Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (18)

Глава 18

Били, все още с нахлупена над очите шапка, се беше облегнал на бара на „Клуб 55“, известен сред местните жители като „Петдесет и петият“.

— Още една бира, Тексас? — Барманът му подаде втора бутилка „Кроненбург“.

— Защо не? — съгласи се Били и се усмихна с широката си дружелюбна усмивка.

Не беше възможно да не изпиташ симпатия към Били Башфорд. Той бе така открит и искрен и толкова любопитен по отношение на тази нова за него страна, както и хората, които я населяваха. Възхищаваше се на претъпканите маси в слънчевите заведения, наредени в сянката на бели или пъстроцветни тенти, понякога опънати между дървета или вечнозелени храсти, чиито листа лекият бриз полюшваше леко. Удивляваше се на факта, че вече наближаваше три часът следобед, а всички тези хора все още обядваха и пиеха вино, като че ли бе дванайсет часът по пладне. По дяволите, хората у дома му, в неговата родна страна, бяха приключили с обяда си най-късно до дванайсет и половина.

Разбира се, непознатите, които срещаше тук, най-вероятно бяха на ваканция като него и спяха наистина до късно, обаче Били не бе хапвал нищо, освен кафето и кроасана на закуска някъде около осем сутринта, и стомахът му вече къркореше.

— Мислиш ли, че ще успея да намеря свободна маса? — запита той бармана, който му кимна окуражаващо и извика управителя, който се оказа също така и собственик, и му каза:

— Ще имате масата си след пет минути, мистър Тексас.

Това бе добре за Били. Или поне беше, докато не видя Белинда Лорд да влиза в заведението величествено като кралска особа и да привлича вниманието на всички, следвана по петите от онова момиче Стрейндж, което криеше лицето си под сламена шапка, почти толкова голяма, колкото и неговата собствена. Сара изглеждаше различно отпреди. Беше облечена в красиви дрехи, макар мършавите й ръце и крака все още да й придаваха вид на неземен елф, докато Белинда беше само по бял бански костюм под прозрачния кафтан от ефирна материя. Човек не трябваше да е познавач, за да разбере веднага, че има страхотно тяло. Били все още не бе виждал жена като Белинда — с бляскава външност, със загоряла, гладка и копринена кожа. Естествено, и в Далас имаше красиви жени, но той не ходеше често дотам, защото, въпреки голямото си богатство, двамата с Бетси така и не се бяха преместили на място, където обикновено живеят богатите, нито пък си бяха направили труда да влязат в това изискано общество.

— Ние сме обикновени хора — казваше често Бетси и това бе самата истина. За Били нямаше друго на света като дома му, макар че, което бе много тъжно, след смъртта на Бетси домът му вече не бе същият. На къщата сега й липсваше дух и жизненост, тя бе лишена от сърце.

— Е, е, Били Башфорд. — Белинда се плъзна на високото столче пред бара до него. Наведе се и го целуна бързо първо по едната, а после и по другата буза, след което повтори процедурата. — За твоя информация, Били, това е истинска „френска целувка“ — каза му с онази усмивка, която осветяваше лицето й като лампа в тъмна нощ.

Били се изчерви и се изправи бързо на крака, за да отстъпи мястото си на Сара. Беше нервен в присъствието на Белинда.

— Не, не, моля. — Сара заотстъпва неуверено назад и Белинда каза раздразнено: — О, за бога, Сара, приличаш на някоя от предвзетите компаньонки от старите филми като „Ребека“, преди тя да се омъжи за Лорънс Оливие и да стане мисис Де Уинтър. Трябва да престанеш. Когато някой мъж ти предложи мястото си, ти просто го приемаш. — Замисли се за миг и добави: — Освен ако той не е напълно непознат, разбира се, защото тогава ще трябва първо да му зашлевиш плесница. Никакви такива сцени повече, нали?

Сара седна послушно на високото столче, все още затоплено от Били.

— Благодаря — обърна се тя към него.

— Винаги съм готов да ти услужа, Сара. А сега, какво да ви донеса, дами? Мартини? Шампанско?

— Хайде да поръчаме розе „Шато Минюти“ — каза Белинда. — То винаги има добър вкус. Ние се каним да обядваме. Защо не се присъединиш към нас, Били?

Той й се усмихна лъчезарно, очарован.

— Е, благодаря ти, с радост ще хапна във вашата компания — отговори официално. — Но обяда ще платя аз.

— Не, възразявам. Моят съпруг ще плати. — Гласът на Белинда бе студен и остър. — Ще похарча толкова от парите му, колкото успея, докато все още имам възможност. След което, ако искам да получа още, ще се наложи да отида в съда и, повярвайте ми, няма да е лесно. Това копеле ще ме заплашва и вероятно ще се опита да ме убие. Но, по дяволите, аз ще му нанеса удар там, където ще го заболи най-много.

Кафявите очи на Сара се ококориха от ужас.

— Белинда, нима наистина ще се опита да те убие? Сигурно нямаш предвид…

— О, да, ще се опита. Разбира се, аз няма да му позволя, но ще се наложи да си пазя гърба, както казват тексасците. — И тя побутна Били леко в ребрата.

Той й се усмихна широко, смутен.

— Не мисля, че ще позволим това да се случи, мадам — обеща тържествено. — Не и докато Мак Райли и аз сме наблизо.

— Плюс Нейт Мастерсън — каза Сара, защото го зърна в тълпата.

— О, боже, той все още е в този колоездачен костюм, в който прилича на пчела — засмя се Белинда, докато гледаше Нейт, който стоеше на широкия тротоар пред входа. Да, той наистина бе все в екипа, който прилягаше плътно по тялото му като втора кожа. И беше все още с шлема на главата, макар сега да бе вдигнал тъмните очила нагоре. Тя трябваше да признае, че облеклото му даваше възможност на всяко момиче, което прояви интерес, да види какво се крие отдолу — едно мускулесто и здраво, наистина привлекателно тяло.

— Нейт! — извика Били и другият мъж се обърна и погледна втренчено в тяхната посока. — Ела да хапнеш за обяд с нас. Каним се да опитаме и бутилка от розето на Южна Франция, за което всички говорят.

— Вече го опитах вчера. Мога да ви го препоръчам. — Нейт свали шлема и очилата си и ги замени с онези с роговите рамки.

Белинда си помисли, че сега, от врата нагоре, той изглежда като нюйоркски бизнесмен във ваканция, а оттам надолу — като състезател от колоездачната обиколка на Франция.

— Хей — каза тя и дяволитата й усмивка отново проблесна, — защо не се присъединиш към нас, Нейт? Така ще можем да говорим за всички други.

— Няма кого да обсъждаме, всички сме тук — каза Сара. След това се сети кой липсва. — О, Били, къде е малката Лорийн?

— Моето момиче реши, че не иска да отиде на плаж. А аз приготвих всякакви плажни принадлежности за нея.

Той махна с ръка към златистия пясък, който се виждаше през прозорците на ресторанта, където малките вълни се плискаха в брега, загорелите женски тела се излежаваха върху надуваемите дюшеци и привличаха погледите на млади мъже в бели бански костюми, които по-късно ги ухажваха, носеха им питиета и обяд. А на красивите жени не се налагаше дори пръста си да помръднат.

— Обаче моето момиченце не иска да бъде тук. Иска да остане в стаята си. Да седи, удобно сгушено във фотьойла, и да гледа френски анимационни филмчета, да нарежда картинна мозайка и да се надява, че ще му позволят да изведе малката чихуахуа на разходка. Запитах я: „Лорийн, ще ти бъде ли добре сама?“ А тя отговори: „Тааатко“, както винаги прави, когато с нещо я ядосам. И така, аз я накарах да обещае, че няма да излиза от района на хотела и че няма да ходи до плувния басейн сама. И че няма да слезе сама до плажа. — Били сви рамене. — Какво повече би могъл да иска един баща, питам ви?

— Не много — съгласи се Белинда. — Освен това, като всеки възрастен човек, ти имаш нужда и от време, което да прекараш насаме. А и малката Лорийн също има нужда да се отдели за малко от теб, Голям Татко.

Били успя да се усмихне, но мислите му все още бяха насочени към малката Лорийн. Накрая той се успокои и каза:

— И така, какво ще кажеш, Нейт? Две бутилки от доброто розе за начало?

— Защо не? — съгласи се Нейт, а сервитьорът ги отведе до маса досами плажа, където вълните се плискаха тихо, а слънцето си проправяше път през клоните на дърветата.

Белинда, която вече бе идвала по тези места и беше запозната с прелестите им, поръча crudites platter за всички. Когато блюдото пристигна, видяха, че това е салата от зеле, цели морковчета, червени пиперки и домати — всъщност, всякакви видове зеленчуци, набрани от градината тази сутрин.

Нейт, който беше изискан нюйоркчанин, очакваше да види нарязани зеленчуци, но в „Петдесетият и петият“ ги сервираха цели, за да можеш, ако искаш, да ги потопиш в соса от майонеза. Сервираха и масло, с което да намажеш все още топлия хляб, и така то се топеше сладостно върху небцето.

Добре изстуденото розе се плъзгаше в гърлата им прекалено лесно и дори Сара пиеше втората чаша още преди да се е осъзнала. Поръчаха още една бутилка, заедно с морски костур, изпечен съвършено и поръсен с ароматен копър.

— Знаете ли какво? — каза Сара и Нейт забеляза, че бузите й са зачервени, а очите й блестят. — Ние всички се забавляваме — отбеляза тя, като че ли изненадана.

— Благодарение на измама е „Вилата на Виолет“ — каза Били.

Белинда вдигна чашата си за тост.

— За мадам Ларио, без която всички ние нямаше да се срещнем.

— За мадам Ларио! — повториха всички, доволни от себе си.

Около два часа по-късно Белинда взе дамската си чанта, както и тази на Сара. Тръгна към плажа с изявлението:

— Винаги се чувствам добре в края на такава среща. Хайде. Май ще трябва да поспим след всичкото това количество първокачествено вино.

Белинда съблече кафтана си, обаче Сара остана с цялото си облекло. Четиримата се настаниха, в редица върху надуваемите си дюшеци и се загледаха в морето. Възхищаваха се на чистите му и наситени нюанси, които варираха от кобалтово до тюркоазно, от небесносиньо до аквамаринено и дори до кристална яснота.

— Чудя се… — наруши мълчанието Нейт. — Какво ли правят Съни и Мак в Париж.