Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (17)

Глава 17

Сара Стрейндж седеше, с отпуснати рамене, в края на леглото и гледаше купа пазарски чанти и торби с имената на „Бланк Блу“, „Кавали“, „Ерес“ и „Серджо Роси“ — имена, които до този миг бе виждала само в списанията. Белинда вземаше душ, за да „отмие от себе си цялата тази миризма на пробни“. Беше казала на Сара, че сега ще отидат на плаж, а тя ще облече банския си от „Ерес“.

— Никога преди не съм обличала бански с прашки — беше запротестирала Сара, когато Белинда бе започнала да я бута към пробната, тикнала в ръцете й куп оскъдни одежди.

Обаче Белинда само се бе засмяла.

— О, хайде, дори в Канзас сигурно носят прашки — бе казала.

А после, още докато Сара се опитваше да облече онзи на лилавите райета, Белинда бе надникнала в пробната и бе казала:

— Сара Стрейндж, къде си крила досега това тяло?! Онзи твой годеник със сигурност не го е заслужавал, давала си му го като подарък, момиче.

Сара се бе изчервила и бе отвърнала, че не се чувства удобно в този бански костюм, но Белинда бе извикала продавачката и бе казала, че ще вземат и двата, плюс тюркоазния кафтан и белия саронг.

— Белинда, не мога да си ги позволя — беше едва ли не проплакала Сара. — А не мога да ти позволя да платиш. Наистина, просто не мога…

— Не аз ще платя. А съпругът ми. А откакто ти си се разделила с годеника си, ние двете сме екип. Нали така, Сара Стрейндж?

И Белинда бе вдигнала високо длан с пет разперени пръста. Сара не бе много сигурна какво трябва да означава този жест и се бе почувствала неудобно, с което само бе предизвикала смеха на Белинда.

Бяха си купили обувки от „Серджо Роси“ и Белинда любезно бе позволила на Сара да избере такива с цели подметки, а не с остри и високи токчета. И тези бяха ужасно високи, но поне с тях можеше да се върви. И нищо разумно като например черен цвят. Избраните от нея обувки бяха ябълковозелени, приличаха донякъде на змийска кожа и се завързваха на красиви панделки при глезените на Сара, за които Белинда бе казала, че са достатъчно стройни за такъв тип обувки.

Бяха „взели“ още (Белинда казваше „вземам“ вместо „купувам“) копринена рокля от „Кавали“, която имаше набрани ръкави — „за да скрият ръцете ти, които са слаби като вейки, скъпа“ — и някаква жилетка, която й подхождаше по цвят и можеше да се облича, ако захладнее. И всичко това бе в цвят на зряла праскова.

— Не трябваше ли да вземем рокля в зелен цвят, за да подхожда на обувките? — беше запитала Сара.

А Белинда твърдо бе отвърнала:

— Не, и така е добре.

До този момент на Сара вече й бе дошло до гуша от забележките и начина на изразяване на Белинда и й се искаше, както на малката Дороти от „Вълшебникът от Оз“, да се върне в Канзас. Но тогава на Джуди Гарланд отново щеше да се наложи да ходи всеки ден на работа в болницата, където работеше на рецепцията на хирургическото отделение (сигурна и скучна работа), като първо се отбива да изпие сутрешната си чашка кафе в „Старбъкс“ — или поне такова бе ежедневието й допреди година, когато бе започнала да спестява за морското пътешествие. А сега, като се замислеше, защо нейният годеник не бе спестил парите за пътуването?

Той като че ли въобще не се притесняваше от цената на презокеанските билети. И дори не й бе купил годежен пръстен, просто й бе казал, че ще го купи, когато може да си го позволи. „О, да, и кога, например?“, запита се Сара сега.

Тя също така се питаше защо мистър Красавеца, Очарователния владетел на женските сърца, въобще си бе направил труда да се занимава с нея. Освен, разбира се, фактът, че бе живял цяла година в малкия й апартамент, без да плаща наем, когато не пътуваше „по работа“. И „за да спести пари, за да могат да си купят къща“, както още твърдеше.

Сега Сара се питаше защо жените винаги прекалено късно откриват, че са били използвани. Тя започваше все по-рядко и по-рядко да вижда годеника си — заради пътуванията му по работа — с напредването на годината и ако не бе платила за морското пътешествие (той бе обещал да й върне парите), той нямаше да тръгне с нея — сега бе сигурна в това.

— Глупачка! — каза тя на глас, измъчвана от закъсняло разочарование. — Ти, проклета малка ш… глупачке!

Никога досега през живота си не бе използвала думата, която започваше с буквата „ш“, и млъкна шокирана.

— Нима наистина те чух да казваш това? — Белинда стоеше на прага на банята, облечена само в белия бански костюм с прашки, за който Сара мислеше, че е дори по-оскъден от нейния.

Белинда се засмя и каза:

— Е, предполагам, че това се нарича прогрес. — И хвърли поглед на Сара. — Трябваше да ти вземем и плажни сандали.

— Имам джапанки.

— Обзалагам се, че имаш. Купени от някой супермаркет за два долара, от които дори са ти върнали ресто. Имаш късмет, че са модерни в момента. Добре, няма значение, приготви се. Отиваме на плаж.

Неохотно, Сара вдигна двата бански костюма, колебаейки се кой да облече.

— Онзи на лилавите райета — реши вместо нея Белинда.

Този беше по-оскъдният от двата и не скриваше почти нищо от женските прелести. Сара потри между пръстите си тънката материя, а видът й бе доста нещастен.

— Не се тревожи, на плажа и без това ще свалиш горнището — каза Белинда.

Сара ахна шокирано и се скри в банята. Затвори плътно вратата зад себе си. Нямаше да свали горнището! Никога. Не и в този свят. Майка й щеше да я убие! Не! Щеше дори да носи тюркоазния кафтан върху банския си и голяма сламена шапка на главата си и да се моли никой дори да не я погледне.

Когато Сара най-после излезе от банята, Белинда я чакаше и потропваше нетърпеливо с обутия си в сандал крак.

— Исусе, вече реших, че се приготвяш за бал. — Острият поглед на сините й очи огледа Сара от главата до петите и изрази възхищение. — Доста добре — реши тя и кимна одобрително. — Да, това определено е подобрение на външния ти вид. Нали така?

— Да, точно така — призна Сара, макар все още да не вярваше в това.

— Добре, тогава, да вървим. Ще си поръчаме късен обяд на плажа. И ще вдигнем тост с розе за моя съпруг. Или може би шампанско? — Белинда се замисли за миг. — Не, шампанското понякога предизвиква главоболие, когато си изложен на слънце. Ще бъде розе. Все пак — добави тя, усмихна се лъчезарно на Сара и я хвана за ръката, — старото копеле плаща всичките ни сметки, нали?