Клайв Къслър
Нощно издирване (79)

79.

Ранна утринна мъгла обгърна долината на Хъдсън и намали видимостта до петдесетина метра. От отсрещната страна на хълма, до покрития вход на кариерата, Пит бе установил команден пост в къща на колела, взета назаем от съседния овощар. По ирония на съдбата нито той, нито Шоу знаеха месторазположението на другия, макар че ги разделяше само километър и половина гъсто обрасъл с растителност склон.

Пит се чувстваше преуморен от малкото сън и многото кафета. Копнееше за ободряваща чашка бренди, която да прочисти паяжината в съзнанието му, но знаеше, че подобно нещо щеше да е грешка. Колкото и примамливо да звучеше, той се опасяваше, че едно питие ще причини точно обратна реакция и ще забави мисловния му процес, а това беше последното нещо, от което се нуждаеше.

Той застана на вратата на подвижната къща и загледа как Никълъс Райли и водолазният екип от „Де Сото“ разтоварват екипировките си, а Глен Чейс и Ал Джордино се въртяха около тежка желязна решетка, набита в камениста част на хълма. Чу се пукот, когато те запалиха ацетиленовата горелка, последван от взрив от искри, докато синият пламък атакуваше ръждясалите пръчки.

— Не гарантирам, че отворът зад тази решетка е авариен изход — каза Джери Лубин. — Но поне сме на прав път.

Лубин беше пристигнал преди няколко часа от Вашингтон заедно с адмирал Сандекър. Работеше като минен консултант в Управлението за федералните ресурси; беше дребен, весел човек, с гърбав нос и остър поглед.

Пит го заговори:

— Открихме го точно там, където ти ни каза.

— Тренирано предположение — отвърна Лубин. — Ако бях главен инженер на мина, щях да направя изход точно там.

— Някой доста се е потрудил, за да не влизат вътре хора — обади се Сандекър.

— Това е фермерът, който навремето е притежавал земята тук.

Гласът беше на Хайди, която се надигна от едно от горните легла.

— Как се сдоби с тази информация? — попита Лубин.

— Една любезна редакторка стана от леглото на приятеля си, за да ми отвори файлове с местните вестници. Преди около трийсет години трима леководолази се удавили в шахтата. Две от телата изобщо не били намерени. Тогава собственикът запечатал входа, за да не стават нещастни случаи.

— Откри ли нещо за свличането на почвата?

— Абсолютно нищо. Всички архиви до хиляда деветстотин четирийсет и шеста година били унищожени от пожар.

Сандекър подръпна замислен брадата си.

— Интересно, колко ли навътре може да са стигнали ония клетници, преди да се удавят?

— Сигурно са влезли през главната кариера и са се задушили поради липса на въздух — изказа гласно мислите си Пит.

— Жертвите несъмнено са били водолази любители, необучени и недобре екипирани.

— Щях да съм по-доволен, ако имаше по-лесен начин за влизане.

— Вентилационната шахта е такава възможност — каза Лубин.

— Естествено! — възкликна Сандекър. — Всяка подземна мина има нужда от вентилационна шахта.

— Не споменах за нея преди, защото ще ни отнеме цяла вечност да я открием в тази мъгла. Освен това, когато една мина се затваря, порталната рамка за въздух се запълва и покрива, защото винаги има опасност да мине случайно я крава, я човек, особено дете, да пропадне вътре и да изчезне.

Лицето на Пит просветна.

— Имам чувството, че точно там ще намерим нашия приятел Брайън Шоу.

Лубин му хвърли питащ поглед.

— Кой е той?

— Съперник — отвърна Пит. — И той като нас има същото огромно желание да проникне в този хълм.

Лубин рязко сви рамене.

— Е, не му завиждам. Да се копае в портална шахта с ширината на човешки рамене е робски труд.

Лубин нямаше да влезе в спор с англичанина.

 

 

Един от хората на лейтенант Маклин буквално се препъна и падна върху бразда в земята, която криеше вентилационната шахта. От полунощ парашутистите трескаво работеха, за да разчистят пълния с чакъл проход. Хвърляха непосилен труд. Само един мъж можеше да копае в тясното пространство. Хлътването беше постоянна опасност. Откраднатите без много замисляне кофи от съседната овощна градина се пълнеха и изкарваха на повърхността с въжета. Там биваха изпразвани и спускани обратно за поредния товар. Работещият на тъмно копаеше бързо и неуморно с всички сили. Когато почувстваше, че ще падне от изтощение, бързо биваше сменяван с друг. Копаенето не спираше нито за миг.

— На каква дълбочина сме? — попита Шоу.

— На около дванайсет метра — отвърна Колдуайлър.

— Колко още остават?

Уелсецът сбърчи замислен вежди.

— По моята преценка трябва да стигнем до главната кариера след още четирийсетина метра. Но докъде е запълнена шахтата, това не мога да кажа. Може да проникнем в кариерата след още един метър, а може и след последния сантиметър.

— Готов съм да приема първото предположение — обади се Маклин. — Тази мъгла няма да може да ни прикрива повече.

— Има ли някакви следи от американците?

— Само шума от превозни средства някъде оттатък хълма.

Шоу запали още една от специално поръчаните си цигари. Беше последната.

— Мислех, че вече ще са прехвърлили хълма.

— Ще бъдат много сърдечно посрещнати, когато се появят — отбеляза развеселен Маклин.

— Чувал съм, че американските затвори са претъпкани — измърмори Колдуайлър. — Хич не ми се прекарва остатъка от живота в някой от тях.

Шоу се усмихна.

— Колко му е на човек с твоя опит да си прокара тунел за бягство.

Колдуайлър изтръска пепелта от лулата си.

— Никак не е забавна такава мисъл. Макар че, ако говорим сериозно, не мога да се начудя какво всъщност правя тук.

— Дойде по желание като всеки от нас — каза Маклин.

Шоу изпусна дълбоко дим.

— Ако живееш достатъчно дълго, за да се завърнеш в Англия, министър-председателят ще те закичи с медал.

— Само заради изваждането на къс хартия?

— Този къс хартия е важен много повече, отколкото ще узнаеш някога.

 

 

Малък конвой от бронирани военнотранспортни самолети намалиха ход и спряха. Един офицер с бойно облекло скочи от челното превозно средство и подаде команда. Поток от морски пехотинци с автоматични оръжия в ръка се изля на земята и започна да се групира на взводове.

Офицерът, с набито око за висшестоящи началници, тръгна право към адмирала.

— Адмирал Сандекър?

Лицето на Сандекър леко просветна от факта, че го разпознаха.

— На вашите услуги.

— Лейтенант Санчес. — Ръката му светкавично се вдигна за отдаване на чест. — Трето разузнавателно поделение на морската пехота.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна на поздрава Сандекър.

— Нямам ясни заповеди за нашето разгръщане.

— С колко хора разполагате?

— С три взвода. Общо четирийсет души с мен.

— Добре. Единият взвод да обгради самия район, другите два да патрулират гората около хълма.

— Тъй вярно, сър!

— И още нещо, лейтенант. Ние не знаем какво ни очаква. Предупредете хората ви да действат внимателно.

Сандекър се обърна и тръгна към аварийната шахта. Вече бе срязана и последната пръчка на решетката. Водолазният екип стоеше в готовност да прониже сърцето на хълма. Странна тишина бе обгърнала всички. Гледаха черния отвор така, сякаш виждаха злокобна врата към ада.

Пит бе облякъл водолазен костюм и пристягаше ремъците на бутилките за сгъстен въздух. След като се увери, че всичко е на място, кимна на Райли и водолазния екип.

— Готово. Хайде да започнем нощно издирване.

Сандекър му хвърли неразбиращ поглед.

— Нощно издирване ли?

— Това е стар израз на водолазите за проучване тъмнината на подводните пещери.

Лицето на Сандекър остана сериозно.

— Не предприемайте рискове и бъдете здрави…

— Стискайте палци да намеря тук договора.

— Дори с двете ръце. Другата е за Шоу, ако те превари.

— Да — отвърна Пит, — не е изключено.

Той влезе в приканващата го портална рамка и тъмнината го погълна.