Клайв Къслър
Нощно издирване (6)

6.

Светкавици на фотоапарати проблясваха, телевизионни камери насочваха обективи към нежното лице на Даниел Сарвьо, докато тя се движеше сред морето от репортери с безмълвна грация — като фигура на носа на кораб.

За миг тя се спря на вратата на болничното фоайе, но не от боязън, а за да произведе ефект. За Даниел Сарвьо не можеше да се каже, че просто влиза някъде, не, тя нахлуваше като мусон. От нея се излъчваше невероятна аура, която караше жените да я гледат с възхищение и завист. Колкото до мъжете, тях направо ги завладяваше. Често световни лидери и застаряващи държавници се държаха като стеснителни ученици в нейно присъствие.

Онези, които добре познаваха Даниел, се дразнеха от студеното държане и неизменната й самонадеяност. Но за огромната част от хората тя беше символ, един вид показна витрина, която доказваше, че Канада не е просто нация от груби дървари.

Дали щеше да е домакиня на някой прием, или щеше да бърза да застане до болничното легло на ранения си съпруг, тя винаги се обличаше с подчертана елегантност. Сега се движеше плавно между репортерите, самоуверена и чувствена в бежовата си крепдешинова рокля, със скромна цепка отстрани и късо палто от естествен сив каракул. Гарвановочерната й коса, заметната на една страна, се спускаше като водопад пред дясното й рамо.

Стотици въпроси я обсипваха в хор, гора от микрофони я ограждаше, но тя най-спокойно ги подминаваше. Четирима огромни на ръст полицаи й разчистваха пътя към асансьора на болницата.

На четвъртия етаж ръководителят на лекарския екип пристъпи крачка напред и й се представи като доктор Ериксън.

Тя го погледна, въздържайки се да зададе ужасяващия въпрос. Ериксън предугади опасенията й и разтегли устни в най-професионалната си насърчителна усмивка.

— Състоянието на съпруга ви е сериозно, но не и критично. Получил е над петдесет процента наранявания по тялото, които обаче не са оказали значителни усложнения. Ще се наложат присаждания на кожа на ръцете поради дълбоките ожулвания. А като се има предвид степента и броя на счупванията, хирургическата операция, извършена от екип ортопедисти, е много успешна. Но ще трябва да минат може би четири месеца, за да го изправим на крака.

По очите му тя долови, че лекарят увърта нещо.

— Можете ли да ми обещаете, че след време Шарл ще бъде същият, както преди?

Притиснат в ъгъла, Ериксън бе принуден да отстъпи:

— Трябва да призная, че министър-председателят ще накуцва… леко, но завинаги.

— И това, както разбирам, наричате незначително усложнение.

Докторът срещна погледа й.

— Да, госпожо, точно така. Защото министър-председателят е направо щастливец. Няма никакви вътрешни наранявания, съзнанието и телесните му функции са невредими, а след време всичките му белези ще се заличат. В най-лошия случай ще му е необходим бастун.

Той с изненада забеляза, че устните й се стегнаха в тънка усмивка.

— Шарл — с бастун! — присмя се тя. — Божичко, та това е чудесно!

— Моля, госпожо?

Накуцването ще му струва двайсет хиляди гласа, беше отговорът, който й мина през ума, но с лекотата на хамелеон тя отново възвърна на лицето си израза на загрижена съпруга.

— Мога ли да го видя?

Ериксън кимна и я поведе към една врата в дъното на коридора.

— Упойката от операцията още не се е разнесла напълно, така че говорът му ще бъде малко неясен. Освен това все още ще чувства болки, затова моля да не се задържате дълго. Персоналът на етажа е приготвил съседната стая за вас, в случай че пожелаете да сте наблизо, докато съпругът ви се възстановява.

Даниел поклати глава.

— Съветниците на съпруга ми смятат, че ще е по-добре да остана в резиденцията, където мога да помагам в изпълнението на задълженията от негово име.

— Разбирам. — Той отвори вратата и се дръпна настрани.

Болничното легло беше заобиколено от няколко лекари и сестри, както и от един бдителен полицай. Всички се обърнаха и й направиха път, като я видяха да влиза.

От миризмата на антисептик и вида на непревързаните, яркочервени и обелени от кожата ръце, й се повдигна. Тя се спря за миг. После видя, че той я разпозна през полузатворените си очи и устните му се размърдаха в лека усмивка.

— Даниел — заговори Сарвьо с почти недоловим глас, — прости ми, че не мога да те прегърна.

За първи път видя съпруга си без бронята на гордостта му. Досега не го бе смятала за уязвим и някак не можеше да свърже изпотрошеното, неподвижно тяло, което лежеше на леглото, с това на самомнителния мъж, с когото живееше от десет години. Восъчното лице, смекчено от болката, нямаше нищо общо с лицето, което познаваше. Сякаш виждаше пред себе си непознат човек.

Тя нерешително пристъпи напред и го целуна нежно по двете бузи. После заглади нагоре падналата върху челото му разчорлена сива коса, докато се чудеше какво да каже.

— Рождения ти ден — наруши той мълчанието й, — пропуснах рождения ти ден.

По лицето й се изписа смущение.

— До рождения ми ден има още няколко месеца, скъпи мой.

— Исках да ти поднеса подарък.

Тя се обърна към лекаря.

— Той не говори смислено.

Ериксън поклати глава.

— Това е остатъчният ефект от упойката.

— Слава богу, че пострадах аз, а не ти — с немощен глас продължи Сарвьо. — Вината беше моя.

— Не, не, ти нямаш никаква вина — успокои го с тих глас Даниел.

— Пътят беше заледен, сняг покриваше предното стъкло и нищо не виждах. Взех завоя с прекалено голяма скорост и натиснах спирачките. Грешка. Загубих контрол…

Вече й стана ясно.

— Преди много години той катастрофира с кола — поясни Даниел на Ериксън. — В нея загина майка му.

— Нищо необикновено. Упоеното съзнание често връща човек в миналото.

— Шарл — заговори го тя, — сега трябва да си почиваш. Утре сутринта пак ще дойда.

— Не, не си тръгвай. — Сарвьо вдигна поглед над рамото й към Ериксън. — Трябва да говоря с Даниел насаме.

Докторът се позамисли за момент, после сви рамене.

— Щом настоявате. — После се обърна към Даниел. — Моля ви, госпожо, само две минути.

Когато стаята се изпразни, Сарвьо понечи да каже нещо, но тялото му се изпъна от силна болка.

— Ще повикам доктора — изплаши се тя.

— Чакай! — изстена той през стиснати зъби. — Трябва да ти дам нареждания.

— Не сега, скъпи мой. По-нататък, когато позаякнеш.

— Обектът „Джеймс бей“.

— Слушам, Шарл — угоди му тя. — Обектът „Джеймс бей“.

— Командната кабина над залата за генераторите… да бъде засилена охраната й. Кажи на Анри.

— На кого?

— На Анри Вийон. Той знае какво да направи.

— Обещавам ти, Шарл.

— Голяма опасност грози Канада, ако зловредни хора открият… — Изведнъж лицето му се изкриви и той застена, притискайки дълбоко глава във възглавницата.

Даниел не беше достатъчно силна, за да наблюдава страданието му. Стаята се завъртя пред очите й. Тя закри лицето си с ръце и отстъпи назад.

— Макс Рубе. — Той дишаше на пресекулки. — Кажи на Анри да се посъветва с Макс Рубе.

Даниел не можеше да издържа повече. Обърна се и побягна в коридора.

Доктор Ериксън седеше зад бюрото си и преглеждаше медицинските картони на Сарвьо, когато чу сестрата да влиза в кабинета му. Тя постави чаша кафе и чинийка с понички до него.

— Остават десет минути до пресконференцията, докторе.

Ериксън потърка очи и погледна часовника си.

— Вероятно репортерите вече нервничат.

— По-скоро са настроени войнствено — отвърна сестрата. — Като нищо щяха да съборят сградата, ако кухнята ги беше оставила гладни. — Тя млъкна, докато отваряше една чанта с дрехи. — Жена ви изпраща костюм и чиста риза. Каза, че много държи да се представите в най-добрия си вид, когато застанете пред телевизионните камери, за да съобщите за състоянието на министър-председателя.

— Има ли някаква промяна при него?

— Почива си добре. Доктор Мънсън му би наркотик веднага след като мадам Сарвьо си тръгна. Красива жена, но не издържа на такива гледки.

Ериксън взе една поничка и безцелно я загледа.

— Трябва да съм бил луд, за да се поддам на настойчивостта на премиера да му назнача стимулант толкова скоро след операцията.

— Какво смятате, че е имал предвид?

— Нямам представа. — Ериксън стана и свали сакото си. — Но каквато и да е причината, бълнуването му беше повече от очевидно.