Клайв Къслър
Нощно издирване (11)

11.

Малко преди два часа следобед Джон Есекс вдигна яката на палтото си, за да се предпази от ледения северен вятър, и започна да проверява таблите с култивираните морски мекотели. Развъдникът за тази негова изтънчена работа бе разположен на Коулс Пойнт във Вирджиния, където той разселваше стриди в семенния им период, грижеше се за тях и ги култивираше в изкуствени езера до река Потомак.

Погълнат от работата си, възрастният човек тъкмо загреба вода за проба и чу някой да го вика по име. На пътеката между езерата стоеше жена, облечена с дебело синьо палто от униформата на военноморските сили, хубава жена, доколкото можеха да видят седемдесет и пет годишните му очи. Той прибра куфарчето с инструменти за анализи и бавно тръгна към нея.

— Господин Есекс? — усмихна се сърдечно жената. — Аз ви се обадих по телефона. Казвам се Хайди Милиган.

— Но не споменахте за ранга си, капитан Милиган — каза той, разпознавайки правилно нашивките на раменете й. После по лицето му се разля приятелска усмивка. — Но не ви се сърдя, защото съм стар приятел на военната флота. Искате ли да влезете в къщата за чаша чай?

— Звучи прекрасно — отвърна тя. — Надявам се, че не прекъсвам работата ви.

— Не е нещо, което да не може да почака до по-топло време. Даже ще съм ви задължен, че ще ме предпазите от пневмония.

Тя вдигна нос към миризмата, която надделяваше във въздуха.

— Мирише ми на рибен пазар.

— Обичате ли стриди, капитан Милиган?

— Разбира се. В тях се оформят перли, нали?

Той се разсмя.

— Типична забележка за жена. Един мъж би оценил техните гастрономически качества.

— Да нямате предвид качествата им за възбуждане на половото желание?

— Това е изкуствено създаден мит.

Тя направи кисела физиономия.

— Всъщност така и не можах да свикна да ям сурови стриди.

— За мое щастие доста хора ги обичат. Миналата година езерата наоколо произведоха над хиляда и петстотин тона стриди на акър. И то смятани без черупките.

Хайди се опитваше да изглежда удивена, когато Есекс продължи да й разказва за размножаването и култивирането на стридите, докато я водеше по чакълестата пътека към тухлената къща в колониален стил, разположена сред горичка от ябълкови дървета. Той я покани да се настани удобно на тапицирана с кожа кушетка в кабинета си и след малко се приближи с чайник в ръка. Хайди внимателно го оглеждаше, докато й пълнеше чашата.

Джон Есекс имаше блещукащи сини очи и изпъкнали високи скули, доколкото се виждаха от откритата част на лицето му, защото долната половина бе скрита от буйни бели мустаци и брада. Тялото му нямаше характерните за повечето пенсионери тлъстини. Дори както бе облечен — с вехт работен комбинезон, яке от дебел вълнен плат и гумени ботуши, пак се забелязваха изтънчените му обноски, които навремето са правили чест на американското посолство в Лондон.

— Е, капитан Милиган, това официално посещение ли е? — попита той, докато й подаваше чинийката с пълната чаша.

— Не, господине, дойдох по личен въпрос.

Есекс вдигна вежди.

— Млада госпожо, ако беше преди трийсет години, щях да изтълкувам това като начало на флирт. Сега обаче с тъга трябва да призная, че възбудихте само вроденото любопитство на един грохнал бродяга.

— Трудно бих нарекла един от най-уважаваните наши дипломати „грохнал бродяга“.

— Това време мина — усмихна се Есекс. — С какво мога да ви услужа?

— Докато правех проучвания във връзка с доктората ми, случайно се натъкнах на едно писмо, писано от президента Уилсън до Хърбърт Аскуит. — Тя замълча, докато вадеше преписа от чантата си, за да му го даде. — В него той говори за някакъв договор между Англия и Америка.

Есекс си сложи очила за четене и прочете писмото два пъти. После вдигна поглед.

— Откъде сте сигурна, че е истинско?

Без да му отговаря, Хайди му подаде две увеличени снимки и зачака реакцията му.

Уилям Дженингс Брайън, представителен и усмихнат, се е навел, за да се качи в една лимузина. Зад него стоят двама мъже, водейки явно весел разговор. Ричард Есекс, елегантен и изискан, е широко усмихнат, а Харви Шийлдс, отметнал глава назад, изглеждаше, че се тресе от смях, разкривайки два големи щръкнали напред горни зъба, или както биха се изразили зъболекарите — горна захапка, и много златни пломби. Шофьорът държеше отворена вратата на лимузината с вдървен и сериозен израз.

Лицето на Есекс остана невъзмутимо, докато разглеждаше увеличените снимки. След малко вдигна поглед от тях и рече:

— Какво се опитвате да откриете, капитан?

— Северноамериканският договор — отвърна тя. — В Държавния департамент и в историческите архиви няма и намек за него. Струва ми се невероятно, че е възможно да се загуби всякаква следа от такъв важен документ.

— И мислите, че аз мога да ви осветля по въпроса?

— Мъжът до Уилям Дженингс Брайън на снимката е Ричард Есекс, вашият дядо. Проследих фамилната ви връзка с надеждата, че той може би ви е оставил някакви документи или кореспонденция, които да имат връзка с договора.

Есекс й подаде табличка със сметана и захар. Хайди си взе само две бучки захар.

— Съжалявам, но просто си губите времето. След смъртта му всичките лични книжа бяха предадени на библиотеката на Конгреса, до последното листче хартия.

— От опит глава не боли — унило рече Хайди.

— Бяхте ли в библиотеката?

— Тази сутрин прекарах там четири часа. Доста продуктивен човек е бил дядо ви. Обемът на посмъртните му документи е направо изумителен.

— Проучихте ли и книжата на Брайън?

— И при тях ударих на камък — призна Хайди. — За времето, докато е бил държавен секретар, Брайън не е бил изявен автор на паметни бележки, независимо от религиозността и въодушевяващото си красноречие.

Есекс отпи замислен от чая си.

— Ричард Есекс е бил изключително педантичен човек и Брайън се е облягал на него като на патерици, за да прави политика и да подготвя дипломатическата кореспонденция. Книжата на дядо ми говорят, че е обръщал внимание и на най-незначителната подробност. Малко неща са минали през ръцете му в Държавния департамент, които да не са оставили неговия отпечатък.

— Според мен той е бил доста забулена личност. — Думите се изплъзнаха от устата на Хайди, преди да се бе осъзнала, че ги изговаря.

Очите на Есекс потъмняха.

— По какъв повод казвате това?

— Служебната му характеристика като заместник държавен секретар е доста подробно документирана, докато за човека Ричард Есекс няма никакви данни. Естествено, намерих обичайната сбита негова биография в „Кой кой е“, посочваща в стегнат хронологичен ред къде се е родил, кои са родителите му, къде е бил. Но никъде не срещнах описание на личността му, на характера му, на вкусовете му. Дори документите си е писал в трето лице. Все едно че е бил модел за рисуване, на когото художникът е пропуснал да придаде плът.

— Да не би да намеквате, че не е съществувал? — попита я иронично Есекс.

— О, не — смути се Хайди. — Та нали вие сте живото доказателство.

Есекс се загледа в чашата си, сякаш виждаше някаква неясна картина на дъното й.

— Вярно — заговори той след малко. — Освен резултатите от всекидневната му дейност в Държавния департамент и няколкото снимки в семейния албум, от спомените за дядо ми малко е останало.

— Помните ли го от детството си?

Есекс бавно поклати глава.

— Не, той е починал млад, на четирийсет и две години, в същата година, когато аз съм се родил.

— Хиляда деветстотин и четиринайсета.

— На двайсет и осми май, за да бъда съвсем точен.

Хайди му хвърли изумен поглед.

— Осем дни след подписването на договора в Белия дом.

— Мислете каквото искате, капитан Милиган — рече спокойно Есекс, — но ви казвам, такъв договор не е имало.

— Но нима не взимате под внимание доказателствата?

— Брайън и дядо ми са посещавали безброй пъти Белия дом. Написаното на гърба на снимката без съмнение е някаква грешка. Колкото до писмото, вие просто сте изтълкували погрешно смисъла.

— Фактите казват самата истина — не отстъпваше от своето Хайди. — Въпросният сър Едуард, на когото Уилсън пише, е сър Едуард Грей, министърът на външните работи на Англия. А заемът от сто и петдесет милиона долара, отпуснат на Англия една седмица преди датата на писмото, е документиран факт.

— Съгласен съм, че това е била огромна сума за времето — призна Есекс, — но преди Първата световна война Англия се мъчеше да осъществи програма за социална реформа, като купуваше въоръжение за приближаващия конфликт. Казано по-просто, на нея й трябваше известна сума пари, за да се оправи, докато бъдат приети законите за по-високи данъчни облагания. Заемът едва ли би могъл да се нарече неестествен. Според днешните международни стандарти той би се считал дори за съвсем обикновено споразумение.

Хайди се изправи.

— Извинявайте, че ви обезпокоих, господин Есекс. Няма да ви отнемам повече време от следобеда.

Блещукането в очите на Есекс се възвърна.

— Можете да ме безпокоите, когато пожелаете.

На вратата Хайди се обърна.

— И още нещо. Библиотеката разполага с пълните бележки за всеки месец, вписани в настолния календар, с изключение на тези от последния месец — май. Те като че ли липсват.

Есекс сви рамене.

— Не е кой знае колко загадъчно. Просто дядо ми е починал, преди да ги впише. Или са се изгубили при разместването, когато са почиствали кабинета му.

 

 

Есекс остана до прозореца, докато колата на Хайди се скри между дърветата. Раменете му бяха отпуснати. Чувстваше се много уморен и много стар. Отиде до красиво резбования старинен бюфет и завъртя главата на едно от поставените в четирите краища херувимчета с празни погледи. В долния край, почти на сантиметър от килима, се плъзна напред малко плоско чекмедже и гравираният му капак изскърца от годините.

Той седна в мекото си кресло, нагласи очилата си и започна да чете. Това му беше станало ритуал, който изпълняваше на различни периоди от години насам. Очите му вече не следяха думите на страниците — отдавна ги знаеше наизуст.

Слънцето залезе, сенките се удължиха и стопиха в мрака, а той продължаваше да седи в креслото. Бе притиснал книгата до гърдите си с душа, изтръпнала от ужас и съзнание, разкъсвано от нерешителност.

Миналото бе хванало в капана си самотния старец в тъмната стая.