Клайв Къслър
Нощно издирване (15)

15.

Казват, че след смъртта няма по-идилично място, където да очакваш вечността, от гробището в английско селце. Приютени около енорийската черква, в спокойствието на безвремието, се издигаха безмълвни надгробните камъни, покрити с мъх. Издяланите им имена и дати бяха разядени и рядко можеше да се прочете година преди деветнайсети век.

Извън Лондон, в скритото от погледи селце Манюдън, самотна камбана биеше на умряло. Денят беше студен, но красив, слънцето заобикаляше движещите се огромни кълба перленосиви облаци.

Около шейсет души се бяха събрали край покрития със знаме военен ковчег, до който местният свещеник правеше опелото.

Една жена с царствена осанка, в началото на шейсетте си години, не чуваше нито дума. Вниманието й бе съсредоточено върху мъжа, който стоеше сам на няколко крачки встрани от скупчените опечалени.

Трябва да е вече на шейсет и шест, пресметна жената наум. Черната му, небрежно сресана коса, бе изпъстрена със сиви ивици и леко оредяла. Лицето бе запазило хубостта си, но суровото му изражение се бе смекчило. С лека нотка на завист жената забеляза, че той поддържаше стегната, спортна фигура, докато нейната клонеше към напълняване. Погледът му бе отправен към черковната камбанария, а мислите му рееха някъде далеч.

Едва след като ковчегът бе спуснат в земята и хората се разотидоха, той пристъпи напред и се загледа в гроба, сякаш се взираше през прозорец в миналото.

— Годините са се отнесли благосклонно с теб — заговори го тя, приближавайки се зад гърба му.

Той се обърна и чак сега забеляза присъствието й. Усмихна се с някогашната си подкупваща усмивка, която й бе тъй добре позната, после я целуна по бузата.

— Колко невероятно! Изглеждаш още по-съблазнителна, отколкото те помня.

— Не си се променил — разсмя се тя и от смущение поглади сивата си коса, с малкото останали пясъчноруси кичури. — Все си същият ласкател, както някога.

— Колко време мина оттогава?

— Ами ти напусна службата преди двайсет и пет години.

— Божичко! А имам чувството, че е било преди най-малко два века!

— Сега името ти е Брайън Шоу, нали?

— Да — отвърна мъжът, после посочи с брадичка към ковчега, който очакваше гробарите да почнат да го зариват. — Той настоя да променя самоличността си, след като се пенсионирам.

— Разумен ход. Та ти имаше повече врагове от хуна Атила! Сигурно агентът Смерш, който те „уби“, е станал герой на Съветския съюз.

— Мен повече нищо не ме безпокои — усмихна се той. — Съмнявам се, че старите ми противници са още живи. Освен това вече съм си изпял песента. Главата ми не струва повече от литър бензин.

— Никога не си се женил. — Това беше твърдение, а не въпрос.

Мъжът поклати глава.

— Съвсем за кратко, но нали помниш, убиха я.

Тя леко се изчерви.

— Всъщност никога не съм те възприемала със съпруга до себе си.

— А ти?

— Година след като ти напусна, се омъжих. Съпругът ми работеше в отдела за дешифриране на текстове. Казва се Греъм Хюстън. Живеем в Лондон и добре се справяме с пенсиите си и с печалбата от един антикварен магазин.

— Не както навремето.

— Още ли живееш на Антилите?

— Здравето ми се влоши малко, затова се прибрах у дома. Купих си малка ферма на остров Уайт^[1].

— Не мога да си те представя като фермер.

— Както и аз тебе — да продаваш антики.

Гробарите се появиха от кръчмата оттатък пътя и грабнаха лопатите. След малко пръстта затупка по дървения капак на ковчега.

— Обичах този старец — рече замислен Шоу. — Имаше моменти, в които ми идеше да го убия, както и моменти, в които едва се сдържах да не го прегърна като свой баща.

— Той също бе особено привързан към теб — отбеляза жената. — Винаги се безпокоеше, когато те пращаше да изпълниш някое поръчение. Докато към другите агенти се отнасяше като с шахматни фигури.

— Ти го познаваше най-добри от всички нас — рече той тихо. — Един мъж има малко тайни от секретарката си, работила за него двайсет години.

Жената кимна едва забележимо.

— Дори се дразнеше от мен понякога. Много пъти четях мислите му…

Гласът й затрепери, тя не можа да издържи да гледа повече гроба и извърна глава. Шоу я хвана за ръка и я изведе от двора на черквата.

— Имаш ли време да пийнем по нещо?

Тя отвори чантата си, извади книжна носна кърпичка и издуха носа си.

— Наистина бързам да се връщам в Лондон.

— Е, тогава сбогом, госпожо Хюстън.

— Брайън… — Изговори името му така, сякаш бе заседнало в гърлото й. — Никога няма да свикна да мисля за теб с името Брайън Шоу.

— Двамата души, които бяхме някога с теб, умряха много преди нашия шеф — отбеляза с тих глас Шоу.

Тя стисна ръката му и очите й се навлажниха отново.

— Жалко, че не можем да съживим миналото.

Преди да понечи да й отговори, тя извади от чантата си плик и го пъхна в джоба на палтото му. Той не продума, нито показа с нещо, че е забелязал постъпката й.

— Сбогом, господин Шоу — едва чуто промълви жената. — И се грижи за себе си.

 

 

Студена вечерна лапавица шибаше Лондон, когато дизеловият двигател на черно такси „Остин“ заби на празен ход пред голяма каменна постройка в Хайд парк. Шоу плати на шофьора и стъпи на тротоара. Спря се за малко, без да обръща внимание на ледените топчета, които вятърът запращаше в лицето му, и огледа грозното здание, където бе работил някога.

По прозорците се виждаха мръсни ивици, стените бяха покрити със сажди и мръсотия от половинвековното безхаберие. На Шоу му се стори странно, че сградата никога не е била почиствана с пясъчна струя, както повечето сгради в града.

Той изкачи стълбите и влезе във фоайето. Униформеният портиер бездушно поиска да види картата му за самоличност и провери името му в списък с назначени срещи.

— Моля, качете се с асансьора на десетия етаж. Там ще ви посрещнат.

Асансьорът се разтресе и раздрънка, както го помнеше, само че операторът вече го нямаше — беше заменен от табло с бутони. Шоу спря асансьора на деветия етаж и тръгна по коридора. Откри стария си кабинет и отвори вратата, очаквайки да види в преддверието секретарка, вглъбена над пишеща машина, а във вътрешната стая — мъж, седнал зад писалище.

Изуми се, когато откри, че и двете стаи бяха празни, само тук-там имаше разхвърлян прашен боклук.

Той тъжно поклати глава.

Кой беше казал, че човек никога не може да се върне у дома?

Е, поне стълбите бяха на мястото си, въпреки че вече никой не ги охраняваше. Той продължи по тях до десетия етаж и се озова зад едно русо момиче, облечено с права плетена рокля, което стоеше пред асансьора.

— Навярно чакате мен — каза той.

Момичето се сепна и извъртя на пети.

— Господин Шоу?

— Да, извинете за закъснението, но тъй като тук се чувствам като в някогашен свой дом, реших да направя малка носталгична обиколка.

Момичето го гледаше със зле прикрито любопитство.

— Бригадният генерал ви чака. Моля, последвайте ме.

Тя почука на познатата му врата и я отвори.

— Господин Шоу, сър.

Освен че писалището и мъжът, който се изправи пред него, бяха други, шкафовете за книги и останалата мебелировка бяха същите. Най-сетне се почувства на своя територия.

— Господин Шоу, моля, заповядайте.

Бригадният генерал Морис В. Симс протегна ръка — твърда и суха. В яркосините му очи се долавяше дружелюбност, но Шоу не се подлъгваше лесно. Почувства как погледът им го оглеждаше като с компютризиран скенер.

— Моля, седнете.

Шоу се настани на стол с високи облегалки за ръцете и твърда като мрамор седалка. Доста прозаична тактика от страна на генерала, заключи той в себе си, имаща за цел да кара посетителите му да се чувстват неудобно. Покойният шеф на Шоу би изругал пред такава аматьорска дребнавост.

Забеляза също, че писалището е разхвърляно. Папките лежаха небрежно една върху друга, като някои от тях бяха поставени и наопаки. Освен това се виждаха следи от прах. Той не се беше слегнал равномерно по плота, а само на места, където не би трябвало да има — по горните ръбове на откритите чекмеджета за входящи и изходящи писма, под телефонната слушалка, между външните краища на листата на документите, които се подаваха от кориците на папките.

Изведнъж Шоу прозря измамата.

Първо, липсваше асансьорният оператор, чието задължение беше да отвежда посетителите на съответния етаж. После, нямаше ги мъжете, които охраняваха стълбищата на всеки етаж и имаха задачата да упътват хората. И накрая, запустелият му кабинет.

Ясно — бившият му отдел в Британската тайна разузнавателна служба вече не се помещаваше в тази сграда.

Цялата обстановка беше макет, сцена, подготвена за пиеса, която трябваше да се играе за пред него.

Бригадният генерал Симс седна сковано на стола си и отправи поглед към Шоу. Гладкото му войнишко лице не издаваше никакъв израз. Беше непроницаемо като нефритена статуя на Буда.

— Предполагам, че това е първото посещение до старото ви леговище, откакто сте се пенсионирал.

Шоу кимна.

— Да. — Странно се чувстваше да седи в тази стая срещу по-млад човек.

— Сигурно ви изглежда същото.

— Има известни промени.

Симс вдигна леко лявата си вежда.

— Вероятно нямате предвид персонала.

— Времето замъглява човешката памет — отвърна философски Шоу.

Веждата се върна на мястото си.

— Може би се чудите защо ви повиках?

— Стори ми се някак театрално да бъде пъхната покана в джоба ми по време на погребението — отвърна Шоу. — Можехте просто да ми пратите писмо по пощата или да ми се обадите по телефона.

Устните на Симс се оформиха в ледена усмивка.

— Имам причини за това, и то основателни причини.

Шоу реши да прояви сдържаност. Симс не му се нравеше, но и не виждаше причина да се държи с него другояче, освен учтиво.

— Очевидно не сте ме повикал, за да присъствам на събрание на отдела.

— Не — отвърна Симс, като издърпа долното чекмедже и подпря лъснатата си като огледало обувка върху него. — Всъщност бих искал да ви впрегна отново в работа.

Шоу изглеждаше стъписан. Какво, по дяволите, ставаше тук? С изненада почувства, че го облива вълна на възбуда.

— Не мога да повярвам, че службата го е закъсала дотолкова, че се налага да се призовават захвърлени в боклукчийската кофа грохнали стари агенти.

— Много сте жесток към себе си, господин Шоу. Вие бяхте може би най-добрият, вербуван някога в занаята. Бяхте станал нещо като легенда по ваше време.

— Тъкмо това доведе до принудителното ми пенсиониране.

— Дори и така да е, имам задача, която пасва на таланта ви като ръкавица. Изисква зрял човек с ум в главата. Няма да е необходима физическа пъргавина или кръвопускане. Става дума просто за следователски умения и съобразителност. Независимо от опасенията ви за възрастта, не се съмнявам, че човек с вашия опит ще се справи.

В съзнанието на Шоу се надигна вихрушка. Трудно му беше да вникне в смисъла на думите на Симс.

— Но защо точно аз? Навярно има цяла армия от агенти, които са далеч по-обиграни. А и руснаците… те изобщо не изхвърлят архивите си. КГБ ще ме нацели само час след като се появя отново на повърхността.

— Сега сме в ерата на електронните мозъци, господин Шоу. Началниците на отделите вече не се заседяват в душни стари кабинети, за да вземат своеволни решения. Днес всички данни за текущата задача се вкарват в компютри. Оставяме на техните паметни устройства да ни определят кой е най-подходящият агент за изпълнението на дадена задача. Явно, че в случая те не са одобрили настоящите ни сътрудници. Затова им вкарахме списък на пенсионираните. Вашето име изскочи на първо място. Колкото до руснаците, не се безпокойте. С тях няма да си имате работа.

— Ще ми кажете ли за какво съм най-подходящ?

— За следене.

— Щом не са руснаците, тогава кои са?

— Американците.

Шоу замълча — не беше сигурен дали е чул добре. След малко заговори:

— Съжалявам, господин бригаден генерал, но вашите роботи са допуснали грешка. Вярно, никога не съм смятал, че американците са цивилизовани колкото англичаните, но те са добри хора. Докато бях на служба, създадох много близки приятелства сред тях. Работех в тесни връзки с ЦРУ. Отказвам да ги шпионирам. Най-добре си намерете друг човек.

Лицето на Симс почервеня.

— Много прибързвате. Вслушайте се във фактите, господин Шоу. Няма да ви карам да крадете информация от янките, искам просто да ги държите под око в продължение на няколко седмици. Нека да не ви прозвучи сълзливо, но става въпрос за нещо, което би могло до голяма степен да застраши правителството на Нейно Величество.

— Приемам критиката — рече Шоу. — Моля, продължете.

— Благодаря — отвърна надуто Симс. — Добре тогава. Касае се за рутинно разследване на един, така наречен Северноамерикански договор. Американците са изровили ръждясала кутия с червеи. Вие трябва да разберете какво знаят те и дали възнамеряват да предприемат нещо.

— Звучи доста неопределено. Какъв е всъщност този договор?

— По моему е по-добре засега да не сте осведомен за последиците от него — рече Симс без повече пояснения.

— Разбирам.

— Не, не разбирате, но това няма значение. Е, ще дадете ли съгласието си?

Шоу бе разкъсван от колебание. Рефлексите му бяха отслабнали, силата му беше наполовина от онази, която имаше навремето. Не можеше да чете без очила. Все още го биваше да улучи с ловджийска пушка яребица от петдесет метра, но с пистолет не бе стрелял повече от двайсет години. А и не пренебрегваше факта, че е вече застаряващ мъж.

— Ами фермата ми…?

— Ще бъде поддържана от един професор по агрономия, докато отсъствате — усмихна се Симс. — Ще видите, че ние развързваме по-щедро кесията, отколкото това е ставало по ваше време. Ще добавя още, че осемдесетте акра, граничещи с вашите, за които се пазарите, ще бъдат купени от ваше име — в знак на внимание от службата ни — след като приключите със задачата.

Времената се бяха променили, но експедитивността на отдела — не. Шоу никога не е предполагал, че е бил обект на наблюдение. Той наистина остаряваше.

— При това положение ми е много трудно да ви кажа „не“, господин генерал.

— Тогава кажете „да“.

През ума му мина старата приказка „Ако е гарга, рошава да е“. После сви рамене и отвърна с някогашната си самоувереност:

— Ще опитам.

Симс удари с юмрук по писалището.

— Много добре! — Той отвори едно чекмедже и подхвърли пред Шоу обемист плик. — Вътре са самолетните билети, пътническите чекове и хотелските резервации. Ще приемете нова самоличност, разбира се. Паспортът ви в ред ли е?

— Да — отвърна Шоу. — Ще ми трябват две седмици, за да си оправя някои лични неща.

Симс махна с ръка.

— Самолетът ви излита след два дни. Всичко е уредено. Успешен лов!

Лицето на Шоу се напрегна.

— Значи сте бил адски сигурен в мен.

Устните на Симс се разтеглиха в широка усмивка.

— Заложих на един стар боен кон, който копнее за още една битка.

Сега беше ред на Шоу да се усмихне. Но нямаше да си тръгне оттук, оставяйки впечатлението, че е безразличен човек.

— Тогава защо беше цялата тази тайнственост?

Симс се стегна. Лицето му издаваше, че е изпаднал в затруднено положение. Не отговори.

— Що за маскарад е това! — с рязък тон продължи Шоу. — Тази сграда не се ползва от години. Можехме спокойно да се срещнем на някоя пейка в парка.

— Толкова ли е очебийно? — попита с тих глас Симс.

— Оставаше и да пуснете таен знак по пощата.

Симс сви рамене.

— Може би стигнах до крайности, но американците имат странен начин да научават какво става в средите на английското разузнаване. Освен това беше необходимо да установя дали все още имате силни възприятия.

— Един вид тест.

— Както искате го наречете. — Симс се изправи на крака и заобиколи писалището. Подаде ръка на Шоу. — Искрено съжалявам, задето обърках личните ви планове. Обикновено не се оставям да завися от някого, който не е вече в разцвета на силите си, но в момента съм слепец в мъгла и единствено във вас ми е надеждата да ме изведете от нея.

Десет минути по-късно бригадният генерал Симс и секретарката му стояха един до друг в асансьора, който слизаше надолу към фоайето. Тя нагласяваше на главата си качулка за дъжд, а Симс изглеждаше потънал в мисли.

— Странен човек — заговори тя.

Симс вдигна поглед.

— Моля?

— Имам предвид господин Шоу. Движи се като котка. Направо ме изплаши, когато се промъкна зад гърба ми, докато го очаквах да слезе от асансьора.

— Нима се е качил по стълбите?

— От деветия етаж — поясни тя. — Разбрах го по светещия бутон на индикаторното табло.

— И добре че го е сторил — отвърна Симс. — По-спокоен съм, като знам, че не е загубил похвата си да избира обиколни пътища.

— Изглежда дружелюбно старче.

Симс се усмихна.

— Това дружелюбно старче е убило над двайсет души.

— Така щеше да ме изхитри.

— Сега ще трябва да изхитри доста хора — смотолеви под носа си Симс, докато изчакваха вратата на асансьора да се отвори. — Той няма представа на какви рискове ще е подложен. Все едно че сме хвърлили горкия човек на акулите.