Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (89)

Глава 89

Яхтата на Рейно, „Белисима“, бе достатъчно голяма да предизвика сензация, когато най-после се появи в Сен Тропе. Екипажът й, облечен в тениски на райета, бе изпратен да вземе тях и багажа им.

Яхтата бе прекалено голяма, за да влезе в пристанището, и бе пуснала котва близо до брега. Блестеше на залязващото слънце, красив плавателен съд, който Рейно често наричаше свой дом. С него трябваше да прекосят залива Голф Хуан и да стигнат до известния ресторант Chez Tetou, който Рейно бе избрал за прощалната им вечеря.

Всички, освен Мак и Съни, щяха да си тръгнат на следващата сутрин. Тази вечер щяха да празнуват и едновременно с това да тъгуват, защото щяха да се разделят с новите си приятели, с които бяха преживели толкова много. Щяха да оставят Бертран тук.

Жените се бяха облекли според случая. Сара в тоалет с марката „Кавали“ и зелените сандали с високи токчета; Белинда в червената рокля, която прилягаше плътно по тялото й; и Съни в бялата като слонова кост копринена рокля с цветя и плетен колан. Малката Лорийн, разбира се, беше в рокличка от тюл — оранжева този път. Каза, че е нервна заради излизането в морето и иска да е сигурна, че на всяка цена ще бъде забелязана.

Беше взела вълшебната си пръчица и не се отделяше от Бертран. Двамата стояха до перилата, изложени на пръските, които падаха върху косите им. Белинда бе подстригала малката Лорийн и сега косата й се разпиляваше красиво по раменете. Тя бе обула каубойските ботуши и мърдаше пръстчета в тях, защото й бе прекалено горещо въпреки морския бриз. Разбира се, сега знаеше, че трябваше да ги събуе, преди да стъпи на борда на яхтата.

— Радвам се, че Белинда ще дойде в Тексас с теб — каза Бертран високо, за да надвика рева на мотора.

Лорийн кимна.

— Аз също. Обеща отново да ме подстриже, когато стане нужда. Мисля, че татко е влюбен в нея.

Бертран изглеждаше разтревожен, защото знаеше какви са чувствата на Лорийн към паметта на майка й.

— А това добре ли е? — запита.

Тя му хвърли тъжен поглед.

— Разбира се, че е добре. Има само едно, което бих желала повече. — Стисна здраво вълшебната си пръчица и втренчи поглед в магическата й звезда.

Нямаше нужда Бертран да пита какво е то. Знаеше, че малката Лорийн иска да е с нея в ранчото. Той искаше същото, обаче жената, която се наричаше негова „майка“, продължаваше да предявява права над него и случаят щеше да се разреши в съда.

— Пристигнахме! — извика морякът в раираната тениска и всички се скупчиха в края на стълбата на огромната яхта.

Рейно ги чакаше там, за да ги поздрави. Щяха да прекарат нощта като гости на яхтата му, преди всеки да хване своя самолет на следващия ден.

Каютите бяха луксозни, издържани в синьо и бяло като вила „Амбасадор“. Обаче тук нямаше същата показна — и грозна ламперия като на яхтата на Валенти. Сервираха коктейли и лимонада на палубата, а носът пореше водите като добре наточен нож.

Били бе дискретен и не държеше Белинда за ръка, макар много да му се искаше. Тя бе босонога и се подпираше на перилата. Сама. Той улови погледа й и си размениха усмивки, които имаха своето скрито значение. Той много искаше да знае какво е нейното послание. Любовта се бе върнала в живота на Били и той се страхуваше да не я изгуби отново.

Сара седеше до Нейт и гребваше от хайвера, който опитваше за първи път в живота си. Дори изказа на глас учудването си от превъзходния му вкус.

— Харесва ми, че откриваш нови неща — каза Нейт. — И че признаваш това. Повечето от жените, които познавам, биха се държали така, сякаш са закърмени с хайвер.

— Наслаждавам се на живота, преди отново да стана сервитьорка.

— Сериозно ли говориш?

Тя срещна погледа му.

— Може би — каза с усмивка.

Нейт се надяваше, че тя ще реши да работи в „Мулен дьо Юбер“. Започваше да мисли, че новата му къща няма да е същата без нейното присъствие. И, освен това, тя изглеждаше така привлекателна тази вечер с вдигната на тила коса и дългия бретон — прическа, която най-после му позволи да види красивото й лице. Това също дължаха на Белинда, която бе истински магьосник с ножиците. Тя се бе погрижила и за косата на Нейт. Сега тя бе подстригана толкова ниско и само на върха бяха останали няколко по-дълги косъма. Изглеждаше като съвсем различен мъж, с изключение, разбира се, на светлосиньото сако „Брукс Брадърс“. Той все още не се бе преобразил напълно.

Сара улови погледа на Лев. Той й намигна и се усмихна горчиво. Сара въздъхна и извърна поглед. Надяваше се той да поддържа връзка с нея, но в същото време силно се съмняваше.

— Пристигнахме! — извика Рейно, когато яхтата пусна котва близо до брега и двигателят бе изгасен.

Малкият градец Валюрис блестеше в подножието на хълмовете зад залива Голф Хуан. Рейно им каза, че някога било студиото на Пикасо, а сега има няколко музея, посветени на неговото изкуство.

Ресторантът „Chez Tetou“ в началото на XX век бил малко кафене на плажа, собственост на местен рибар, което ставало все по-известно през годините. Заведението било разширено и боядисано в бяло с черни ивици в края. То бе елегантно по свой собствен начин, семпло. Бе уютно, огромните му прозорци се отваряха към плажа. Тук сервираха най-добре приготвената и най-прясната риба в града. Хората идваха от целия свят, за да опитат известната рибена чорба с много подправки.

Собственици бяха потомците на онзи рибар, а Франсоа Рейно бе посрещнат като стар приятел. Бяха им запазили дълга маса до прозореца, чашите им напълниха с любимото им розе „Шато Минюти Л ’Обсерватоар“.

Сара никога преди не бе опитвала рибена чорба, както и Били, и Мак.

— Предполагам, че трябва да я опитаме — каза Сара, готова на всичко.

— Ние също — прошепна Бертран на Лорийн.

Тя изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Какво ще кажеш за спагети? — прошепна в отговор.

Той поклати глава.

— Тук не приготвят макаронени изделия.

Очите й станаха кръгли от изумление.

— А пържени картофи?

Той отново поклати глава.

Лорийн се облегна назад и притихна.

— Добре тогава. Ще взема рибена чорба — каза смело. Не бе много сигурна какво е това ястие, но въпреки това се реши. Единствено Съни поръча sole meuniere.

Лорийн не беше гладна. Мислеше за това, че на сутринта щеше да се раздели с Бертран. Искаше да го хване за ръката, но се страхуваше, че другите ще й се присмеят, ако видят.

На съседната маса също сервираха рибена чорба. Лорийн хвърли поглед, преглътна мъчително и отпи глътка вода.

— Бертран — прошепна.

— Oui?

— Не мисля, че бих могла да хапна от чорбата.

Неговото силно пребледняло лице издаваше собствения му страх.

— И аз — прошепна в отговор.

Белинда дочу разговора им и поръча омари за тях.

— Забелязах, че за десерт има пасти с ягоди и малини — каза.

Рейно почука с вилицата си по чашата си с вино, за да привлече вниманието.

— Дами и господа! — Усмихна им се. — Или мога да ви наричам просто приятели? За мен е истинско щастие да ви срещна тук, в Южна Франция, в едно от най-чудесните земни кътчета, Сен Тропе. В живота невинаги е лесно, но след нещастието идва ред на щастието. Особено за мен, защото сега съм в необичайното положение да имам деца. — Постави длан върху крехкото рамо на Бертран. — Въпреки че френско момче като него не дава и пукната пара за рибената чорба — добави със смях. — Значение има само това, че можем да споделим един с друг тази прекрасна вечер, преди всеки от вас да поеме по пътя си. Сигурен съм обаче, че ще се срещнем отново. Имам новина за вас. — Извади лист хартия от джоба на сакото си, разгъна го и го вдигна да го видят. — Официално разрешение Бертран Оливие да пътува до Съединените щати под попечителството на Били Башфорд. Утре сутринта ще му бъде издаден задграничен паспорт. Ще имаме нужда от снимка, разбира се.

Били се изправи и застана зад стола на Бертран. Стисна момчето за рамото. Бе прекалено изпълнен с чувства, за да говори. Ако бе оставил Бертран тук, щеше да получи още една пукнатина във вече разбитото си сърце. А сега не знаеше дали да плаче, или да се смее. И погледна дъщеря си.

Лорийн със сигурност не плачеше. Стискаше здраво ръката на Бертран и се усмихваше лъчезарно. Били не помнеше кога за последен път е видял момиченцето си толкова щастливо.

Бертран отпусна глава върху ръката на Били. Мечтата му се бе сбъднала и сега той имаше свое място. Питаше се дали Лорийн вече е размахала вълшебната си пръчица. Сега бе сигурен, че го е направила. Наистина.

Радостта се разля около масата като желе върху сандвич с фъстъчено масло. На всички лица грееха усмивки. Поднесоха им рибената чорба и дори малката Лорийн я опита и каза, че е „почти добра“. Всъщност тя бе превъзходна, както и омарите, които двамата с Бертран изгълтаха толкова бързо, че трябваше да изчакат и останалите да свършат вечерята си. Както винаги, Лорийн нетърпеливо се питаше защо възрастните се хранят толкова дълго, докато тя самата няма търпение за десерта. Надяваше се да има не само пасти, но и сладолед.

— Бертран? — прошепна.

Той въздъхна раздразнено и каза на английски:

— Какво?

— Ще те науча да яздиш, ако искаш.

Лицето му грейна.

— Добре — съгласи се.

Съни се усмихваше и гледаше пострадалите от измамата, запътили се към своя нов живот.

— Сега сме само двамата — прошепна на Мак. — И ни остава още цяла седмица в Сен Тропе.

Мак погледна в красивите й очи.

— Цяла седмица — съгласи се.

— Сами най-после — въздъхна тя щастливо.

— И кучетата, разбира се — добави Мак.