Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (47)

Глава 47

На следващия ден Мак и Съни избягаха от групата и се разходиха сами по тесните улички на Сен Тропе. Спираха пред витрините, отбиха се да хапнат по една от превъзходните tartes tropeziennes или framboise с малини и залети със сметана и яйчен крем, които буквално се топяха в устата, и да изпият по чашка от ненадминатото еспресо на Южна Франция. След това отново се разхождаха и пак седнаха за по чашка ледена напитка, за да могат краката им да отпочинат, а очите им да се порадват на пъстроцветната тълпа. Поне веднъж и те да правеха това, което туристите обикновено правят. С това изключение, че освен за Съни, Мак мислеше за още две жени.

За Белинда, разбира се, която бе обещала да не излиза от хотела и в момента бе на безопасно място под чадъра до басейна в компанията на малката Лорийн, Били и чихуахуата.

Съни каза, че според нея кученцето се привързва все повече и повече към момиченцето и скоро няма да иска да се върне при господарката си.

— Няма такава възможност — отговори Мак с мимолетната мисъл какъв би могъл да бъде животът им без заядливата Тесоро и малките й зъбки. Но увери Съни, че няма за какво да се тревожи и че сърцето на Тесоро й принадлежи, но сега просто иска да полежи на сянка и да помързелува.

Лев го беше информирал, че двамата руснаци са прекратили резервацията си в „Карлтън“ и са се върнали в Сан Ремо. Поне засега вече не бяха част от картината. Обаче Мак бе сигурен, че не е за дълго. Не беше сигурен обаче какво трябва да направи. Ситуацията бе онази стара и добре позната на адвокатите по разводите — полицаите не можеха да арестуват съпруга, защото все още не бе извършил нищо, а ако изчакаха да престъпи законите, вероятно щеше да е прекалено късно за Белинда. Съпругът трябваше да предприеме някакъв ход, преди Мак да е уредил арестуването му, което нямаше да е лесно, тъй като той притежаваше пари и власт. Все пак, Интерпол следеше продажбите на оръжие и връзките му в този подземен свят, така че може би имаше надежда.

Другата жена, за която мислеше, бе Каролин Кавалиер, която все още не се беше обадила. Вече бе 15:30. А той бе сигурен, че трябваше да се свърже с него до това време на деня.

Съни спря и надникна в малко магазинче на една задна уличка, чиято витрина бе пълна с антики. Все странни неща като напудрени перуки, гребени от черупка на костенурка, бижута от шейсетте и копринени шалчета от началото на деветнайсети век. От двете страни на прозорчето имаше рибарски мрежи с кръгли тежести, виждаха се позлатени масички за кафе до столове със скъсана на места копринена тапицерия. Магазинчето представляваше бъркотия от боклуци, но с „възможности“ и веднага привлече романтичното сърце на Съни.

Тя влезе и започна да тършува из онова, което можеше да се окаже истинско съкровище или напълно непотребни вещи, а Мак извади визитната картичка на Каролин и набра телефонния й номер. Не последва отговор. Погледна адреса. Спря пешеходец, който имаше вид на местен жител, и го запита къде се намира въпросната сграда. Мъжът го увери, че не е далеч, в самия център на Сен Тропе, само на няколко минути пеш.

Мак също влезе в малкото антикварно магазинче, като внимателно избягваше рибарските мрежи, старите кадифени завеси и висящите мъниста. Във въздуха висеше облак прах, който го накара да кихне. Дългият тесен магазин беше слабо осветен, обаче усмивката на Съни можеше да огрее цялата земя.

— Сигурно си прочел мислите ми! — възкликна тя. — Тъкмо се канех да те извикам. Погледни това.

Показа му маслено платно без рамка с размери около седемдесет сантиметра на метър. То изобразяваше типичната средиземноморска сцена — небе и море, кипариси и чадъри на борови дървета, тераса, където дете си играе до басейна, докато майка му се излежава на сянка под маслиново дърво. Зад нея имаше група хора, които отпиваха от питиета във високи чаши.

— Това е тя — каза Съни драматично.

Мак нямаше нужда да пита кого има предвид.

— О, хайде, скъпа — възрази. — Това е само една от онези рисунки, които туристите купуват и окачат в домовете си, за да им напомнят за ваканцията.

— Мак! Не! Това е „Вилата на Виолет“. Нейната тераса. А това тук е самата Виолет. Виж червената коса.

Старото платно бе доста зацапано, но нямаше съмнение, че косата на жената е червена и стига почти до кръста й. Чертите й не се виждаха, обаче терасата наистина приличаше на тази на вилата.

— Може би си права — призна изненадан.

— Игра на случайността — каза Съни развълнувана. — Или ръката на съдбата. Защо, иначе, днес щях да мина по тази улица, да забележа това магазинче и да вляза? Не разбираш ли? Трябвало е да открия картината.

Мак я изгледа с онзи поглед, който сякаш казваше: „О, хайде, Съни, бейби, това вече отива твърде далеч“. А в отговор тя го погледна с очи, пълни с възмущение и гняв.

— Мак Райли, тази картина е била предназначена за мен. Не знам как или защо трябваше да я открия. Може би в нея се крие съобщение. Нещо, което ще разгадае тайната на „Вилата на Виолет“.

— Съни — започна да я убеждава той, — това е само жена, която си почива, докато детето й играе до басейна. Може да бъде всяка вила, всяка тераса.

— Знам, че жената е Виолет — каза Съни твърдоглаво и отиде да намери собственика в неугледния му офис в задната част. Той седеше на един от столовете със скъсана копринена тапицерия, на който имаше червен етикет с цената, зад старото бюро, на което също имаше червен стикер.

— О, това ли — каза и намести очилата на носа си, за да разгледа картината. Прокара ръка през оредяващата си сива коса. — Някаква жена я донесе преди няколко седмици. Дадох й повече, отколкото трябваше. Но реших, че картината е хубава и някой ще я хареса. Този ден дойде по-скоро, отколкото очаквах.

Каза на Съни прекалено висока цена, обаче тя не си направи труда да се пазари. Картината щеше да бъде нейна, независимо колко щеше да й струва. Собственикът уви платното в кафява хартия и пожела на Съни bonne chance.

Тя излезе навън при Мак, който отново се опитваше да се свърже с Каролин. Беше вече 17:30.

Той взе рулото кафява хартия от Съни, пъхна го под мишница и каза:

— Хайде, скъпа, трябва да отидем в дома на Каролин Кавалиер.

— Защо? — Съни вървеше с широки крачки до него, благодарна, че е обула еспадрили, защото павираната улица бе като минно поле за жените с високи токчета.

— Защото, любов моя, Каролин имаше да ми каже нещо важно и твърдеше, че няма да съм щастлив да го чуя. И също, защото мисля, че тя има нужда от помощ. Тревожа се, защото обеща да се обади, а не го направи.

Адресът, който Каролин му бе дала, се оказа апартамент над малка сладкарница на едно от най-очарователните площадчета в Сен Тропе, а в съседство имаше скъп бутик и кафе-бар, чиито столове и маси бяха разположени в сянката на дърветата. Мак настани Съни там, поръча й citron presse, обеща, че няма да се бави, и отиде до входната врата на жилищната сграда. Имаше един-единствен звънец и табела, на която пишеше: Кавалиер.

Мак го натисна и зачака. Не последва отговор. Ароматът, който долиташе от сладкарницата, го привличаше неудържимо. Надникна и видя какви ли не сладки изделия, някои от които подправени с екзотични арабски подправки.

Каролин все така не отговаряше на позвъняванията му.

Натисна звънеца отново и опита да й се обади по телефона. Заслушан в сигнала „свободно“, гледаше как Съни отпива от току-що приготвената и добре изстудена лимонада и от време на време хвърля собственически погледи към рулото, завито в кафява хартия, оставено на съседния стол. Поклати глава. Когато се заловеше за нещо, Съни беше като Тесоро — не се отказваше лесно.

Не успя да се свърже с Каролин и реши да се откаже. Отиде да вземе Съни от кафе-бара и й предложи да се разходят по плажа и да гледат залеза.

— Сами? — запита тя, ококорила широко очи от изненада.

— Дяволски си права, бейби — каза той. В момента му бе дошло до гуша от всички жени.