Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (38)

Глава 38

Нощта се бе спуснала, когато „Алфа Ромео“-то на Лев мина през портата на „Хотела на мечтите“. На обсипаното със звезди небе висеше половин луна, а песента на щурчетата, скрити в боровите клонки, замря веднага щом фаровете му осветиха алеята.

Млад мъж на име Марко, според табелката на гърдите на бялата му риза, побърза да му помогне, обаче Лев го увери, че предпочита сам да паркира колата си, след което получи инструкции да я остави на задния паркинг, където имаше повече място.

Мак бе известил управителя за пристигането на Лев и за естеството на работата му. Регистрацията му в хотела извърши мадмоазел Рене Касини, очарователна червенокоска, която го дари с такава усмивка за добре дошли, че Лев се запита дали я подарява на всички гости, или е предназначена специално за него. Усмихна й се одобрително в отговор, реши, че ще носи багажа си сам, и последва Марко нагоре по стълбите към малка стая, разположена точно над входния портал.

— Имате късмет, че е свободна, мосю — каза Марко, показа му къде са банята и тоалетната и как работи климатичната инсталация, и му благодари за бакшиша. Който беше щедър, разбира се. Лев никога не разочароваше помощния персонал. — Обикновено по това време на годината хотелът е пълен, но наскоро се отказаха от две стаи, едната от които е тази.

— Е, тогава наистина мога да се смятам за щастливец.

Момчето излезе, а Лев изгаси осветлението, вдигна щорите и излезе на терасата, за да постои в мрака. Откъм бара долиташе тракането на чаши, а откъм коридора — пронизителният и дразнещ плач на уморено дете. Немного далеч, морето блещукаше неспокойно, обсипано с малки точици светлина — рибарските лодки вече бяха излезли. В далечината се виждаше жълтият конус светлина на фара, а в градината долу нежният бриз играеше сред клоните на дърветата.

„Раят“, помисли си Лев. Но, както знаят всички, които са чели Библията, змията също е част от рая.

След десет минути, взел душ и облечен подходящо за Лазурния бряг в бели панталони и любимата си риза на цветя с марката на Тони Бахама и скрил „Глок“-а си под мишница, той слезе в бара. Представи се на бармана, чието име бе Луи, и поръча пепси-кола с лимон. Лев не пиеше, когато бе на работа. Все още имаше малко посетители, макар по-голямата част вече да се бяха събрали в трапезарията или отшили до града, за да вечерят там. На Лев бе дадено подробно описание на всички „пострадали от измамата“, а освен това знаеше, че те всички ще вечерят в хотела. Изпи питието си, поговори малко с бармана на перфектен френски, сбогува се с него и отиде да потърси клиентката си.

Трудно беше да не забележиш Белинда Лорд — висока и секси, облечена в ефирна бяла рокля, която падаше свободно надолу от загорелите й рамене, където се държеше на две от най-тънките презрамки, сътворявани някога от дизайнер. Около врата й имаше няколко наниза прозрачни камъчета, които много приличаха на изработените от стъкло бижута на Лалик, а дясната й китка бе стегната в гривна, която отдалеч изглеждаше на Лев като пластмаса, но вероятно бе нещо много по-скъпо.

Привлекателен мъж, без съмнение Нейт Мастерсън, седеше до нея и попиваше всяка нейна дума. До Нейт седеше друга млада жена, чиято кожа бе порозовяла от излагането на слънце, а тежката й кестенява коса падаше над очите в дебел бретон, който скриваше лицето й. Тя бе облечена в обикновена бяла тениска, а на врата й имаше тънка златна огърлица. Тази трябваше да е Сара Стрейндж. А мъжът с вид на каубой, загорял от слънцето, с пясъчноруса коса и лунички, вероятно бе Били Башфорд. С него беше и дъщеричката му, известна на всички като малката Лорийн. Тя държеше в скута си чихуахуа, която, както отбеляза Лев, беше одрала кожата на малкия звяр на Съни, Тесоро. Обаче сега кученцето имаше мил и дружелюбен вид. Рокличката от тюл обаче го озадачи, тъй като Мак не бе споменал нищо подобно.

Сара Стрейндж вероятно бе усетила погледа му върху себе си, защото изведнъж вдигна глава. Изчерви се и каза нещо на Белинда, която също вдигна очи и срещна тези на Лев.

Огледа го от главата до петите.

— Е, и това ако не е Богът сред нас! — каза с възхищение.

— Добре дошъл в Южна Франция, Лев. Защото това си ти, нали?

Лев обиколи масата и стисна ръцете на всички, включително на малката Лорийн. Кученцето в скута й вдигна поглед към него и оголи зъби.

— О, Тесоро! — възкликна Лорийн и го прегърна здраво.

Лев се усмихна. Доста отдавна познаваше навиците на Тесоро.

Белинда потупа стола до себе си.

— Хайде, седни до мен, Лев, за да можем да поговорим.

— Мадам, единственото, за което трябва да поговорим, е твоята безопасност. Затова съм тук. Работата винаги е мой приоритет.

Белинда комично отпусна надолу ъгълчетата на устата си.

— Да, това съвсем точно ме постави на мястото ми.

— Не исках да бъда груб. И, разбира се, включвам в нашия разговор всички, които са около тази маса. Мак ми каза, че са се редували да бъдат твои бодигардове. Но аз имам двама души, които ще те пазят на смени, а аз лично ще се грижа за твоята безопасност.

— Искаш да кажеш, че ще се погрижиш съпругът ми да не ме намери?

— Да, такава е целта ни, мадам.

— О, за бога, престани да ме наричаш „мадам“. Това обръщение ме кара да се чувствам поне на сто години. — Белинда го изгледа критично. — А се обзалагам, че не съм много по-голяма от теб.

Лев знаеше съвсем точно на колко години е Белинда.

Беше се погрижил да узнае всичко за нея. И да, тя бе права — бе с две години по-голяма от него.

— Вероятно — бе всичко, което каза.

Белинда изведнъж се оживи и изгледа всички около масата с широка усмивка на лицето.

— Знаете ли какво? Сега, когато Лев е тук да ни пази, предлагам всички да отидем в „Пещерата на Рой“.

— Какво е това? — запита Сара, изведнъж излязла от състоянието на летаргия, в което бе изпаднала при идването на Лев.

— Най-добрият нощен клуб в Сен Тропе. Пълен е с хипита, най-горещите и най-сладките на света. И ще танцуват върху масите.

Сара отново се сви на стола. Тя не бе от хората, склонни на такива щури постъпки.

Белинда обаче вече бе в приповдигнато настроение.

— Или може би трябва да седнем в помещението им за ВИП посетители. Там стилът е техно. Обичаш ли този вид музика? — Въпросът й бе отправен с усмивка към Лев.

Той поклати глава.

— Съжалявам, Белинда, но не можеш да ходиш в нощни клубове. Всъщност в момента въобще не можеш да се разхождаш из Сен Тропе. Трябва да стоиш тук, в хотела, далеч от хорските очи.

— Господи! Искаш да кажеш, че продължавам да съм в капан тук? И че не мога да излизам? Дори с денонощна охрана?

— Съжалявам, мадам, но правилата са такива. Засега.

Тя го изгледа втренчено.

— О, за бога, помолих те да не ме наричаш „мадам“.

Лев си спомни, каква бе причината за молбата й и се усмихна неохотно в отговор.

— Чуйте, всички — каза. — Главорезите на Джаспър Лорд са все още в Кан и продължават да търсят Белинда. А аз съм твърдо решен да не я намерят. Както знаете, Мак разследва мистър Лорд. Веднага щом узнае какво е намислил, ще се погрижим за него. А сме сигурни, че се е забъркал в нещо, особено след като е решил да не дойде лично в Южна Франция, а да остане в Италия.

— В онова мрачно негово розово палацо, където е студено дори през летните нощи. — Белинда потрепери. Но не защото мислеше за студа, а защото си спомни нощите, в които съпругът й прибягваше до насилие, за да е сигурна тя кой е шефът в дома му и за да й попречи да избяга.

Лев предполагаше през какво е преминала, и я уважаваше заради смелостта. Той хранеше особена омраза към мъжете, които малтретират жените. За него те бяха най-долната паплач на света, за който бе по-добре да се отърве от тях. Но това не бе негова работа. Неговата задача бе безопасността на Белинда Лорд и безопасността на всички, които седяха около тази маса.

Каза:

— Думите ми се отнасят до всички ви. Няма да ви правя компания, но винаги ще съм наоколо. Моята работа е да остана на заден фон, но доверете ми се: ще съм там, когато имате нужда от мен.

Белинда беше втренчила поглед пред себе си в чашката с бързо изстиващо еспресо.

— Струва ми се, че е по-добре да взема хапче за сън, отколкото да ободрявам организма си с кафе — каза с въздишка и хвърли тежък поглед на Лев.

Сара взе ръката й и я стисна съчувствено.

— Сигурна съм, че мистър Оренщайн знае кое е най-добре, Белинда. А тук е така красиво, че не можем да се оплачем, нали?

Лев си помисли, че думите й звучат като тези на учителка от детска градина, която се опитва да успокои нещастно тригодишно дете. Погледна я за втори път, вече по-внимателно. Държеше раменете си хлътнали като жена, която още от тийнейджърски години крие факта, че има гърди; нежния профил с изчистените като на Мадона черти; бръчицата между тревожно сключените й вежди, която вероятно бе нещо постоянно; и кестенявата коса, която блестеше на слабата светлина, процеждаща се през клоните на дърветата. Погледът на огромните й очи се фокусира върху него. Тя каза:

— Благодаря ви, мистър Оренщайн…

— О, името му е Лев, за бога! — извика Белинда нетърпеливо, както винаги.

Сара отново заговори:

— Благодаря ти, Лев. Знам, че се тревожиш за Белинда. И че си взел интересите й присърце. Както, впрочем, и всички ние, нали? — Изгледа Били и Нейт, които отговориха утвърдително и ги увериха, че разбират ролята си за безопасността на Белинда.

— Ние ще се погрижим единият от нас да е винаги с нея. И също така ще сме постоянно нащрек — каза Нейт.

Лев подаде на Белинда малко електронно устройство, за което каза, че е свързано директно с него. И че ако е уплашена, разтревожена или несигурна, трябва просто да натисне бутона и той ще отиде при нея. А на плажа ще я придружават или той, или някой от хората му.

Ставаше късно и почти всички бяха напуснали вътрешния двор. Сервитьорите забърсваха трохите от масите, застилаха ги с чисти покривки и загасяха свещите.

— И така, ако си готова, ще те придружа до стаята ти — каза той на Белинда.

Тя вдигна очи към него изненадана.

— Няма защо, Сара спи с мен. — Замисли се над думите си и добави с усмивка: — Искам да кажа, двете със Сара спим в една стая, така че не съм сама.

— Няма значение. — Лев изчака Белинда и Сара да вземат чантите си, а Били да прибере дъщеря си и кучето, което вече бе притихнало. Докато прекосяваха трапезарията, видя момче да седи до една маса в ъгъла. Лорийн също го видя. Каза нещо на баща си и отиде да поговори с него.

— Иска просто да му пожелае лека нощ. Бертран Оливие е новият й приятел — обясни Били, обаче Лев направи знак, че трябва да я изчакат.

Докато разговаряше с Бертран, Лорийн им хвърляше нетърпеливи погледи през рамо. Каза нещо на момчето, после се наведе да погали Пират, който се появи неочаквано изпод масата. Тесоро веднага се нахвърли върху него и настана обща суматоха. Малката Лорийн викаше, а Бертран Оливие се спусна да разтърве кучетата.

Лев и Били се втурнаха да му помогнат.

— Трябваше да се досетя — каза Лев и издърпа ухото на Пират от челюстите на Тесоро. — Тази малка чихуахуа вечно създава проблеми.

Лорийн, която бе коленичила на пода и стискаше каишката на Тесоро в ръка, го изгледа студено. Пожела набързо „лека нощ“ на Бертран, след това се отдалечи, подтичвайки, като стъпваше тежко в балетните пантофки, а тюлената й рокличка се развяваше като опашката на Пират.

Пострадалите от измамата се разпръснаха и се прибраха по стаите си, а Лев си записа номерата им. По-късно щеше да излезе навън и да провери какво е разположението им в общата схема на сградата и какъв е достъпът до тях.

Влязоха в стаята на Белинда и той започна обстоен преглед. Нямаше кой знае какво да се види — тя бе семпла и като в повечето женски стаи, дрехите и обувките бяха навсякъде. Банята бе голяма, а терасата — просторна и с изглед към градината. Виждаше се пътечка, за която той предположи, че води до басейна и по-нататък до плажа. Щеше да провери по-късно.

Пожела лека нощ на Белинда, която му подаде ръка, макар той да подозираше, че би се зарадвала повече на целувка. Ръката на Белинда бе хладна, но тази на Сара бе топла като излъчването й на Мадона. Тя побърза да я отдръпне, като че ли се страхуваше от контакта. Но му се усмихна, преди да затвори вратата.

Зад рецепцията вече не дежуреше красивата Рене. Мястото й бе заел мъж за през нощта. Управителят вече го бе информирал за задачата на Лев, а Лев вече бе проверил, след като първо се бе снабдил със снимката му, че нощният дежурен е този, за когото се представя.

Слезе по стъпалата, зави зад ъгъла и огледа задната стена на сградата, паркинга и служебния вход. До ниската двойна порта, за която той знаеше, че не се заключва, бе спряна кола. Отиде да провери. Беше неговият човек.

Заобиколи отново и измина цялата дължина на предната фасада, за да провери какво е местоположението на стаята на Белинда. Тя беше до тази на Мак, която заемаше левия ъгъл. Терасите се издаваха напред и под тях бе тъмно. Някой лесно можеше да премине незабелязан през френските прозорци, които водеха към бара и главния коридор. Те бяха затворени през нощта. Всички тераси се свързваха една с друга, но бяха разделени от прегради, по които се увиваха бугенвилии. Това създаваше илюзия за усамотеност, макар че разговорите се чуваха от съседите.

Лев знаеше, че ще е сравнително лесно да се влезе в която и да е стая през терасата, ако човек е достатъчно умен, гъвкав и подвижен. Реши да помоли нощния дежурен за сведения относно гостите от съседните стаи и също така да го запита дали са добре познати в хотела.

Вървеше по пътеката към плажа, когато чу нещо. Скри се в дълбоката сянка, която се образуваше под терасите, наострил сетива, а погледът му обхождаше района.

Появи се малката Лорийн, все още притиснала Тесоро към гърдите си. Лев знаеше, че не разхожда кучето преди лягане — определено не по това време на нощта и в отсъствието на баща си.

Постави ръка на рамото й и тя подскочи стреснато. Изпусна кучето, което зави жално, а после ухапа Лев по крака.

Лев го отстрани от обувката си и каза:

— Къде отиваш, дете?

Лорийн отчаяно затърси някакво обяснение.

— Просто се разхождам. С Тесоро.

На Лев не се налагаше да пита дали баща й знае за разходката, защото се досещаше за отговора.

— Полунощ е, дете. Какво ще каже баща ти, ако разбере, че се „разхождаш“ по това време на нощта?

Лорийн сви рамене и отговори, че не знае. Обаче Лев знаеше, че отново го лъже.

— С кого ще се срещнеш?

Лорийн вдигна рязко глава. Разбра, че няма начин да се измъкне, но все пак се опита да запази тайната си.

— С никого. Наистина. — Отчаяно не искаше да говори за срещите си с Бертран.

— Предполагам, с Бертран Оливие. — Не беше трудно да се досети. Беше ги видял да си шепнат поверително, преди Тесоро да забие зъби в Пират.

— Знаеш ли какво, ще те заведа обратно в стаята ти и обещавам, че няма да кажа на татко ти. После ще се върна и ще кажа на Бертран, че не можеш да се срещнеш с него в полунощ. — Повдигна брадичката й с показалец, така че да бъде принудена да го погледне в очите. — Няма начин. Разбери, Лорийн.

Говореше строго. Не одобряваше децата да се прокрадват навън в нощните часове. Всичко можеше да им се случи. Особено сега.

Лорийн мълчаливо се запита какво ли ще стане с Бертран.

— Да, господине — каза.

Лев я хвана за ръката, която държеше и каишката за Тесоро, и я поведе обратно в хотела и нагоре по стълбите към стаята й.

Тя спря несигурно пред вратата за секунда, преди да отключи. После му пожела бързо лека нощ и се прибра.

Лев я изчака да затвори вратата. Чу ключалката да се превърта, слезе обратно по стълбите и отново тръгна към плажа.

Както очакваше, намери Бертран по-надолу по пътеката, скрит в сянката на малка скала. Когато тънкият лъч на фенерчето го улови, момчето подскочи и вдигна ръка пред очилата, за да се защити.

— Върни се в стаята си, синко — каза тихо Лев. — Лорийн не може да се срещне с теб и освен това за вас двамата е опасно да сте навън по това време на нощта.

Отдръпна лъча на фенерчето от лицето му и той попадна върху масленозелената пелерина и бинокъла, оставени на пясъка. Лев поклати глава. „Деца“, помисли си, докато гледаше как Бертран прибира бързо вещите си.

— Хайде, синко, ще те заведа обратно в хотела — каза Лев. — И следващия път си уговорете среща през деня. Окей?

— Да, господине.

Бертран не каза нищо повече, докато не стигнаха до стаята му, и като малката Лорийн му пожела бързо лека нощ, отвори вратата и се скри вътре.

Лев чу ключалката да се превърта. Въздъхна. Да контролира поведението на две деца не бе точно онова, което бе очаквал да прави тази вечер. И все пак се радваше, че не се бе случило нещо повече. Засега.