма, — натоварен с единайсет тона въглища, се врязал в средата на „Емприс“, откъртвайки зееща пробойна, висока седем метра и широка четири и половина метра. Само след четиринайсет минути „Емприс“ се понесъл към дъното, отнасяйки със себе си повече от хиляда души.

— Странно е, че толкова бързо е бил забравен корабът — отбеляза замислен Пит.

— Да, попитайте който и да е в Щатите и Европа за „Емприс“ и всеки ще ви каже, че никога не е чувал за него. Едва ли не е престъпление да се забравят така кораби.

— Но вие не сте го забравил.

— Нито някой от провинция Квебек — каза Льо Ма и посочи на изток. — Точно зад Поант-о-Пер, на английски — Върхът на Отеца, в малко гробище, което все още се поддържа от „Канадската тихоокеанска железопътна линия“, лежат осемдесет и осем неразпознати жертви на трагедията. — По лицето на Льо Ма се изписа огромна скръб; той продължи да разказва с ужасяващи точни цифри за загиналите, сякаш потъването на кораба беше станало вчера. — Армията на спасението също си спомня. От сто седемдесет и един души, които пътували за Лондон, се спасили само двайсет и шестима. Всяка година те отслужват панихида за техните мъртъвци в гробището „Мон плезан“ в Торонто.

— Научих, че „Емприс“ е погълнал целия ви живот.

— Изпитвам дълбоки чувства към „Емприс“. То е нещо като голяма любов, която обсебва някои мъже, като видят портрет на жена, умряла много преди те да са се родили.

— Аз пък разчитам повече на плътта, отколкото на въображението — каза Пит.

— Понякога въображението се отплаща по-добре — отвърна Льо Ма със замечтан израз. После изведнъж се сепна и завъртя кормилото, за да избегне един леден къс, който се зададе по пътя на яхтата. — Когато стане топло, между юни и септември, се гмуркам поне трийсет пъти към останките от кораба.

— В какво състояние е той?

— Само тук-там се е разпаднал на части. И все пак съвсем не изглежда зле, като си помисли човек, че вече седемдесет и пет години е под водата. Предполагам, че това се дължи на прясната вода от реката, която разводнява солеността от източните морски води. Някои от горните преградни стени са паднали върху горната надстройка, но останалата част на кораба е съвсем запазена.

— На каква дълбочина се намира?

— На около петдесет метра. Доста дълбочко за гмуркане с бутилка под налягане, но се справям. — Льо Ма затвори дроселите и изключи двигателите, оставяйки яхтата да се носи по течението. После се обърна с лице към Пит. — Кажете ми, господин Пит, защо се интересувате от „Емприс“? Защо потърсихте именно мен?

— Търся сведения за един пътник на име Харви Шийлдс, който е потънал с кораба. Казаха ми, че никой не знае повече за „Емприс“ от Жюл льо Ма.

Льо Ма обмисли известно време отговора му, после рече:

— Да, спомням си, че имаше един Харви Шийлдс сред жертвите. Но никой от оцелелите не е споменал нищо за него, когато е описвал потъването. Вероятно той е един от близо седемстотинте, които все още лежат погребани в гниещия корпус.

— Може би са го открили, но не са го разпознали, като онези, които лежат в гробището оттатък Върха на Отеца.

Льо Ма поклати глава.

— Там са предимно пътници от трета класа. А Шийлдс е бил английски дипломат, важен човек. Тялото му е трябвало да бъде разпознато.

Пит остави чашата си настрана.

— В такъв случай моето търсене приключва.

— О, не, господин Пит, не приключва тук.

Пит го погледна, без да продума.

— Там, долу — продължи Льо Ма, кимайки към палубата, — точно под нас лежи „Емприс ъф Айрланд“. — После посочи прозореца на една кабина. — Ей там плава неговият обозначителен знак.

На петнайсет метра от левия борд на яхтата върху ледената река леко се издигаше и спускаше оранжев буй, чието въже бе изпънато през тъмните води надолу към смълчания разбит кораб.