Клайв Къслър
Нощно издирване (69)

69.

Балонът за повдигане на съоръжения напълно отговаряше на името си — представляваше вертолет, способен да повдига обемиста апаратура до покрива на високи сгради, както и да пренася тежки съоръжения над реки и планини. Тънкото му тяло се заостряше към опашката и достигаше дължина 32 метра, а колесникът му стърчеше надолу като два прави дънера.

За мъжете на обекта на спасителната операция неугледният летателен апарат приличаше на богомолка с чудовищни размери, излязла от японски научнофантастичен филм. Те го гледаха прехласнати как лети на шейсет метра над реката и огромните перки на витлото му разпенваха до бяло водата от бряг до бряг.

Странната гледка се подсилваше от клинообразното тяло, което висеше от търбуха на балона. С изключение на Пит и Джордино екипът на НЮМА виждаше за първи път „Леско“.

Пит започна да напътства операцията по спускането по радиото и даде нареждане на пилота да свали товара си редом до „Де Сото“. Много бавно балонът спря да се движи напред и увисна за няколко секунди неподвижен, изчаквайки „Леско“ да престане да се люлее като махало. После двете товарни въжета бяха развити, за да спуснат подводния изследователски апарат в реката. Когато опъването се разхлаби, кранът на „Де Сото“ се изви над единия борд и по стълбичката на отвесната страна на корпуса се качиха водолазите. Те откачиха куките на въжетата и освободеният от товара си балон направи широк полукръг, за да поеме по обратния път над реката.

Всички се струпаха край бордовата ограда, заплеснати по „Леско“, и се питаха какво ли е предназначението му. Изведнъж, като добавка към почудата им, капакът на един от люковете му се отвори с трясък и оттам се показа глава, чиито подпухнали очи измериха с поглед удивените зяпачи.

— Къде, по дяволите, е Пит? — изкрещя нашественикът.

— Тук съм! — извика в отговор Пит.

— Познай какво намерих!

— Друго шише с лекарство против ухапване от змия в леглото.

— Как позна? — разсмя се Сам Куейл.

— Ласки с теб ли е?

— Долу е, подготвя механизмите за работа в плитки води.

— Поели сте риск, като сте пътували вътре през целия път от Бостън дотук.

— Сигурно, но пък спестихме време, като активизирахме електронните системи по време на полета.

— Кога най-рано ще бъдете готови да се спуснете под вода?

— След един час.

До Джордино застана Чейс и го попита:

— Какво е това механично изчадие?

— Ако знаеше колко струва — отвърна Джордино с невъзмутима усмивка, — нямаше да го наричаш с такова противно име.

 

 

Три часа по-късно „Леско“ запълзя бавно по речното дъно, а горните му люкове къдреха водата на три метра под повърхността й. Напрежението вътре едва се издържаше, когато корпусът му минаваше опасно близо до назъбените парчета на моста.

Пит не откъсваше очи от видеомониторите, докато Бил Ласки маневрираше подводния апарат срещу течението. Зад него Куейл, с поглед към таблото на системите, бе съсредоточил вниманието си върху детекторните показания.

— Някаква видимост на цел? — попита за четвърти път Пит.

— Никаква — отвърна Куейл. — Разширих лъча, за да покрие двайсетметрова пътека на дълбочина сто метра, но отчитам единствено дънния пласт.

— Започнахме доста далеч от мястото — каза Пит и заговори на Ласки: — Завърти апарата, за да мине още веднъж.

— Приближавам се под друг ъгъл — потвърди Ласки и ръцете му заиграха по бутоните и превключвателите на командното табло.

Още пет пъти „Леско“ си проправя път между потъналите останки. На два пъти чуха как корпусът му се отърка в тях. Пит напълно съзнаваше, че ако тънката му обвивка се пробиеше, него щяха да обвинят за потъването на плавателния съд, струващ шестстотин милиона долара.

Куейл като че ли беше имунизиран срещу излагане на опасности. Беше бесен, че уредът му продължава да бъде ням. Най-много се ядосваше на себе си, като смяташе, че грешката е негова.

— Сигурно има някаква неизправност — смънка той под носа си. — Досега трябваше да се е появила цел.

— Можеш ли да разбереш проблема? — попита Пит.

— Не, дявол го взел! — рязко отвърна той. — Всички системи работят нормално. Вероятно съм допуснал грешка в изчисленията, когато препрограмирах компютрите.

Очакванията за бързото откриване на целта започнаха да се стопяват. Разочарованието се подсилваше от напразните надежди и мрачните предчувствия. В следващия момент, докато се обръщаха за поредно минаване през мрежата за търсене, речното течение блъсна незащитената площ на десния борд на „Леско“ и запрати кила му в калната плитчина. Ласки сръчно заработи с механизмите за управление, но едва след половин час подводният съд бе изваден от калта.

Пит тъкмо започна да дава нови координати за нов курс, когато по високоговорителя за свръзки се разнесе гласът на Джордино.

— „Де Сото“ вика „Леско“. Чувате ли ме?

— Говори! — тросна му се Пит.

— Ама вие, момчета, сте много мълчаливи.

— Няма за какво да съобщаваме.

— Най-добре е да пуснете кепенците. Задава се силен буреносен фронт. Чейс иска да обезопаси нашето електронно чудо, преди вятърът да ни е подхванал.

Пит не обичаше да отстъпва, но разбра, че е безсмислено да продължава. Времето бе изтекло. Дори в следващите няколко часа да се натъкнеха на влака, беше съмнително дали спасителният екип щеше да намери и извади вагона, в който е пътувал Есекс с договора, преди началото на обръщението на президента към парламента.

— Добре — каза той. — Пригответе се да ни приемете. Приключваме работата.

 

 

Джордино стоеше на командния мостик и клатеше глава към тъмните облаци, които се струпваха над кораба.

— Над този проект тегне проклятие още от самото начало — промълви той мрачно. — Не ни стигнаха другите проблеми, ами сега и лошо време ни дойде на главата.

— Някой там горе просто не ни харесва — каза Чейс, сочейки небето.

— Значи хулиш Бога, езичник такъв! — пошегува се чистосърдечно Джордино.

— Не — отвърна Чейс със сериозен вид, — хуля призрака.

Пит се обърна да го погледне.

— Призрак ли?

— Онова ужасно нещо, което витае наоколо — поясни Чейс. — Никой не иска да признае, че го е виждал.

— Говори за себе си — пусна усмивка Джордино. — Аз пък го чух.

— Светлината му беше по-ярка от ада, когато оная нощ се изви нагоре по наклона към моста. Лъчът освети половината източно крайбрежие. Чудно ми е как не си го видял.

— Я чакай — намеси се Пит. — Да не говориш за влака фантом?

Джордино опули очи в него.

— Нима знаеш?

— Та кой не знае? — попита Пит, правейки се на сериозен. — Говори се, че призракът на орисания влак все още се опитва да премине на другия бряг по моста Довил-Хъдсън.

— Но ти не го вярваш, нали? — попита Чейс.

— Вярвам, че има нещо на стария коловоз, което пухти нощем. Всъщност то едва не ме прегази.

— Кога?

— Преди няколко месеца, когато дойдох тук, за да огледам обекта.

Джордино поклати глава.

— Е, поне няма да ходим сами в лудницата.

— Колко пъти ви се яви призракът?

Джордино погледна Чейс за подкрепа.

— Два, не, три пъти.

— Каза, че през някои нощи си чувал звуци, но не си видял светлини.

— Първите две появявания бяха придружени от парни свирки и грохот на локомотив — уточни Чейс. — Третия път имахме обичайната картина. Шумотевица заедно с ослепителна светлина.

— Аз също видях светлина — каза бавно Пит. — Какви бяха атмосферните условия тогава?

Чейс се замисли за момент.

— Доколкото си спомням, когато светлината се зададе, нощта беше ясна и по-черна от катран.

— Точно така — потвърди Джордино. — Единствено шум се чуваше само през нощите, когато луната светеше ярко.

— Значи има някаква особеност — каза Пит. — По време на моя оглед луна нямаше.

— Всички тия приказки за призраци не ни доближават до намирането на истинския влак — заключи спокойно Джордино. — Предлагам да се върнем в действителността и да измислим начин да се промъкнем под останките от моста в следващите… — той замълча и погледна часовника си — седемдесет и четири часа.

— Аз имам друго предложение — каза Пит.

— Какво е то?

— Да оставим всичко да върви по дяволите!

Джордино го погледна, готов да се засмее, ако Пит се шегуваше. Но видя, че не се шегува.

— А какво ще обясниш на президента?

По лицето на Пит се изписа странно, вглъбено изражение.

— На президента ли? — повтори той разсеяно. — Ще му кажа, че сме ловили риба във въздуха, като сме хвърлили сума ти време и пари на вятъра за една илюзия.

— Какво имаш предвид?

— „Манхатън лимитид“ — отвърна Пит — изобщо не лежи на дъното на река Хъдсън. И никога не е лежал там.