Клайв Къслър
Нощно издирване (25)

25.

Мърсиър не изпитваше никакво въодушевление от това, което трябваше да свърши. Той харесваше Джеймс Сандекър, уважаваше прямотата и праволинейния му начин на организация. Но нямаше как да избегне непосредственото разследване на потъналия „Леско“. Не смееше да изчаква и да подлага на риск националната сигурност — журналистите щяха да почнат да обикалят като лешояди. Трябваше бързо да състави план за извеждането на адмирала и Белия дом от цялата каша, без да се стига до национален протест.

По интеркома се разнесе гласът на секретарката му.

— Адмирал Сандекър е тук, сър.

— Покани го да влезе.

Мърсиър едва ли не очакваше да види изпит от недоспиване мъж, потънал в скръб от трагедията и жертвите. Но се излъга.

Сандекър влезе в кабинета ослепителен с униформата си със златни нашивки и цветни кантове. От единия ъгъл на устата му стърчеше току-що запалена пура, а очите му светеха с блясъка на самоувереността. Ако щеше да бъде разнищван под лупа, явно искаше да се представи в изискан вид.

— Моля, седнете, адмирале — покани го Мърсиър и се изправи. — Комисията по национална сигурност ще се събере след няколко минути.

— Искате да кажете инквизицията.

— Съвсем не. Президентът просто иска да научи фактите около разработката на „Леско“ и да разположи събитията от последните трийсет и шест часа в дните занапред.

— Явно никак не си губите времето. Няма още осем часа, откакто хората ми бяха убити.

— Това е доста остро казано.

— А как другояче бихте го определили?

— Аз не съм съдия — отвърна тихо Мърсиър. — Държа да знаете обаче, че искрено съжалявам за провала на проекта.

— Готов съм да поема цялата вина.

— Ние не търсим изкупителна жертва, а само факти, които вие упорито отказвате да разкриете.

— Имам си причини.

— Ще ни бъде любопитно да ги чуем.

Интеркомът изпиука.

— Да?

— Всички се събраха.

— Идваме. — Мърсиър посочи към вратата. — Да тръгваме ли?

Двамата влязоха в заседателната зала на Белия дом. Синият килим подхождаше на пердетата, а на северната стена, над камината, висеше портрет на Хари Труман. Президентът седеше на централното място на огромната овална махагонова маса с гръб към тераса, която гледаше към розова градина. Точно срещу него вицепрезидентът записваше нещо в бележника си. Присъстваха още адмирал Кемпър, министърът на енергетиката доктор Роналд Клайн, държавният секретар Дъглас Оутс и директорът на Централното разузнаване Мартин Броган.

Президентът тръгна към Сандекър и го поздрави сърдечно.

— Радвам се да ви видя, адмирале. Моля, седнете и се чувствайте удобно. Вярвам, познавате всички присъстващи.

Сандекър кимна и се настани на един свободен стол в края на масата. Седеше сам и настрани от другите.

— И така — взе думата президентът, — предполагам, ще ни разкажете за вашия загадъчен „Леско“.

 

 

Секретарката на Пит, Зери Почински, влезе в компютърната зала, носейки поднос с чаша кафе и сандвич. Клепките на лешниковите й очи бяха влажни. Беше й трудно да приеме факта, че шефът й е мъртъв. Шокът от мисълта, че е загубила толкова близък човек, още не я бе обзел напълно. Но тя знаеше, че това ще стане по-късно, когато останеше сама.

Тя завари Джордино, възседнал един стол, с лакти и брадичка подпрени на облегалката. Беше се вторачил в редицата от неми компютри. Седна до него и каза с тих глас:

— Ето любимият ти сандвич — пастърма с жито.

Джордино отказа сандвича, поклащайки глава, но посегна към кафето. Кофеинът слабо облекчи отчаянието и гнева, насъбрали се в него, докато гледаше как Пит и другите двама умират, а той стоеше безпомощен да ги спаси.

— Защо не си вървиш в къщи да поспиш — предложи Зери. — Нищо не можеш да направиш, като стоиш тук.

Джордино заговори като изпаднал в транс.

— Двамата с Пит извървяхме дълъг път.

— Да, знам.

— Играхме заедно футбол в гимназията. Той беше най-опърничавият и най-непредвидимият защитник в лигата.

— Забравяш, че веднъж присъствах, когато двамата се отдадохте на спомени. Мога да ти повторя почти всичко.

Джордино обърна глава към нея и се усмихна.

— Толкова ли сме били ужасни?

Зери също се усмихна — през сълзи.

— Да, толкова.

Вратата се отвори и в залата влезе екип от компютърни техници. Ръководителят им се приближи до Джордино.

— Извинявайте, че ви прекъсваме, но получих нареждане да унищожа проекта и да преместя компютрите в друг отдел.

— Време е за заличаване на доказателствата, нали?

— Моля, господине?

— Уточнихте ли това с доктор Кинг?

Мъжът кимна важно.

— Преди два часа. Преди да напусне сградата.

— Тъкмо говорехме за тръгване — обади се Зери. — Хайде, аз ще карам.

Джордино покорно стана и разтърка уморените си до болка очи. Задържа вратата, за да пропусне Зери пред себе си. Понечи да я последва, но изведнъж се спря на прага.

Щеше на косъм да го изпусне. По-късно не можа да обясни какво беше онова неуловимо нещо, което го бе накарало да се обърне и да хвърли последен поглед на стаята.

Мигването на светлина беше толкова кратко, че нямаше да го забележи, ако погледът му не бе насочен в точно определената посока в точно определеното време.

Той извика на техника, който тъкмо бе изключил електрическата верига.

— Включи отново!

— Защо?

— По дяволите, включи отново!

Беше достатъчно да се види намръщеното лице на Джордино. Не биваше да му се възразява повече. Техникът се подчини.

Изведнъж стаята загуби всякакво измерение. Всички се отдръпнаха назад, сякаш ставаха свидетели на раждането на някакво уродливо явление. Всички, с изключение на Джордино. Той не помръдваше, само устните му се разтеглиха в учудена, весела усмивка.

Един по един компютрите оживяха.

 

 

— Нека да изясним въпроса — заговори президентът с лице, помръкнало от съмнение. — Казвате, че този ваш „Леско“ може да вижда през плътна скала, дебела шестнайсет километра?

— И да разпознава петдесет и един различни вида минерали и следи от метал в нея — допълни Сандекър, без да трепне. — Да, господин президент, точно това казвам.

— Не мислех, че това е възможно — обади се директорът на ЦРУ Броган. — Електронните механизми имаха определен успех в измерването на специфично електрическо съпротивление на подземните минерали, но в никакъв случай не и до такава степен.

— Как е бил замислен и разработен толкова значим проект без знанието на президентството или на Конгреса? — попита вицепрезидентът.

— Предишният президент знаеше за него — уточни Сандекър. — Той проявяваше склонност да подкрепя футуристични замисли. И както положително вече сте осведомени, той финансираше една секретна група учени, наречена Секцията „Мета“. Именно учените от „Мета“ проектираха „Леско“. Плановете бяха предадени на НЮМА под пълна охрана. Тогавашният президент осигури парите и ние го построихме.

— И той действително работи? — настоя да узнае президентът.

— Резултатите го доказаха — отвърна Сандекър. — През първите ни пробни курсове бяха точно определени залежи от злато, манган, хром, алуминий и поне още други десет елемента, включително уран.

Мъжете около масата имаха различни изражения на лицата. Президентът гледаше особено Сандекър. Адмирал Кемпър изглеждаше безразличен. По лицата на останалите се четеше недоверие.

— Да не искате да кажете, че можете да определите както обхвата на залежа, така и оценката за стойността му? — усъмни се Дъглас Оутс.

— Само няколко секунди след откриването на съответния елемент или минерал, „Леско“ предава точно изчисление на данните за рудния залеж, за разходите по изкопните работи и печалбите от тях и разбира се, точните координати на местонахождението му.

Ако слушателите на Сандекър дотогава бяха скептично настроени, сега открито показваха пълното си недоверие. Министърът на енергетиката Клайн зададе въпроса, който се въртеше в ума на всеки от присъстващите.

— Как работи това нещо?

— На същия основен принцип на локатора или на ехолота, само че „Леско“ предава силно фокусиран и концентриран енергиен импулс в земята. Този високоенергиен лъч, подобен теоретически на радиостанция, която излъчва различни мелодии по въздуха, праща различни сигнални честоти, които се отразяват от геоложките формации, в които се удря. Моите инженери го определят като модулация на развивката. Можете да го сравните с вик в каньон. Когато гласът ви се удари в скала, вие чувате ясно ехо. Ако обаче по пътя си срещне дървета или храсти, ехото се връща приглушено.

— Аз все още не мога да разбера как той различава отделните видове минерали — обади се видимо обърканият Клайн.

— Всеки минерал, всеки елемент в строежа на земята резонира на своя собствена честота. Медта резонира на около две хиляди цикъла. Желязото — на двайсет и два. Цинкът — на четири хиляди. Глинестите, скалните и пясъчните шисти си имат съответно своя характерна особеност, която определя вида на сигнала, който се удря и пречупва в повърхността им. На компютърния екран показанието прилича на ярко оцветено напречно сечение на земята, тъй като различните формации имат отделен цветен код.

— И вие измервате дълбочината на залежа чрез времето на закъснение на сигнала — вметна адмирал Кемпър.

— Точно така.

— Според мен сигналът би трябвало да отслабва и да се изкривява, навлизайки в по-голяма дълбочина — отбеляза Мърсиър.

— Правилно — потвърди Сандекър. — Лъчът губи енергия, докато минава през различните земни пластове. Но записвайки всеки удар по време на проникването в дълбочина, ние се научихме да очакваме и да разпознаваме отражателните отклонения. Наричаме това проследяване на плътността. Компютрите анализират ефекта и предават поправените данни в цифров вид.

Президентът се размърда неспокойно на стола си.

— Всичко това звучи като измислено.

— Но е самата истина — каза Сандекър. — Нещата, господа, се свеждат до следното: флота от десет „Леско“ би могла да начертае карта и да анализира всяка геоложка формация под всеки кубически метър морско дъно за пет години.

Залата притихна за няколко мига. После Оутс промълви благоговейно:

— Божичко, потенциалът е направо забележителен.

Директорът на ЦРУ Броган се наведе над масата.

— Има ли вероятност руснаците да разработват подобно средство?

Сандекър поклати глава.

— Не вярвам. Допреди няколко месеца самите ние нямахме технология, с която да усъвършенстваме високоенергийния лъч. Дори и с ударна програма, започваща от АБ, ще им трябва цяло десетилетие, докато ни догонят.

— Един въпрос, който се нуждае от отговор — намеси се Мърсиър. — Защо точно Лабрадорско море? Защо не изпробвахте „Леско“ в наш собствен шел?

— Реших, че ще е по-добре да провеждаме опитите в изолиран район, далеч от редовния корабен трафик.

— Но защо толкова близо до канадския бряг?

— „Леско“ неочаквано получи индикации за петрол.

— На петрол?

— Да, оказа се, че следата води към пролива Хъдсън, на север от Нюфаундленд. Дадох нареждане на „Леско“ да се отклони от първоначалния курс и да проследи дирята и в канадски води. Отговорността за загубата на мой скъп приятел и екипажа му, както и за изследователския подводен съд е моя и само моя. Никой друг не бива да се вини.

В залата като привидение влезе един от помощниците и поднесе кафе. Когато стигна до Сандекър, остави до лакътя му бележка. На нея пишеше:

Трябва спешно да ви видя.

Джордино

— Ако разрешите да прекъснем за малко — каза Сандекър. — Предполагам, че навън ме чака мой служител с последна информация за трагедията.

Президентът го погледна с разбиране и кимна по посока на вратата.

— Разбира се. Можете да го поканите при нас.

В заседателната зала влезе Джордино със сияещо като фар лице.

— „Леско“ и всички на борда му са живи и здрави — избъбри той без предисловия.

— Как така? — попита Сандекър.

— Торпедото улучило една оголена скала на петдесет метра от плавателния съд. От удара станало късо съединение в главните терминали. Пит и хората му едва преди час приключили с аварийния ремонт и възстановили връзката.

— И никой ли не е ранен? — попита адмирал Кемпър. — Корпусът здрав ли е?

— Подутини и ожулвания — отговори Джордино като в телеграма. — Един счупен пръст. Няма съобщение за пробойни.

— Слава богу, че са живи — каза президентът и по лицето му се разля усмивка.

Джордино не можеше повече да сдържа вълнението си.

— Не съм ви съобщил най-радостното.

Сандекър го изгледа зачуден.

— Най-радостното ли?

— Веднага след като компютрите влязоха във връзка, изходните анализатори полудяха. Поздравления, адмирале! „Леско“ се натъкна на стратиграфни трапове.

Сандекър се напрегна.

— Искаш да кажеш, че са открили петрол?

— Първоначалните показания предполагат находище, дълго почти деветдесет и пет морски мили и широко три четвърти миля. Добивът се очертава да е изумителен. От предварителните преценки се очакват от доходоносен пясъчен нанос две хиляди барела на акър-фут^[1]. Запасът би могъл да даде осем милиарда барела петрол.

Никой около масата не продума. Всички седяха неподвижни и поглъщаха огромните резултати от чутото.

Джордино отвори дипломатическото си куфарче и подаде на Сандекър наръч документи.

— Нямах време да ги връзвам с панделка, но тук са предварителните цифри, изчисления и преценки, включващи пресметнатите разходи по сондирането и производството. Доктор Кинг ще направи по-сбит доклад, когато „Леско“ проучи по-основно находището.

— Къде точно е тази находка? — попита Клайн.

Джордино извади една морска карта и я разгъна на масата пред президента. Започна да чертае с молив пътя на „Леско“.

— След като се отървали на косъм от торпедото, екипажът на „Леско“ предприел действие за излизане изпод удар. Те не знаели, че подводницата получила нареждане да прекрати нападението. Завивайки дъгообразно на северозапад от Лабрадорско море, те се движели близо до морското дъно през пролива Грей на юг от островите Бътън и навлезли в залива Унгава. И ето тук… — Джордино млъкна и отбеляза мястото — открили нефтеното находище.

Възбудата в очите на президента мигом угасна.

— Значи не е близо до брега на Нюфаундленд.

— Не, сър. Границата на провинцията Нюфаундленд свършва в една точка на сушата при входа на пролива Грей. Нефтеното находище е във водите на Квебек.

По лицето на президента се изписа разочарование. Той и Мърсиър се спогледаха с ужас в очите.

— От всички места в цялото северно полукълбо — заговори почти шепнешком президента, — то да се окаже в Квебек!