Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (36)

Глава 36

Сълзите на Съни капеха върху статията. Тя каза с треперещ глас:

— Мислиш ли, че красивата Виолет е била предателка?

— Имала е любовник нацист и е пеела за окупаторите.

— Но това са правели още много артисти, филмови актьори, балерини и оперни певци…

— Оперни певци — повтори Мак. — Да се върнем на това. Ирония на съдбата, би казала може би, е фактът, че Джоел Крендлер, патронът на изкуството и почитателят на музиката, не е превърнал „Вилата на Виолет“ в мемориал на нейната известна собственичка.

— Някога известна собственичка. — Съни избърса сълзите си с юмрук и каза: — Никой вече не си спомня за Виолет. Тя така и не се превърнала в легенда — като Едит Пиаф.

— Виолет е починала отдавна — каза Мак. — А кариерата й е приключила доста преди това. Войната е сложила край на живота, който тя е познавала.

Той лежеше по гръб, подложил ръце под главата си, втренчил поглед в тавана. И мислеше за историята, която току-що бе чул.

Съни се бе впуснала в разрешаването на потенциално минало престъпление, докато той разследваше настоящето. Каква ваканция! Каза:

— Значи сега имаме и четвърта мистерия. Дали Виолет наистина е сътрудничела на врага? И ако е така, защо е била арестувана, а по-късно — освободена. И ако е била невинна, защо никога не е била публично оправдана?

По дългите мигли на Съни все още блестяха сълзи и Мак си помисли, че тя прилича на екзотична Тинкър Бел, героинята от анимационното детско филмче, обсипана с вълшебен прашец. Наведе се към нея и я целуна нежно. Знаеше, че трябва да й помогне, защото бе така завладяна от историята на Виолет.

— Къде е изчезнала? — запита Съни. — Дали се е самоубила? Или е избягала, за да започне нов живот някъде другаде, в страна, където никой не я познава?

— Като например Аржентина.

Много от нацистите и техните съмишленици бяха избягали в Южна Америка, преди някои от тях да бъдат заловени и изправени пред съда.

— Може би — каза Съни, но със съмнение.

Мак знаеше, че съмненията й са предизвикани от последния параграф на статията, в която писателят пита дали къщата е обитавана от духове, и ако е така, дали духът е на самата Виолет. Което означаваше, че според него Виолет бе умряла в любимата си вила. Взе ксерокопието на статията от ръцете на Съни и хвърли поглед на последния ред. Авторът се бе подписал с името Крейг Хенли-Форсайт.

— Възможно най-английското име или поне така ми звучи — беше забележката му. После, подтикнат от странен импулс, отиде до лаптопа си и набра името в Гугъл. За негова изненада, информацията се появи веднага на екрана. Очевидно самият мистър Форсайт бе доста известен.

„Крейг Хенли-Форсайт, журналист. По-малкият син на Робърт Форсайт от Хенли-он-Теймз, Бъркшир, Англия. Роден през 1929 година. Награден с Ордена на Британската империя от кралица Елизабет II през 1980 заради пионерството си в областта на журналистиката и изкуствата. Известен със своите критически и информационни статии за балета и операта, но също така и с историите, които е написал вследствие на разследвания, за някои от миналите и настоящите световноизвестни легенди като Марго Фонтейн, Рудолф Нуреев, Мария Калас и Лучано Павароти, както и много други звезди на сцената и екрана. Сред приятелите на мистър Форсайт са такива величия като Фред Астер и Мерилин Монро. Сега пенсионер, мистър Форсайт живее в къщата си в Бъркшир, недалеч от мястото, където е израснал.“

Изумен, Мак каза:

— Това звучи като хвалебствие. Сигурен съм, че сам е написал статията.

— Може би, а може би не. Възможно е по това време да е бил вече мъртъв.

— Ако беше починал, щеше да е отбелязано тук. Мисля, че мистър Хенли-Форсайт, по-малкият син на сър Робърт и критик на оперните величия, е още жив. А като съдя по историята, която е написал за Виолет, е много добър в работата си.

Не се надяваше особено да намери телефонния му номер, но все пак го потърси. Обади се в „Телефонни справки“. След две минути слушаше сигнала „свободно“ в далечната английска къща, а после чу глас, който каза с въпросителна интонация:

— Да?

— Мистър Форсайт — отговори той, — не ме познавате. Казвам се Мак Райли.

Настъпи дълга тишина. Очевидно Форсайт се колебаеше дали да говори с непознат или не. И изненада Мак, като каза:

— Знам кой сте. — Гласът му бе тих, но твърд. Беше възрастен, но не и немощен. — Шоуто ви се излъчва и в Англия. Поздравявам ви, сър. Намирам го за очарователно.

— Благодаря. — За първи път Мак не можеше да намери думи. Обаче не трябваше да се тревожи, защото Форсайт просто продължи:

— Не мога да се сетя за нито една причина да се обадите на мен, но макар че годините ми са напреднали, признавам, че тайно се надявам да ме помолите да ви помогна в разследването на някое невероятно престъпление. И то да е извършено в Малибу, където животът като че ли е рай за младите и богатите и не чак такова удоволствие за по-старите и не толкова състоятелните. Та какво казвате, Мак Райли?

Мак чу тихия му смях и веднага го хареса.

— Всъщност, сър, наистина се канех да ви помоля за помощ. Но не съм в Малибу, а в Южна Франция. В Сен Тропе, ако искаме да бъдем точни.

— Когато бях млад, го наричаха Сен Троп. Което, както може би знаете, в превод означава „прекалено много“. Макар че аз самият никога не съм намирал мястото за такова. Цял живот съм обичал да виждам красиви жени, а там те винаги са много.

— Да, все още е така, сър. И съм сигурен, че те пак биха се радвали да се срещат с вас.

Смехът на Форсайт бе неочаквано силен.

— Няма нужда да ласкаете един старец, Райли. А сега ми кажете каква е истинската причина за обаждането ви в събота вечер, когато току-що съм се настанил пред телевизора с чаша добро вино и сирени пръчици, които сам съм приготвил, естествено. Винаги предпочитам домашно приготвените храни.

— Съжалявам, че ви прекъснах, сър. Ще ви кажа набързо защо се обаждам.

Мак му разказа за измамата, свързана с „Вилата на Виолет“, и за връзката й с Джоел Крендлер.

Форсайт звучеше замислено, когато отговори, че е чувал за Крендлер, но не го познава лично.

— Но сега, като се замисля, него като че ли никой не го познава лично — добави. — Известен е с това, че е саможив. И че му харесва да е сам, особено след злополуката. Мисля, че сега е в инвалидна количка. Прав ли съм?

— Да — отговори Мак. — Питам се, сър, дали не помните катастрофата? Къде и кога се е случила?

— Странно, но си спомням. Случи се така, че по онова време бях в Южна Франция и пишех за фестивала на киното в Кан. Беше май 1988. Господин Крендлер падна от яхтата си и беше заклещен между нея и дока. Злополуката не бе отразена от вестниците, защото по онова време той не бе така известен, а и градът бе пълен със знаменитости.

Мак каза:

— Сър, знам, че никога не сте срещали Виолет, но като прочетох статията ви, се почувствах така, сякаш я познавам.

— Наистина. И аз се чувствах по същия начин. Виолет бе жена, която знаеше как да влезе под кожата на мъжа. Жена, която обичаше и влагаше в чувствата си цялата си страст. Мисля, че тя бе забележителна жена, мистър Райли.

— А вярвахте ли, че е сътрудничела на нацистите?

Форсайт се поколеба.

— Вярвам, че е постъпвала така, както е смятала за правилно.

— Искате да кажете, че е участвала в Съпротивата?

— Не, не мисля. Не и официално. Ако беше, другите членове на съпротивителното движение щяха да се явят в нейна защита, когато бе арестувана и хвърлена в затвора. Исках да кажа, че Виолет вероятно е помагала по всеки възможен начин на приятелите си. — Млъкна, замисли се за малко и добави: — И на любовниците си, разбира се. Сред тях имаше и немски пианист — русокос и красив. Той я придружаваше на турнетата й. Винаги съм се питал какви ли са били отношенията й с него.

Сега вече и Мак се питаше. На глас каза:

— Кажете ми, сър, Виолет наистина ли бе така пищна и великолепна?

— Така говореха. И ако се съди по старите снимки, как е възможно да не е била? С тази гъста и дълга червена коса, с високия си ръст, дълги и стройни крака и невероятни гърди. — Форсайт изпусна дълга въздишка. — Кара ме да изпитвам носталгия само като се сетя за нея — каза с весела нотка в гласа. — А сега, ако нямате нищо против, мистър Райли, тъй като няма да ми предложите работа като ваш помощник, ще се върна при виното и телевизионната програма. Знаете ли, все още обичам да гледам балет и опера.

— Кои са любимите ви, сър?

— Любимите ми? Калас в ранните й дни, в „Норма“. Но днес Рене Флеминг е всичко, което имаме. А аз винаги съм казвал, че ако човек има такова лице, то трябва да има и такъв глас.

Мак му благодари и Форсайт се сбогува с него със същата весела нотка в гласа.

Мак погледна Съни.

— Виолет вероятно е била влюбена в немския пианист. А Джоел Крендлер излъга за деня на злополуката. Случила се е през 1988 година тук, в Южна Франция. Паднал от яхтата си и заклещил крака си. По онова време не бил така известен, затова и случилото се не се превърнало в международна новина, макар че можем отново да проверим в архивите на вестника в Ница. Както и да е, случило се е преди повече от двайсет години, а не преди десет, както твърдеше той. И както, според думите му, купил къщата в същия ден.

— Но защо би ни излъгал?

Мак погали с пръст бръчката, образувала се между смръщените й от тревога вежди.

— Това, моя красива Съни, е нещо, което трябва да открием.

Очите й му благодариха мълчаливо и той отново я целуна и я притисна към себе си.

След малко каза:

— Съни?

Тя се откъсна от него разтревожена.

— Какво?

— Нали знаеш, че съм типичният американец?

— Какво? — Сега тя бе изпълнена с подозрение.

— Истината е, че ми се хапва пържола тази вечер.

Съни го удари с юмрук в рамото.

— Какво? Искаш да кажеш, че няма да отидем в онзи ресторант в стил Луи XV? И няма да опитаме известната кухня на Южна Франция? След като сме тук?

— Е… щом настояваш. — В гласа му все още се долавяше нотка на неохота и Съни се засмя. — Има и друг ресторант в хотела — „Ле Грил“. Според мен името подсказва, че там сервират пържоли. После, като си спомни парижките си дни и тънките парчета посиняло говеждо, което французите наричаха пържола, добави: — Макар че може би ще се наложи да ги помолиш да ти я приготвят и да им обясниш как точно. И въпреки това вероятно ще ти я сервират с печен артишок и поръсена с копър или бог знае какво. Обзалагам се обаче, че ако ги помоля много мило… — Тя наклони глава на една страна, усмихна се и затрепка демонстративно с дългите си мигли. — Бих могла да ги накарам да ни приготвят френски, пържени в гъша мас, картофи.

Мак изви очи към тавана, вече предчувствайки радостно пържолата.

— Тук ги наричат френски пържени картофи?

— Pommes frites.

Той я притисна към себе си.

— Сега знам за какво да ги помоля.

Звънна мобилният му телефон. Съни въздъхна. Нима не се случваше винаги така?

Мак каза:

— Здравей, Лев.

— Току-що кацнах. В момента пътувам към Сен Тропе. Реших да те уведомя. Момчетата ми вече са разпределени на смени.

— Не си губиш времето, а?! — засмя се Мак. — Ще се видим утре там, приятелю.