Клайв Къслър
Нощно издирване (4)

4.

Февруари 1989 година

Вашингтон, окръг Колумбия

Нямаше нищо необикновено в мъжа, отпуснат на задната седалка на невзрачния форд седан, който се движеше бавно по улиците на Вашингтон. За пешеходците, пресичащи забързано пред спрялата на светофара кола, мъжът можеше да мине за търговец на хартия, чийто племенник го караше до местоработата му. Никой изобщо не обръщаше внимание на знака на Белия дом, изписан върху регистрационните табели.

Алън Мърсиър беше охранен, оплешивяващ екземпляр с жизнерадостно като на Фалстаф лице, което криеше проницателен, аналитичен ум. Небрежен по отношение на облеклото си, той като че ли предпочиташе вечно смачканите, купени с намаление костюми и бяла носна кърпа, втъкната надве-натри в малкото джобче на сакото. Костюми от онези фабрични марки, които политическите карикатуристи шаржираха с буен ентусиазъм.

Мърсиър не беше търговец на хартия. Работеше отскоро като съветник по сигурността на новия президент на страната и затова хората все още не го познаваха. Високо уважаван сред академичната общност, той си бе създал име на опитен предвестник на международни събития. По времето, когато бе попаднал в полезрението на президента, беше председател на Комисията по проблемите на световната криза. Той сложи чифт очила „Бен Франклин“ на върха на топчестия си нос, разположи куфарчето за документи в скута си и го отвори. Вътрешната страна на капака представляваше екран за визуално наблюдение, а на дъното му имаше клавиатура с два реда цветни лампички. Той набра комбинация от числа и изчака за миг, докато сигналът се предаде по спътника до ъгловия му кабинет в Белия дом. Там един компютър, програмиран от помощниците му, се задейства с тихо бръмчене и започна да препредава задачите му за деня.

Входящите данни пристигаха във вид на код и за милисекунди се дешифрираха електронно от работещия с батерии микропроцесор в скута му, като крайният текст се изписваше на екрана със зелени малки букви.

Най-напред дойде кореспонденцията, последвана от серия паметни бележки от подчинените му в съвета по сигурността. После се появиха докладите от различните правителствени ведомства, от Комитета на началник-щабовете и от директора на Централното разузнаване. Той бързо ги запомни, преди да изтрие съдържанията им от запомнящото устройство на микропроцесора.

Остави само две от тях.

Все още ги прехвърляше в ума си, когато колата свърна през западния портал на Белия дом. Очите му отразяваха странно недоумение. После той въздъхна, натисна бутона за изключване и затвори куфарчето.

Веднага щом влезе в кабинета си и се настани зад бюрото, той набра частен телефонен номер в Министерството на енергетиката. Още по средата на първото иззвъняване в слушалката се чу мъжки глас.

— Кабинетът на доктор Клайн.

— Обажда се Алън Мърсиър, Рон дали е там?

Последва кратка пауза и след малко по линията се разнесе гласът на доктор Роналд Клайн, министъра на енергетиката.

— Добро утро, Алън. С какво мога да ти услужа?

— Би ли могъл да ми отделиш няколко минути днес?

— Графикът ми е доста натоварен…

— Важно е, Рон. Ти кажи кога.

Клайн не беше свикнал да го притискат, но твърдият тон в гласа на Мърсиър подсказваше, че съветникът по сигурността няма да отстъпи. Той затисна с длан слушалката и се посъветва с главния си помощник. После отново заговори:

— Между два и половина и три става ли?

— Става — отвърна Мърсиър. — Имам една среща по обяд в Пентагона, така че на връщане ще се отбия в кабинета ти.

— Казваш, че било важно.

— Можем да го наречем и с други думи. — Мърсиър замълча за миг, за да произведе по-голям ефект. — След като съсипя деня на президента, смятам да объркам и твоя.

 

 

Седнал зад бюрото си в Овалния кабинет на Белия дом, президентът се облегна назад и затвори очи. Остави умът му да блуждае на воля минута-две след напрежението на деня. За човек, встъпил в най-високата длъжност в държавата само преди няколко седмици, той изглеждаше прекомерно изтощен и грохнал. Изборната кампания бе продължила дълго и изморително и сега му трябваше време, за да се възстанови напълно.

Беше нисък на ръст, с кестенява коса, започнала да побелява и изтънява; чертите на лицето му, някога одухотворени и с весели бръчици, сега бяха изопнати и сериозни. Внезапна зимна суграшица зачука по високите от пода до тавана прозорци зад гърба му и той отново отвори очи. Навън автомобилното движение по Пенсилвания авеню се влачеше мудно, тъй като платното бе заледено. Президентът закопня по по-топлия климат на родния си Ню Мексико. Да можеше да избяга на почивка на къмпинг в планините Сангре де Кристо, близо до Санта Фе.

Никога не си бе поставял за цел да става президент. Без да е бил воден от сляпа амбиция, той бе положил в Сената двайсет години добросъвестен труд, но натрупаният му солиден рекорд от изпълнени задачи не допринесе особено много за прослава на името му.

След като на едно партийно събрание бе издигната кандидатурата му като на човек без особени прояви, той бе избран с доста голяма преднина, благодарение на един разследващ журналист, който бе изровил поредица от тъмни финансови сделки в миналото на съперника му.

— Господин президент?

Гласът на помощника му го извади от вглъбеността му и той вдигна поглед.

— Да?

— Господин Мърсиър е тук за краткото изложение по въпросите за сигурността.

— Добре, покани го!

Мърсиър влезе и се настани срещу президента. После му подаде дебела папка.

— Как е светът днес? — попита го президентът с лека усмивка.

— Доста мрачен, както винаги — отвърна Мърсиър. — Хората ми завършиха разработките върху енергийните резерви на страната. Резултатите не са особено насърчителни.

— Не ми казваш нищо, което да не знам. Какво е последното становище?

— ЦРУ дава на Средния изток още две години, преди находищата им да оголят дъно. Това ще доведе до по-малко от петдесет процента търсене на световноизвестния петрол. Руснаците складират намалелите си запаси, а мексиканското богато находище навътре в морето не оправда очакванията. Колкото до нашите собствени залежи…

— Прегледах цифрите — прекъсна го президентът. — Трескавото сондиране преди няколко години откри само няколко малки находища.

Мърсиър хвърли поглед на отворената папка.

— Слънчевата радиация, вятърните мелници, електрическите автомобили — всичко това е донякъде частично разрешение. За нещастие, тяхната технология е горе-долу в същото положение, в каквото беше телевизията през четирийсетте години.

— Жалко, че програмите за синтетично гориво започнаха толкова бавно.

— Най-ранният пусков срок, до който рафинериите за нефтоносен шист могат да поемат шлама, е след четири години. В същото време американският превоз се намира в задънена замърсена улица поради застоя.

Президентът леко се изхили на рядко проявяваното чувство на сдържан хумор от страна на Мърсиър.

— Не може да няма някаква надежда.

— Тя е „Джеймс бей“.

— Канадският енергиен обект ли?

Мърсиър кимна и разви статистическите листи.

— Осемнайсет язовира, дванайсет електроцентрали, работна ръка от близо деветдесет хиляди души и отбиване в канали на две реки с големината на Колорадо. И както твърдят канадските правителствени бюлетини, това е най-всеобхватният и най-скъп хидроелектрически проект в историята на човечеството.

— Кой го експлоатира?

— „Квебек хидро“, провинциалната енергийна сила. Те започнаха да работят по проекта през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта. Цената върху „етикетчето“ е била доста солидна. Двайсет и шест милиарда долара, като по-големият дял идва от нюйоркските банки.

— И каква е производителността?

— Над сто милиона киловата, които през следващите двайсет години ще се удвоят.

— Колко от тях прекосяват нашите граници?

— Колкото е нужно за осветлението на петнайсет щата.

Лицето на президента се напрегна.

— Не ми се ще да бъда толкова зависим от Квебек по отношение на електричеството. Ще съм по-спокоен, ако националната ни енергия се добива от собствените ни ядрени заводи.

Мърсиър поклати глава.

— Тъжният факт сочи, че ядрените ни съоръжения произвеждат по-малко от една трета от нуждите.

— Както винаги тътрим крака — въздъхна уморено президентът.

— Изоставането се дължи отчасти на растящите разходи за реконструкцията и скъпите модификации — съгласи се Мърсиър. — И отчасти поради недостиг на уран, тъй като търсенето му е огромно. И накрая, разбира се, се нареждат защитниците на околната среда.

Президентът мълчеше замислен.

— Ние разчитахме на безкрайни резерви, които всъщност не съществуват — продължи Мърсиър. — И докато страната ни се самоизразходваше, съседите на север вървяха напред и действаха. Нямаме друг избор, освен да източваме техните източници.

— Цените им приемливи ли са?

— Канадците, да са живи и здрави, поддържат цени, равностойни на тези на нашите електрически компании.

— Най-после един светъл лъч!

— Но тук има уловка.

Президентът въздъхна.

— Ще трябва да погледнем в лице неприятния факт — продължи Мърсиър, — че Квебек очаква до лятото да се проведе референдум за пълната му независимост.

— Преди време министър-председателят Сарвьо тръшна вратата под носа на квебекските сепаратисти. Не мислиш ли, че пак може да го направи?

— О, не, не мисля. Разузнавателните ни източници твърдят, че водачът на „Парти Кебекоа“, Герие, има необходимите гласове за отпор.

— Ще платят висока цена, ако се отделят от Канада — рече президентът. — В икономиката им и сега цари хаос.

— Стратегията им е да разчитат Съединените щати да подкрепят правителството им.

— Ами ако не го сторим?

— Тогава те могат или да вдигнат цените на електричеството до нечувани нива, или да дръпнат шалтера — отговори Мърсиър.

— Герие ще бъде пълен глупак, ако ни спре енергията. Той знае, че ще му отвърнем със строги икономически санкции.

Мърсиър отправи сериозен поглед към президента.

— Вероятно ще минат седмици, дори месеци, докато квебекците почнат да мизерстват. В това време централната ни индустриална област ще бъде парализирана.

— Много черна картина рисуваш.

— Това е само фонът. Вие, естествено, сте запознат със СКО.

Президентът трепна. Така нареченото Свободно квебекско общество представляваше нелегално терористично движение, което бе убило няколко канадски висши служители.

— В какъв смисъл?

— В скорошен доклад на ЦРУ се споменава, че те са ориентирани към Москва. Ако по някакъв начин поемат власт над правителството, на ръце ще ни легне още една Куба.

— Още една Куба — повтори президентът с равнодушен тон.

— И то със способността да принуди Америка да падне на колене.

Президентът стана от стола и се приближи до прозореца, заглеждайки се в суграшицата, която се трупаше върху откритата площ на Белия дом. Потъна за известно време в мълчание. Най-накрая отново заговори:

— Не можем да си позволим енергийни игрички с Квебек. Особено през месеците напред. — Той се обърна към Мърсиър и го погледна с печален поглед. — Тази страна е разорена и е затънала до уши в борчове, Алън, и, да си остане само между нас и тези стени, е въпрос на не повече от няколко години, когато няма да имаме друг избор, освен да престанем да го усукваме и да обявим национален банкрут.

Мърсиър се отпусна в креслото. За едър човек като него той като че ли изведнъж се прегърби и смали.

— Няма да ми е приятно, ако видя, че това става по време на вашето управление, господин президент.

Президентът сви примирително рамене.

— От Франклин Рузвелт насам всеки държавен глава на Америка е играл на гоненица, като е прехвърлял нарастващия финансов товар върху кабинета на приемника си. Е, почне ли играта, аз ще гоня. Ако загубим електрическа енергия за североизточните ни щати за двайсет или повече дни, последиците ще бъдат трагични. Крайният срок да обявя нова дефлация на парите ще трябва да бъде драстично съкратен. Трябва ми време, Алън, за да подготвя обществеността и деловите среди за окастрянето на бюджета. Време, за да премина към нов паричен стандарт възможно най-безболезнено. Време, да се сложи край на зависимостта на нашите рафинерии за преработка на нефтоносни шисти от вносен петрол.

— Как да възпрем Квебек от неразумни действия?

— Не зная. Нямаме голям избор.

— Остават ни две възможности, ако всичко друго пропадне — рече Мърсиър и около устните му се очерта тънка линия на напрежение. — Две възможности, стари като света, за да спасим икономиката ни от рухване. Едната е да се молим да стане чудо.

— А другата?

— Да предизвикаме война.

 

 

Точно в 2:30 следобед Мърсиър влезе в сградата на министерството на Индипендънс авеню и взе асансьора за седмия етаж. Бе въведен без предварително известяване в плюшения кабинет на Роналд Клайн, министъра на енергетиката.

Клайн — човек с вид на учен, с дълга бяла коса и широк като на кондор нос, изправи слабото си, високо метър и осемдесет и шест тяло иззад единия край на разхвърляната заседателна маса и се приближи с протегната ръка към Мърсиър.

— Е, какъв е този въпрос от изключителна важност? — попита Клайн, подминавайки размяната на сърдечните поздравителни реплики.

— Не е толкова от изключителна, колкото от особена важност — отвърна Мърсиър. — Случайно се натъкнах на молба от Главния финансов отдел за получаване на данни, засягащи изразходването на шестстотин и осемдесет милиона долара от федералния капитал за разработка на един „леско“.

— На какво?

— На леско — повтори със сериозен тон Мърсиър. — Така геолозите наричат галено всяко нестандартно средство за откриване на минерали под земята.

— Но какво общо имам аз с това?

— Парите са били изпратени на Министерството по енергетика преди три години. Оттогава не са били осчетоводявани. Няма да е лошо да наредиш на твоя персонал да проучи местонахождението им. Тук е Вашингтон. Грешките на миналото имат отвратителния навик да се стоварват на главите на настоящите държавни чиновници. Ако предишният министър на енергетиката е хвърлил шеметна сума на вятъра, най-добре ще е ти да се подготвиш за фактите, в случай че на някой новоизлюпен конгресмен му щукне да се прослави чрез разследване.

— Много ти благодаря за предупреждението — рече искрено Клайн. — Веднага ще наредя на хората си да проучат въпроса.

Мърсиър стана и му подаде ръка с думите:

— Няма нищо по-просто от това.

— Няма, разбира се — усмихна се Клайн.

След като Мърсиър си тръгна, Клайн се приближи до полицата над камината и с наведена глава и ръце, пъхнати в джобовете на сакото си, се загледа безцелно в подпряната до почернялата от сажди решетка.

— Толкова е невероятно — промърмори той в празната стая — някой да загуби следите на шестстотин и осемдесет милиона долара!