Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (82)

Глава 82

— Ще се върнем по по-кратък път — каза Лев и изкара „Бентли“-то от селото много рано на следващата сутрин. — Ще минем през живописна клисура.

— Клисура? Това означава ли път, който се вие стръмно надолу, както е при северноамериканските каньони? — запита Белинда нервно.

— Не, завоите не са толкова остри. — Лев не сподели с тях, че иска да остане възможно най-далеч от главните шосета, просто в случай, че съпругът й отново дебне Белинда. Разбира се, накрая щеше да им се наложи да излязат на шосе Е80, преди да поемат по единствения път, който можеше да ги отведе до Сен Тропе. Същият, където Сара едва не бе намерила смъртта си. Осъзнаваше, че нападението може да се повтори, както и това, че може да се случи на друго място. Джаспър Лорд беше мафиот, който имаше голяма власт и влияние. Щеше да открие съпругата си, дори това да бе последното деяние в живота му. А сега вече Лев бе сигурен, че денят, в който я намери, ще е последният за Белинда.

Сара, която седеше на задната седалка, наливаше кафе от термос в пластмасови чаши. Течността понякога се изливаше извън чашата, ако Лев вземеше прекалено остро завоите.

— Можехме да се отбием в някой кафе-бар и да пием горещо кафе на спокойствие — оплака се Нейт, след като хвърли поглед към Сара, която бършеше седалките с хартиена кърпичка. Белинда пък отхапваше голяма хапка от сандвича си.

— Пуешко месо, шунка и швейцарско сирене — каза и му го подаде да си отхапе и той.

— Това тук е Прованс, не Ню Йорк. Откъде си взела пуешко месо, шунка и швейцарско сирене?

— От местния супермаркет. Имаха всичко. — Долови озадачено смръщените му вежди и каза: — Аз по душа съм привърженичка на вредната храна. Омръзна ми вече тази френска кухня.

Присмиваше му се и Нейт го знаеше. Искаше му се да може да продължи да бъде импулсивен — тоест да се поддава на моментни хрумвания като покупката на къщата. Понякога това даваше изключително добри резултати. Та погледнете само Сара. Щом тя можеше да се промени, значи всеки можеше. Беше сигурен, че до една година той също ще се откаже от напрегнатия си живот и ще прекарва времето си в „Мулен дьо Юбер“ в компанията на Малкълм и Роджър. Беше готов да се обзаложи, че Сара ще се заеме с управлението на заведението и то ще започне да носи добри печалби.

— Добре — каза и подаде сандвича на Лев, който отхапа и го подаде през рамо на Сара.

— Кафе? — Сара подаде пластмасова чашка на Нейт, но в този момент Лев отново направи завой и част от течността се разля.

— О, мили боже! — Тя погледна през прозореца. — Белинда, погледни само какви скали!

Пътят се виеше като змия през тясната клисура. От едната им страна се издигаха стръмни скали, а от другата бе истинска бездна. Единственият проблем беше, че Лев не бе очаквал да види тук толкова много камиони. Очевидно този път бе използван и като възможност за бързи доставки, тъй като наистина бе най-прекият. Намали скорост, за да позволи на поредния камион да премине покрай тях.

Белинда скри лице в рамото си.

— Не мога дори да погледна — оплака се. Стръмният наклон от дясната им страна я плашеше.

— Всичко е наред, Белинда. Скоро всичко ще е приключило. — Сара погледна скалите. — Господи! — прошепна, после се сети за думите на малката Лорийн, че Божието име не бива да се споменава напразно. Каза си, че детето е право.

Над главите им тракаха перките на хеликоптер. Лев погледна нагоре. Той бе в обикновения сребрист цвят, а не яркочервен. Обаче въпреки това предизвика тревога у него. Наближаваха края на клисурата, оставаха им още само две мили и наклонът вече се бе променил. Отново чу тракането на перките на хеликоптера. Вече сериозно разтревожен, вдигна отново поглед. С крайчеца на окото си видя приближаващия се огромен автомобил. Бе може би на двеста метра от тях.

Инстинктът му подсказваше, че приближава опасност. Колата имаше италиански номер, идваше право към тях. До шофьора седеше мъж с гола глава, който държеше насочен към тях черен полуавтоматичен пистолет.

Изминаха може би две секунди.

— Залегнете! — извика Лев и натисна силно педала на газта.

— Какво…? Защо…?

Сара натисна главата на Белинда надолу и я прикри с тялото си. Нейт се сви и покри главата си с ръце, макар да знаеше, че е безсмилено.

Откъм скалите долетя екотът от бърза стрелба, но вместо да се опита да избяга от приближаващия автомобил, Лев бързо насочи „Бентли“-то към него. Видя паниката, изписана по лицето на другия шофьор, който завъртя бързо кормилото вляво. Дулото на автоматичното оръжие се насочи нагоре и куршумите пробиха покрива на италианската кола. После тя се преобърна — като на забавен кадър — над скалите.

Камионите спряха. От тях слязоха мъже и застанаха на ръба на клисурата, втренчили погледи в горящата долу кола. Жестикулираха оживено, един от тях се обади в полицията, после всички изтичаха до бялото „Бентли“, което балансираше несигурно на ръба на бездната.

Вътре в него цареше ужасяваща тишина. Сякаш въздухът вибрираше. Струваше им се, че дори само едно издишване може да ги запрати в пропастта.

— Останете абсолютно неподвижни. — Лев говореше тихо и спокойно.

И без друго никой не помръдваше.

Сара бе най-леката от тях, но дори сега, когато знаеше, че могат да бъдат мъртви всяка секунда, се тревожеше, че притиска Белинда. А тя, за първи път от началото на тяхното запознанство, мълчеше.

Нейт стоеше все така приведен на предната седалка. Не се осмеляваше дори да свали ръце от главата си, макар сега към тях да не летяха куршуми. Мислеше, че е жалко да умре сега, когато най-после бе намерил себе си.

Предното дясно колело се плъзна два сантиметра напред и автомобилът се разтресе.

Белинда чакаше целият й живот да премине пред затворените й очи, както се предполага, че става преди смъртта. Но не. Вместо това я обзе нечовешки гняв срещу съпруга й. Приятелите й щяха да умрат, защото той бе луд, който не може да се контролира. По дяволите, той дори бе стрелял по тях. Единствената й утеха бе догадката, че е вече мъртъв. Обаче каква утеха бе това, ако и тя щеше да умре след няколко секунди? Джаспър Лорд бе осъществил последното си желание.

Лев държеше крака си на спирачките. На прозореца му се появиха лица, крещяха му нещо на френски. Шофьорите на камионите обградиха колата от двете страни и я повдигнаха. Лев гледаше, без да премигва, бездната, а тежкият автомобил отново се разтресе само на сантиметри от земята. После го спуснаха, като огромен звяр, на четирите му гуми върху твърдия асфалт на магистралата.

— Всичко е наред, можете отново да дишате — каза Лев. Като се имаше предвид случилото се, той самият бе особено радостен, че може отново да си поеме дъх.

Мъжете вече отваряха вратите. Белинда и Сара паднаха на кълбо на земята. Нейт свали ръце от главата си и се огледа изумен. Лев слезе и стисна ръцете на всички шофьори. Благодари им, че са ги спасили, и в този момент пристигнаха полицейските коли, чиито сирени проглушиха ушите им.

Сара седеше на шосето неспособна да помръдне, обаче Белинда скочи на крака и надникна в колата.

— По дяволите, Сара — каза с треперещ глас. — Разляла си кафе по всичките седалки.

И после избухна в сълзи.