Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (29)

Глава 29

Били Башфорд намираше Франция за навяваща чувство за самота и тъга — нещо, което не бе очаквал. Чувството му за самота само се засилваше от гледката на всичките тези забавляващи се млади хора — решени да се радват на живота, неизпитващи страх от каквото и да било и отдадени на радостта. Нещо, което не му се бе случвало от дълго време. Докато обикаляше старото пристанище със своя „Хамър“, той се питаше дали някога пак ще се почувства по този начин — така, както когато срещна Бетси за първи път.

Бетси също много обичаше да се забавлява, макар и не като хората тук, а по свой собствен начин. В деня на втората им среща му бе казала, че по-скоро наблюдава живота, отколкото взема участие в него.

— Аз съм тиха и скромна жена — бе казала, изключително сериозна. — Учителка съм.

Били едва ли не очакваше да каже, че преподава в някое училище, подобно на онези стари институции в прериите, но всъщност Бетси преподаваше в труден район — гетото във Форт Уърт — и се интересуваше живо и истински от своите „деца“, както ги наричаше.

— Те никога не са имали шанс в живота — казваше. — И аз се опитвам да им дам такъв.

След като се ожениха, което стана само след шест месеца, Бетси, в съгласие с тези свои думи, помоли Били да основат благотворителна фондация, която да осигурява пълна стипендия на децата от градовете във вътрешността на Тексас.

До този момент от предоставената възможност се бяха възползвали няколко хиляди деца, а в памет на Бетси Били бе основал нова фондация за онези, които искаха да продължат образованието си и да добият магистърска степен или, както в два случая досега, докторска. Името на Бетси Лоуъл Башфорд щеше да е винаги живо и Били щеше вечно да е благодарен за това.

Беше благодарен и за дъщеря си, която бе толкова различна от майка си по характер, макар и не по външност. Когато бе съвсем малка — на три или четири годинки — Лорийн бе очарователно момиченце с трапчинки на бузите, с блеснали очи и абсолютно „дяволче“, както я наричаше Били, винаги готова на пакост и беля, винаги любопитна. И винаги в движение — непрекъснато тичаше, скачаше, яздеше. Смехът й се носеше по предната веранда и по коридорите на къщата. Господи, животът бе добър тогава и той с радост си го спомняше, докато се приближаваше към паркинга в Сен Тропе.

Градът беше претъпкан, разбира се, както винаги кипящ от оживление. Пешеходците, както бе типично за всички туристи във ваканция, не спазваха правилата и може би заради тесните тротоари, често изскачаха на уличното платно — почти под колелата на автомобилите. Група красиви момичета се отдръпнаха набързо от пътя му и му хвърлиха поглед през отворения прозорец.

— Хей, Тексас! — извика най-красивото. Беше облечено в тесни жълти къси панталони и потниче, а русата му коса се разпиляваше сексапилно по загорелите рамене. — Харесвам шапката ти! Какво ще правиш довечера?

Говореше на френски и, естествено, Били не разбра и думичка, макар да схвана значението. Като я гледаше, той почти се изкушаваше, но си спомни, че е тук заради малката Лорийн, затова само се усмихна и махна с ръка.

Лорийн беше проблем. Не само отказваше да отиде на плажа с него, но отказваше да слезе и при басейна. Всъщност бе се съгласила да отиде до града Сен Тропе само веднъж, и то защото искаше да купи нашийник за кученцето чихуахуа. Днес например бе изчезнала някъде веднага след закуска.

Беше му казала, че излиза на разходка, но новата жена зад рецепцията му бе казала, че я е видяла в компанията на Бертран Оливие. И Били изпадна в паника. Нямаше представа кой е Бертран Оливие, нито какво правеше заедно с дъщеря му. После видя двете деца да седят на плажа, доближили сведени глави — на главата на Лорийн имаше сламена шапка, за която знаеше, че не е нейна — да четат вестник като двама заговорници. Те рязко и виновно вдигнаха глави и скочиха на крака, когато той извика имената им. След това момчето пъхна вестника под мишница и неясно избърбори нещо за обяд. И побягна.

— Странно дете — каза Били на Лорийн, а тя му отговори, с очевидното желание да го защити, че всичко при Бертран е наред. Майка му го била изоставила тук и той бил сам… После думите й бяха заглъхнали, неясни, обаче Били бе разбрал.

Той не каза нищо повече, а хвана Лорийн за ръката и двамата се разхождаха по плажа около час. Били й говореше за яхтите, за пеликаните и за ароматите, които долитаха от бара на плажа и нашепваха за вкусни гозби. По-късно двамата обядваха заедно: той — печена риба, а Лорийн — пържени картофи и ягодов сладкиш. После тя каза, че е уморена и ще се прибере в стаята си. Останал отново сам, Били се бе върнал с колата до Сен Тропе и ето, че сега се опитваше да намери място за паркиране.

Тъкмо паркира, слезе от колата и прекосяваше улицата, когато видя „Бентли“-то да се подава стремително иззад ъгъла. Не беше изненадан, тъй като Белинда бе ужасен шофьор. Но после видя, че зад кормилото седи не Белинда, а Сара Стрейндж. И, нещо необичайно тук, тя плачеше. Това обаче не бяха обикновени сълзи. По лицето на Сара бе изписан неподправен ужас.

Той стъпи на платното и размаха ръце, за да я спре, а тя едва не го прегази. Натисна спирачките в последния момент и той успя да отскочи и да се отстрани от пътя й.

Били я погледна и каза:

— Слез от колата!

Сара се подчини и застана послушно до „Бентли“-то.

Били отвори вратата от другата страна и я бутна вътре, затвори плътно вратата, заобиколи и седна зад кормилото. Без да обръща внимание на зяпачите, втренчили погледи в скъпото „Бентли“, той потегли по улицата, успоредна на пристанището.

След миг хвърли кос, изпълнен с любопитство, поглед на Сара.

— И така, какво има? — запита, но тя само започна отново да плаче.

Били шофираше без някаква определена цел в изчакване на бурята да отмине и риданията да заглъхнат. След малко тя се успокои, макар и не напълно. Той вече бе излязъл от града и шофираше по Ste. Maxime, после — и по Juan les Pins. Спря на паркинга до плажа, накара Сара да слезе от колата, хвана я за лакътя и я поведе надолу по стъпалата към близкия кафе-бар. А той всъщност не бе нещо повече от колиба, където, освен добрата храна и напитките, се продаваха още и лосион за тяло и плажни топки.

Настани Сара на маса върху дървения подиум с изглед към морето, после отиде до бара и поръча бренди и пепси-кола. Постави брендито пред нея и каза:

— Хайде, пийни. А после ми разкажи какво се е случило.

Очите й бяха подпухнали толкова силно, че бяха просто два прореза на лицето й.

— Вече изпих чаша шампанско.

Били се запита в чия ли компания е станало това, но не зададе въпроси. Побутна чашата към нея и каза:

— Пий. После ще говорим.

Сара отпи послушно и направи гримаса, но успя да потисне кашлицата си. Отново го погледна.

— Едва не ме убиха — каза.

— Искаш да кажеш, че едва не си блъснала колата?

— Не. Едва не ме застреляха — отговори тя.

Били се огледа набързо, за да види кой може да дочуе разговора им. Да не би да си имаше работа с луда жена?

— Накараха ме да отбия встрани от шосето — каза тя. Вече поглъщаше брендито на големи глътки. — А после се втурнаха към мен с пистолети в ръце…

— Чуй — прекъсна я Били. — Защо не премислиш всичко, а после да започнеш разказа си от началото?

Сара така и направи. Като свърши, остана седнала и загледана в Били така, сякаш той разполагаше с всички отговори. И, в известен смисъл, беше така.

Той каза:

— Ти караше колата на Белинда. Помниш ли, тя ни каза, че съпругът й най-вероятно я търси и ще се опита да я убие. А аз — спомни си той — я уверих, че нищо подобно няма да се случи, не и докато двамата с Мак Райли сме тук, за да я защитим. Господи! — Бутна шапката си „Стетсън“ назад, изненадан, че предсказанието на Белинда едва не се бе сбъднало. Знаеше, че главорезите са разпознали „Бентли“-то и са решили, че зад кормилото седи Белинда. И са се канели да я застрелят, щом са държали пистолети в ръце.

На Сара каза:

— Къде е Белинда сега?

— В града. Каза, че ще пазарува, а после ще вземе такси, за да се прибере.

Първият импулс на Били бе да се обади на Белинда и да я предупреди, но после осъзна, че така ще я изплаши до смърт. Вместо това се обади на Мак на мобилния му телефон, осведоми го за сериозните проблеми на Белинда и набързо му разказа за случилото се, след което го помоли да се срещнат при старото пристанище. Каза, че ще има нужда от още един човек, който да върне „Бентли“-то в хотела, така че е добре да вземе Съни със себе си.

Мак каза, че двамата ще бъдат при тях след малко, и Били се върна на паркинга на старото пристанище, но не спря, а закръжи наоколо, докато не видя сребристото „Пежо“ с Мак зад кормилото.

— Аз ще закарам „Бентли“-то — каза Мак. — Сара, ти ще пътуваш в колата на Съни. Ще се срещнем всички обратно в хотела.

Очите на Сара изразяваха благодарност, когато слезе от колата. Когато Мак и Били бяха наоколо се чувстваше в безопасност.

Белинда имаше намерение да вземе такси обратно до хотела, но Нейт й предложи да я закара, а от магазините обещаха да й доставят покупките в стаята, така че тя прие. Пък и с „Дукати“-то бе много по-забавно. Ръцете й бяха сключени около здравото и мускулесто тяло на Нейт, а главата й, с каска, почиваше на рамото му. Нима би могло да има по-голяма интимност? Освен това, онзи абсурден колоездачен костюм бе изхвърлен и сега Нейт изглеждаше съвсем нормално в скъпата риза и къси панталони. Всъщност Белинда мислеше, че Нейт Мастерсън изглежда страхотно.