Клайв Къслър
Нощно издирване (5)

5.

Помещението за генераторите на хидроелектрическия обект „Джеймс бей“ смая сетивата на Шарл Сарвьо, докато той оглеждаше дванайсетте квадратни акра площ солиден гранит, издълбана на дълбочина сто и двайсет метра под земята. Трите реда огромни генератори, високи колкото пететажна сграда и задействани от водни турбини, бръмчаха с милиони киловата електричество. Сарвьо беше подобаващо изумен и изрази видимо впечатленията си за удоволствие на директорите на „Квебек хидро пауър“.

Това беше първото му посещение на обекта, откакто бе избран за министър-председател на Канада, и задаваше всички очаквани въпроси.

— Колко електрическа енергия произвежда всеки един генератор?

Пърсивал Стъки, главният директор, пристъпи крачка напред и отговори:

— Петстотин хиляди киловата, господин министър-председател.

Сарвьо кимна и по лицето му премина израз на одобрение. Това беше мимика на място, изкусен жест, оказал благотворно влияние по време на кампанията му за този пост.

Беше хубав мъж в очите както на мъжете, така и на жените и вероятно би спечелил битка срещу Джон Ф. Кенеди или Антъни Идън. Светлосините му очи притежаваха хипнотично качество, а остро изсечените черти на лицето изпъкваха още повече благодарение на гъстата сива коса, сресана в модерен, но небрежен стил. Спортната му фигура, средна на ръст, беше мечтата на всеки шивач, но той не се ползваше от услугите на шивачи, предпочиташе да купува костюмите си от щендерите в универсалните магазини. Това беше само една от индивидуалните особености на характера му, на която не изменяше, за да могат канадските гласоподаватели да я забележат.

Като кандидат, постигнал споразумение с либералите, с партията за независима Канада и с партията на френскоговорещите „Кебекоа“, през първите три години на управлението си той бе действал като политически въжеиграч, за да запази целостта на провинциалните граници на страната. Сарвьо гледаше на себе си като на втори Линкълн, борещ се да поддържа единство и да не допуска разцепление на нацията. Само заплахата от армията му можеше да обуздава крайните сепаратисти. Апелът му за силно централно правителство обаче, все повече удряше на глухо.

— Може би ще искате да разгледате и командния център — предложи директорът Стъки.

Сарвьо се обърна към главния си секретар.

— Как сме с времето?

Иън Джефри, млад човек, наближаващ трийсетте, със сериозно лице, погледна часовника си.

— Доста попритиснати, господин министър-председател. След половин час трябва да сме на летището.

— Все пак можем да сгъстим малко програмата си — усмихна се Сарвьо. — Ще бъде жалко да пропуснем нещо, което си заслужава да видим.

Стъки кимна и ги покани с ръка да се упътят към асансьора. След десет етажа над генераторното помещение Сарвьо и придружаващите го слязоха пред врата с надпис: „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА С КЛЮЧ-КАРТИ“. Стъки свали пластмасовата карта, която висеше на шнур на врата му и я пъхна в процепа под дръжката на вратата. После се обърна с лице към групата.

— Съжалявам, господа, но поради тясното пространство на командния център с мен може да влезе само министър-председателят.

Охраняващите министър-председателя понечиха да възразят, но Сарвьо ги възпря с ръка и последва Стъки през вратата и по дългия коридор, в дъното на който процедурата с ключ-картата бе повторена.

Командният център на електроцентралата наистина беше малък и спартански обзаведен. Пред пулт, изпъстрен с множество лампички и превключватели, седяха четирима оператори и се взираха във вграденото в стената срещу тях табло с шайби и измервателни уреди.

Като се изключеха редицата от телевизионни монитори, които висяха от тавана, останалото обзавеждане включваше единствено столовете, на които седяха операторите.

Сарвьо огледа внимателно обстановката и рече:

— Невероятно е, че такова внушително производство на енергия се ръководи само от четирима души и скромна като количество апаратура.

— Целият завод и предавателните станции се управляват от компютри, намиращи се на два етажа под нас — поясни Стъки. — Обектът е деветдесет и девет процента автоматизиран. Това, което виждате тук, господин Сарвьо, е ръчна контролна система на четири нива, която може да отмени компютрите в случай на неизправност.

— Значи хората продължават да имат известна власт над техниката — усмихна се Сарвьо.

— Още не сме за изхвърляне — също с усмивка отвърна Стъки. — Останали са няколко области, в които не може да се доверяваме изцяло на електрониката.

— Къде е крайната точка на това изобилие от енергия?

— След няколко дни, когато обектът бъде пуснат в пълна експлоатация, ние ще обслужваме целите площи на Онтарио, Квебек и североизточните щати на Америка.

В съзнанието на Сарвьо започна да се оформя една мисъл.

— Ами ако се случи най-лошото?

Стъки го погледна изпитателно.

— В какъв смисъл?

— Ами повреда, някоя божа работа, саботаж…

— Нищо, освен силно земетресение не може напълно да извади от строя енергийните съоръжения. Отделни неизправности или аварии могат да се поемат от две защитни резервни системи. Ако и те се повредят, остава ръчното управление оттук, от това помещение.

— А в случай на терористично нападение?

— Взели сме предвид и точно такава заплаха — рече с твърда увереност Стъки. — Електронната ни защитна система представлява чудо на съвременната технология, а освен това разполагаме и с петстотин души охрана. Дори елитна дивизия от щурмови подразделения не могат да проникнат в тази стая.

— Тогава някой отвътре би могъл да прекъсне тока.

— Сам човек изобщо не би могъл — поклати решително глава Стъки. — Нужна е намесата на всеки един в тази стая, включително и моята, за да изключи енергийния поток. Дори двама или трима пак не биха могли. Всеки от нас използва отделна команда, заложена вътре в системите, която не е известна на останалите. Няма нищо недогледано.

Сарвьо не изглеждаше напълно убеден.

Той протегна ръка и рече:

— Това беше най-впечатляващата обиколка. Благодаря ви.

* * *

Фос Глай беше щателен до дребнавост при подбирането на средства и място за убийството на Сарвьо. Взимаше под внимание и неутрализираше всяка спънка, колкото и незначителна да беше тя. Ъгълът на издигане на самолета, както и скоростта му, бяха точно изчислени. Безброй дълги часове бяха преповтаряни на практика, докато Глай не се увери, че механизмите на заговора действат в пълен синхрон.

Избраното място беше игрище за голф, намиращо се на километър и половина отвъд западния край на главната писта на летището „Джеймс бей“. Там, според внимателните изчисления на Глай, правителственият самолет с министър-председателя на борда щеше да лети на височина четиристотин петдесет и осем метра, със скорост 180 възела в час. За нападението щяха да се използват ракети „земя-въздух“ върху две ръчни пускови уредби „Арго“, британско производство, откраднати от военен оръжеен склад във Вал Жалбер. Те бяха компактни, всяка една, заредена, тежеше по четиринайсет килограма и можеше лесно да се скрие в раница в разглобено състояние.

Целият план, както бе замислен от началото до края, беше напълно класически. Бяха нужни не повече от петима мъже, включващи трима, които чакаха на игрището за голф, преоблечени като скиори, прекосяващи страната, и един на пост, който със скрит радиоприемник наблюдаваше от остъклената тераса на летищната сграда. След като ракетите бъдеха изстреляни към целта, нападателите щяха спокойно да се измъкнат, карайки ски по посока на безлюдния голф клуб и после да изчезнат с автомобила тип комби, охраняван от петия мъж, който ги чакаше на паркинга.

Глай огледа небето с бинокъл, докато съучастниците му сглобяваха пусковите уредби. Валеше средно гъст сняг и намаляваше видимостта до шестстотин метра.

Това беше и за добро, и за зло.

От една страна, бялата завеса щеше да прикрива действията им, но от друга, им предоставяше само няколко скъпоценни секунди, за да се прицелят и изстрелят ракетите към бързодвижещия се обект. Над тях излетя реактивен самолет на британските авиолинии и Глай засече времето на преминаването му, преди машината да бъде погълната от облаците. Едва шест секунди. Не е достатъчно, помисли си той мрачно. Двете директни изстрелвания едва щяха да се вместят във времето.

Той изчисти снега от гъстата си коса с пясъчен цвят и свали бинокъла от квадратното си яркочервено лице. На пръв поглед то беше по момчешки приятно с топлите си кафяви очи и решителната брадичка. При по-внимателно вглеждане обаче от всички черти най-много се набиваше носът — широк и крив от множество счупвания по време на улични побоища, той се мъдреше между бузите по особено привлекателен начин, въпреки грозотата си. По необясними причини жените го намираха за очарователен, дори секси.

Малкото радио в джоба на пухената му шуба изпука.

— Диспечерът вика старшия бригадир.

Глай натисна предавателния бутон.

— Говори, диспечер!

Клод Моран, тънък като тръстика сипаничав марксист, който работеше като секретар на генерал-губернатора, нагласи слушалката на приемника си и започна да говори тихо в закачения за ревера му микрофон, като не изпускаше от поглед през остъклената тераса движението на самолета по пистата.

— Товарът с тръбопровода пристигна, бригадире. Готов ли си да го приемеш?

— Кажи кога — отвърна Глай.

— Товарната кола ще тръгне веднага щом докерите разтоварят пратката от Щатите.

Невинно звучащият разговор имаше за цел да подведе всеки, който попаднеше случайно на същата честота. Глай изтълкува двойственото съобщение на Моран в смисъл, че самолетът на министър-председателя е втори поред за излитане след пътническия реактивен самолет на американските авиолинии.

— Добре, диспечер. Уведоми ме, когато товарният автомобил напусне дока.

Глай не изпитваше лична омраза към Шарл Сарвьо. За него министър-председателят беше просто едно име от вестниците. Глай дори не беше канадец.

Беше роден във Флагстаф, Аризона, в резултат на чифтосването на професионален борец с едва минала пубертета дъщеря на областния шериф. Детството му премина като същински кошмар от страдания и бой с камшик, нанасяни от дядо му. За да оцелее, Глай стана много силен и як. Съдбоносният ден дойде, когато преби до смърт шерифа и избяга от щата. Оттогава всеки час се превърна в борба за живот. Започна с претършуване джобовете на пияници в Денвър, после поведе банда крадци на автомобили в Лос Анджелис, след това се прехвърли в Тексас, където ограбваше по пътищата автомобили — цистерни с бензин.

Глай не се смяташе за убиец. Предпочиташе да го наричат координатор. Той беше човекът, когото повикваха, след като всички други се проваляха — беше водач на професионалисти и се славеше с хладнокръвната си изпълнителност.

На панорамната тераса Моран приближи лице до прозорците, докато дъхът му не замъгли стъклото. Самолетът на Сарвьо като че ли се стопи в снега, който се сипеше върху пътеката за рулиране, отвеждаща към началото на пистата.

— Бригадире!

— Да, диспечер.

— Съжалявам, но не виждам как ще успея да оформя документите, за да ти кажа точния час на пристигането на тръбопровода.

— Разбрано — отвърна Глай. — Обади ми се, след като се наобядваш.

Моран не потвърди. Той взе асансьора надолу, за главната зала, излезе навън и махна на едно такси. Седнал на задната седалка, си позволи удоволствието да запали цигара и се запита какво по-високо назначение в новото квебекско правителство да поиска за досегашните си услуги.

На игрището за голф Глай се обърна към мъжете, готвещи се да изстрелят ракетите. С подпряно в снега коляно, всеки беше притиснал око в мерника на пусковата уредба.

— Още едно излитане има преди целта — предупреди ги той.

Почти пет минути изминаха, докато Глай чу в далечината тътена на реактивни двигатели, които се напрягаха да вдигнат товара си от заснежения асфалт. Погледът му се мъчеше да проникне през бялата стена в очакване да види червено-синия отличителен знак на американския въздушен лайнер.

Твърде късно му просветна в ума, че самолетите на държавните глави ползват предимство пред редовните пътнически полети. Твърде късно, защото познатото червено-бяло канадско кленово листо вече се открои сред завесата от сняг.

— Това е Сарвьо! — изкрещя той. — Огън, за бога, огън!

Двамата мъже натиснаха пусковите бутони не повече от секунда един след друг. Първият бе насочил мерника си към основното направление на самолета, но ракетата му се устреми по-високо и се спусна далеч зад опашката, за да може самонасочващото й устройство да проследи автоматично целта. Вторият мъж произведе изстрела си по-предпазливо. Той бе прехванал прозорците на пилотската кабина от сто метра височина преди пуска.

Взривната глава, съпровождаща автоматически изпускателната тръба на външния десен двигател, попадна в целта и порази задната част на турбината. За мъжете на земята приглушеният взрив като че ли се чу много след като самолетът се изгуби от поглед. Изчакаха, за да доловят шум от разбиване, но отдалечаващият се вой на двигателите не пресекна. Тогава тримата бързо разглобиха пусковите уредби и поеха върху ски към паркинга. След малко се смесиха с насоченото към юг автомобилно движение по магистралата Джеймс бей — Отава.

* * *

Извънбордният двигател избухна в пламъци и турбинните лопатки излетяха на парчета през кожуха, забивайки се във вътрешния двигател като шрапнели, от което тръбопроводите за гориво се разцепиха, а двустепенният компресор се разкъса.

В пилотската кабина пожарната сигнализация зазвъня, пилотът Рей Емет затвори дросела и натисна бутона, задействащ фреоновите пожарогасители. Вторият пилот Джак Мей започна да преглежда набързо списъка за бърза справка за действия при аварийна ситуация.

— Кула на „Джеймс бей“, тук „Канада уан“. Имаме проблем и се връщаме — обяви Емет със спокоен равен тон.

— За авария ли съобщавате? — попита както обикновено ръководителят на полетите.

— Отговорът е утвърдителен.

— Ще освободим писта двайсет и четири. Можете ли да извършите обичайния подход за кацане?

— Отговорът е отрицателен, „Джеймс бей“ — отвърна Емет. — Два двигателя излязоха от строя, единият гори. Предлагам да изкарате съответните съоръжения.

— Пожарните и спасителните съоръжения тръгват, „Канада уан“. Можете да се приготвите за кацане. Успех!

Мъжете в командната кула добре знаеха, че пилотът на „Канада уан“ се намира в силен стрес, затова не искаха да пречат на съсредоточеността му с по-дълъг разговор. Не можеха да направят нищо друго, освен да седят безпомощни и да чакат последствията.

Самолетът губеше скорост и Емет насочи носа му надолу, за да я увеличи до 210 възела, после предприе широк, плитък завой. За щастие снегът понамаля и видимостта се увеличи до три километра — под него вече се виждаше равната обработваема земя и примамливия край на пистата.

В пътническата кабина отзад двамата служители от Кралската канадска моторизирана полиция, които пазеха денонощно министър-председателя, мигом скочиха, когато почувстваха удара от ракетата. Първо пристегнаха здраво Сарвьо за седалката с предпазния колан, после започнаха да трупат около тялото му всички свободни възглавници. Малко по-напред в салона секретарският му екип и неизменно придружаващата го група журналисти от пресата се бяха вторачили с безпокойство в пушещия двигател, който като че ли всеки момент щеше да стопи и откъсне крилото.

Хидравличната система беше излязла от строя. Мей я включи на ръчно управление. Докато пилотите се мъчеха да боравят със застиналите превключватели, земята неумолимо се приближаваше към тях. Дори с отворен докрай дросел, те форсираха двата леви двигателя, за да задържат огромния въздушен лайнер във въздуха. Вече падаха под височина сто и осемдесет метра, а Емет все още не спускаше колесника — искаше до последната възможна минута да поддържа скъпоценната въздушна скорост, която бе успял да набере.

Самолетът мина над зеления пояс, опасващ летището. То трябваше да е вече близо. На височина шейсет метра Емет пусна колелата. През равномерния замах на чистачките на предното стъкло дългата три хиляди метра лента на писта номер 24 започна бавно да се разширява. После те префучаха над водещата отсечка на асфалта с колела на не повече от метър и осемдесет от земята. Емет и Мей дръпнаха с цялата си сила ръчката за управление на елеваторите назад. Плавно кацане щеше да е чудо, а каквото и да е кацане щеше да е повече от чудо. Ударът се почувства силно, разхлабвайки всеки нит в алуминиевия кожух и спуквайки три гуми.

Разнебитеният десен двигател се откъсна от рамата си и с причудливо спираловидно движение се стовари на земята, отскочи високо до долната част на крилото и разцепвайки конструктивните му елементи, се вряза във външната горивна клетка. Деветнайсет литра гориво за реактивни двигатели избухнаха в кълбо пламъци, които обгърнаха дясната страна на самолета.

Емет превключи двата незасегнати двигателя на задна тяга, мъчейки се да укроти напъна на самолета да се отклони наляво. Ленти и късове от спуканите гуми се съдираха яростно. Откъснато деветметрово парче от горящото крило се завъртя на оста си и се затъркаля по пътеката за рулиране, минавайки на косъм от паркиран самолет. Недалеч отзад, с надути сирени и мигащи лампи, бясно се носеха пожарните коли.

Умиращият самолет препускаше по пистата като огнен метеор, оставящ след себе си опашка от горящи отломки. Пламъци разкъсваха корпуса му, който почваше да се стопява и огъва. Вътре горещината стигна представите за ада. Само след секунди пътниците щяха да изгорят живи, след като изолацията започна да се овъглява и облаци дим се виеха по пътеката между седалките. Един от полицаите дръпна аварийната врата откъм негорящата страна, а другият откопча предпазния колан на министър-председателя и без много да му мисли, го изтика към отвора.

Отпред, в главния пътнически салон над крилото, хората умираха, дрехите им тлееха, а горещият въздух изсушаваше дробовете им. Иън Джефри се затътри с вик към пилотската кабина, но след няколко крачки се строполи в безсъзнание на пода. Емет и Мей не му обърнаха никакво внимание; бяха съсредоточили усилия да поддържат в прав курс разпадащия се самолет, който с грохот фучеше към бързо приближаващия се край на пистата.

Канадските полицаи с ужас видяха, че отвесната преграда гори като факла. Единият от тях бързо грабна едно одеяло и го метна върху главата на Сарвьо.

— Дръжте го така! — изкрещя той.

После избута министър-председателя през люка.

Одеялото спаси живота на Сарвьо. Той падна на земята по рамо и го изкълчи, но одеялото пое ударите по главата му, когато се преметна странично по грубата настилка на пистата. Краката му се изкривиха навън и левият му пищял се изви и изпука. Тялото му се търкаляше в продължение на трийсет метра, докато накрая загуби скорост и бавно спря; костюмът му се разкъса на парцали, които бавно се обагриха от силно ожулената на много места кожа.

Емет и Мей загинаха пред командното табло. Загинаха заедно с още четирийсет мъже и жени, след като двестатонният самолет се превърна в пламтящ оранжево-червен ковчег. Набраната инерция на огромния стълб от пламъци осея с отломки една четвърт от пистата. Огнеборците щурмуваха горящия самолет, но трагедията вече бе настъпила. Скоро обгорелият до черно скелет на самолета потъна под море от бяла пяна. Мъжете с азбестови облекла проверяваха тлеещите останки, като се мъчеха да потиснат злобата, надигаща се до гърлото им, когато се натъкваха на изпечените тела, които едва се разпознаваха, че са човешки.

Сарвьо, онемял и изпаднал в шок, повдигна глава и се вторачи в потресаващата гледка. Отначало лекарите не го познаха. После единият от тях коленичи и огледа лицето му.

— Света Богородице! — ахна той. — Та това е министър-председателят!

Сарвьо се опита да заговори, да каже нещо смислено. Но от устата му не излезе никакъв звук. Той затвори очи и с благодарност се отпусна в прегръдките на мрака.