Клайв Къслър
Нощно издирване (75)

75.

Слънцето беше залязло и след него бавно изгря луната. Вечерният въздух беше свеж и хапещ. От удобната си позиция — над входа на старата кариера — Шоу виждаше светлините на селата и фермите, отдалечени на километри разстояние. Приказна и живописна страна, помисли си той безцелно.

Звукът на самолет с бутален двигател наруши притихналата местност. Шоу се обърна и погледна нагоре, но не видя нищо. Самолетът пътуваше без навигационни светлини. По шума на двигателите той прецени, че лети само на няколко десетки метра над хълма. Тук-там блясъкът на звездите се затъмняваше — от парашутите, предположи Шоу.

Петнайсет минути по-късно две сенки излязоха изпод дърветата в подножието на хълма и се закатериха към него. Единият от мъжете беше Бъртън-Ангъс. До него вървеше нисък и набит човек. В тъмнината можеше да бъде сбъркан с огромен кръгъл, търкалящ се камък. Казваше се Ерик Колдуайлър и беше бивш надзирател на въгледобивна мина в Уелс.

— Как мина? — попита Шоу.

— Безупречно скачане, смея да твърдя — отвърна Бъртън-Ангъс. — Практически те се приземиха на ръба на сигналния ми лъч. Командирът им е лейтенант Маклин.

Шоу пренебрегна едно от основните правила на тайните нощни операции и запали цигара. Така и така американците скоро щяха да узнаят за присъствието им тук, заключи той в себе си.

— Открихте ли входа на кариерата?

— Забравете за това — каза Колдуайлър. — Половината склон се е свлякъл.

— Значи е зарит?

— И то по-дълбоко от шотландска изба за уиски. Пластът е толкова дебел, че не се побира в представите ми.

— Възможно ли е да се прокопае? — попита Шоу.

Колдуайлър поклати глава.

— Дори гигантски драглайн да имахме, ще отидат поне два-три дни.

— Лошо. Американците вероятно ще се появят всеки момент.

— Можем да проникнем през порталните рамки — предложи Колдуайлър, докато натъпкваше лулата си. — Стига да ги открием в тъмнината.

— Какви са тия портални рамки? — погледна го Шоу.

— Всички редовно експлоатирани мини трябва да имат авариен изход, в случай че главният вход се запуши, и въздушна вентилационна шахта.

— Откъде да започнем да търсим? — попита нетърпеливо Шоу.

Колдуайлър не обичаше да го насилват.

— Ами дайте да помислим. Според мен това трябва да е хоризонтална галерия — тунел в склона на хълма, където рудният пласт излиза на повърхността. Оттам шахтата вероятно следва варовиковия слой надолу по склона. Това подсказва, че аварийният изход трябва да е някъде около основата на хълма. А вентилационната шахта? По-високо, с излаз на север.

— Защо точно на север?

— Заради преобладаващите ветрове. Точно както са били изискванията за проветрение в годините преди появата на въртящите се вентилатори.

— Значи отдушник съществува — каза Шоу. — Сигурно е по-добре скрит в гората на хълма и по-малко забележим от аварийния изход.

— А, без повече сафари из планината! — възрази Ангъс.

— Ще ти се отрази добре — усмихна се Шоу. — Тъкмо да смели лакомствата от поредицата от приеми на посолството. — Той стъпка фаса на цигарата с тока на обувката си. — Аз ще ида да повикам нашите помощници.

Шоу се обърна и си проправи път през един много гъст храст, близо до основата на хълма, на около трийсет метра от старото железопътно разклонение. Спъна се в един корен на ръба на една вдлъбнатина и се просна по очи, разпервайки ръце, за да се задържи, но не успя. Претърколи се надолу по обраслия с бурени склон и се приземи по гръб върху чакълест пласт.

Още лежеше запъхтян и се опитваше да възстанови изкарания си въздух, когато над него се надвеси фигура, която се очерта на фона на звездите и допря дулото на пушка в челото му.

— Много се надявам, че вие сте господин Шоу — каза любезен глас.

— Да, аз съм Шоу — успя да изрече с пресипнал глас той.

— Приятно ми е. — Оръжието бе отдръпнато. — Позволете ми да ви помогна, господине.

— Вие ли сте лейтенант Маклин?

— Не, господине. Аз съм сержант Бентли.

Бентли беше облечен с военна нощна камуфлажна риза в черно и сиво и с панталони, втъкнати в парашутни ботуши. На главата носеше тъмна барета, а ръцете и лицето му имаха цвета на мастило. В ръка държеше мрежеста стоманена каска.

От тъмнината се появи още един мъж.

— Някакъв проблем, сержант?

— Господин Шоу малко се понатърти.

— Вие ли сте Маклин? — попита Шоу, дишайки вече нормално.

— Не ме ли разпознахте?

— Ами с тези боядисани лица всички си приличате.

— Съжалявам за това.

— Доведохте ли хората си?

— Всичките четиринайсет на брой, живи и здрави. Което е постижение за парашутни скокове на тъмно.

— Ще ми трябвате, за да откриете една портална рамка в хълма, или някаква следа от изкопни работи или падина в почвата. Започнете от основата на хълма и продължете към билото на север.

Маклин се обърна към Бентли.

— Сержант, съберете момчетата и им наредете да започнат търсенето в разгърнат строй на разстояние три метра един от друг.

— Слушам, сър! — Бентли извървя четири крачки и гъсталакът го погълна.

— Тъкмо се питах… — подметна небрежно Маклин.

— Какво? — попита Шоу.

— За американците. Как ли ще реагират, когато открият, че въоръжен отряд от парашутнодесантните части на Кралската флота са окупирали района на север от Ню Йорк?

— Трудно е да се каже. Американците имат силно развито чувство за хумор.

— Но няма да се смеят, ако се наложи да застреляме неколцина от тях.

— Кога се случи това за последен път? — каза Шоу.

— Имате предвид, откакто британските войници окупираха Съединените щати ли?

— Нещо такова.

— Мисля, че беше през хиляда осемстотин и четиринайсета, когато сър Едуард Паркенхам нападна Ню Орлиънс.

— Ние загубихме тази битка.

— Янките побесняха, защото подпалихме Вашингтон.

Изведнъж двамата наостриха слух. Чуха изръмжаването на автомобилен двигател при превключването му на по-ниска предавка. После чифт фарове свърнаха по близкия път към изоставеното железопътно разклонение. Шоу и Маклин автоматически приклекнаха и занадничаха през тревата, покриваща ръба на вдлъбнатината.

Те видяха как колата заподскача върху неравната почва и накрая спря там, където коловозът се изгубваше под склона на хълма. Двигателят замлъкна и от колата излезе един мъж и мина пред фаровете.

Шоу се запита какво ли ще направи, когато се срещне отново с Пит. Дали ще го убие? Само една тиха команда от страна на Маклин, дори сигнал с ръка, и Пит щеше да бъде подложен на десетки удари с нож от мъжете, обучени в изкуството на безшумни убийства.

Пит остана на място минута, загледан в хълма, сякаш го предизвикваше. После вдигна един камък и го хвърли в тъмнината към склона. След това се обърна и седна отново зад кормилото. Двигателят заработи и колата направи обратен завой.

Едва когато габаритите се превърнаха в замъглени червени точки, Шоу и Маклин се изправиха.

— За момент си помислих, че ще ми наредите да очистя негодника — каза Маклин.

— И на мен ми мина тази мисъл — отвърна Шоу. — Но не е нужно да разбутваме гнездо на стършели. Нещата и без това ще се разгорещят достатъчно при пукването на зората.

— Кой, мислите, че беше?

— Това — отвърна Шоу — беше врагът.