Клайв Къслър
Нощно издирване (12)

12.

Лейтенант Юън Бъртън-Ангъс провря колата си на едно от предните места на паркинга пред тенис клуба „Глен Еко“, взе голямата чанта от пътническата седалка и слезе, привеждайки рамене от студа навън. Мина забързано покрай празния плувен басейн и покритите със сняг тенискортове и продължи към затопления клуб.

Завари управителя седнал край една маса, над която висеше стъклена витрина, пълна с трофеи.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита управителят.

— Да, казвам се Бъртън-Ангъс. Гост съм на Хенри Аргъс.

Управителят присви очи към защипания към една подложка лист.

— Точно така, лейтенант Бъртън-Ангъс. Съжалявам, сър, но господин Аргъс се обади по телефона да съобщи, че няма да може да дойде. Каза да ви предам, че ви е търсил в посолството, но вие вече сте бил тръгнал.

— Жалко — въздъхна Бъртън-Ангъс. — Но тъй и тъй съм тук, имате ли свободен корт, където мога да потренирам?

— След обаждането на господин Аргъс се наложи да преразпределя резервациите. Има обаче един господин, който играе сам. Ако искате, направете двойка с него.

— Къде мога да го намеря?

— В момента се намира в бара. Неговият корт ще бъде свободен едва след половин час. Името му е Джак Мърфи.

Бъртън-Ангъс намери Мърфи, който пиеше питието си до панорамния прозорец с изглед към канала Чесапийк. Представи му се и додаде:

— Имате ли нещо против да ви стана противник?

— Ни най-малко — отвърна Мърфи със заразителна усмивка. — Изморително е да играеш сам. Стига само да не ме размажете на корта.

— Малка е такава вероятност.

— Често ли играете тенис?

— Всъщност предпочитам скуоша.

— Предположих това от английския ви акцент. — Мърфи му посочи стол. — Пийнете нещо. Много време има, докато се освободи корта.

Бъртън-Ангъс прие на драго сърце да се отпусне и си поръча джин.

— Много красива местност. Каналът ми напомня на подобен такъв, който тече близо до дома ми в Девън.

— Минава през Джорджтаун и се влива в река Потомак — поясни Мърфи с охотата на екскурзовод. — Когато замръзне през зимата, местните жители го използват да карат кънки и да ловят риба под леда.

— Във Вашингтон ли работите? — попита Бъртън-Ангъс.

— Да, аз съм историкът на Сената. А вие?

— Помощник съм на военноморското аташе в британското посолство.

По лицето на Мърфи се изписа особен израз и на Бъртън-Ангъс му се стори, че американецът гледа право през него.

— Нещо нередно ли има?

Мърфи поклати глава.

— Не, съвсем не. Това, че сте от военната флота и англичанин, ме подсети за една жена, капитан в Американските военноморски сили, която дойде при мен, за да иска справка за един договор между нашите две страни.

— Сигурно е някакъв търговски договор.

— Не зная. Странното е, че освен една стара снимка в архивите на Сената не съществува никакъв документиран факт за него.

— Снимка ли казахте?

— Да, с пояснителна бележка за Северноамерикански договор.

— С удоволствие ще накарам някой служител да провери в архива на посолството.

— О, моля ви, не си правете труда. Не е толкова важно.

— Няма да е никакъв труд — настоя Бъртън-Ангъс. — Знаете ли датата?

— На двайсети или около двайсети май, хиляда деветстотин и четиринайсета година.

— Стара история.

— Вероятно става дума за проектодоговор, който после е бил отхвърлен.

— Въпреки всичко ще проверя — каза Бъртън-Ангъс и в това време му донесоха питието. Той вдигна чашата. — Наздраве!

Както седеше зад бюрото си в английското посолство на Масачузетс авеню, Александър Мофат приличаше и се държеше като правителствен чиновник. С косата си, подстригана късо и сресана наляво на безупречен път, с изправен гръб, сякаш е глътнал бастун и с изключително правилния си говор и премерени маниери, той, както и хилядите му колеги, работещи в службите на Външното министерство, изглеждаха като излезли от един калъп. Бюрото му бе напълно чисто, единственото, което лежеше върху лъснатата му повърхност, бяха сплетените му ръце.

— Ужасно съжалявам, лейтенант, но в архивния отдел не намерих нищо, в което да се споменава за англо-американски договор, подписан през хиляда деветстотин и четиринайсета година.

— Много странно — рече Бъртън-Ангъс. — Американецът, който ми даде тази информация, изглеждаше напълно сигурен, че такъв договор или е съществувал, или поне е бил на ниво преговори.

— Вероятно бърка годината.

— Не вярвам. Той е сенатският историк. Не е от хората, които могат да объркат факти и дати.

— Искате ли да продължа да търся? — попита Мофат с официален тон.

Бъртън-Ангъс скръсти замислен ръце.

— Може би ще си струва да се провери във Външно министерство в Лондон, за да се разсее мъглата.

Мофат сви равнодушно рамене.

— Смътна улика за едно малко вероятно събитие преди три четвърти век, едва ли би имало особено важна връзка с настоящето.

— Може и да няма. Но все пак обещах на човека, че ще видя какво мога да сторя. Трябва ли да направя официална молба за тази справка, в писмен вид?

— Не е необходимо. Аз ще се обадя по телефона на мой съученик, който завежда отдела за подобни справки, и ще го помоля да прегледа старите архиви. И без това ми дължи услуга. Ще имам отговор утре по това време. Но не се разочаровайте, ако не открие нищо.

— Няма — отвърна Бъртън-Ангъс. — От друга страна, човек не знае какво може да е заровено в архивите на Външно министерство.