Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (42)

Глава 42

— Защо отиваме на яхтата на Валенти?

Съни и Мак бяха в стаята си. Тя обуваше бързо чифт бели къси панталони. Изправи се, за да ги закопчее, след това обу сини маратонки. Надяваше се да прекарат още една нощ само двамата, обаче ваканцията им се бе превърнала в обществено събитие.

— Защото ни покани. И защото съм любопитен по отношение на него.

Разтревожена, Съни, която току-що бе облякла потниче на синьо-бели райета, замръзна, преди да го е дръпнала до долу.

— О, не ми казвай… Не още една мистерия.

— Единственото загадъчно във Валенти до този момент е връзката му с русокосата Каролин. И присъствието на много скъпата му яхта тук. Да, твърде скъпа и необикновено красива.

— Каролин или яхтата?

Този път Мак се засмя.

— Кое ще те накара да ревнуваш повече?

— Определено яхтата. Знам колко силно могат да полудеят мъжете по такива неща. Нищо не е достатъчно добро за тях, не жалят средства. И е по-добре да имаш яхта, отколкото любовница, защото тя не може да говори и не те води по магазините.

Издърпа потничето до долу, прибра косата си на конска опашка и я завърза с гумена ластичка. Направи пирует пред Мак и посочи с пръст гърдите си.

— Виждаш ли? Облякох се възможно най-непретенциозно. — Падна в скута му и двамата се засмяха. — Наистина ли трябва да отидем? Искам да кажа, не можем ли просто да се измъкнем от това задължение? И да изпратим другите?

— Белинда ще отиде. Трябва да бъда там.

Съни изправи гръб.

— А Лев? Мислех, че това му е работата.

— Обикновено е така, обаче този път дежурен съм аз. На яхта, закотвена навътре от брега, е достатъчно безопасно.

— Освен ако съпругът й не се появи с червения си хеликоптер над главите ни и не ни застреля всичките. О, между другото, нима всички, с които се свързахме по време на тази ваканция, имат собствен самолет?

Мак я целуна.

— Да. Не съм ли ти казвал обаче, че имаш прекалено богато въображение?

— Да, казвал си ми. Това обаче не е плод на въображението ми. — Съни отиде до гардероба и се върна със златния пръстен.

Мак погали с пръст герба.

— Къде го намери?

— Къде другаде? Във „Вилата на Виолет“. — Сложи го на лявото кутре на Мак. Прилегна съвършено. — Пръстенът е мъжки. Обзалагам се, че Виолет го е подарила на младия си любовник от Германия.

— Чакай, чакай. — Мак вдигна и двете си ръце в протест. — Започни от началото.

Съни му разказа за следобедното си приключение във „Вилата на Виолет“.

— Продължавам да вярвам, че е обитавана от дух — завърши и потрепери, като си спомни мириса на виолетки и чувството, че слънчевата светлина натиска клепачите й, за да останат затворени, и най-вече как бързо беше скочила на земята, за да се върне в света на реалността.

Мак знаеше, че не е лесно да уплашиш Съни, обаче тя определено беше обсебена от историята на Виолет, а това не бе добре за нея. Неговата Съни бе смела, капризна и забавна. Беше я виждал истински уплашена само два пъти, и то защото ставаше въпрос за убийства и трупове. Тя не се плашеше лесно. Което бе добре, след като бе с човек, около когото опасността винаги кръжеше.

— Не искам повече да ходиш там сама. Окей?

— Да — каза тя едва чуто.

Той свали пръстена от кутрето си и загледа инициалите.

— Дори не знаем пълното име на Виолет. Изглежда, е била известна само с първото.

— Ще проверя отново в архивите на вестника — каза Съни. — Трябва да има и подробности от личния й живот, да се говори и за истинското й „аз“.

Мак каза:

— Истинското й „аз“ е звездата Виолет. Мисля, че е оставила след себе си детството на сирачето и се е превърнала в жена, обожавана от всички мъже. Виолет вероятно е попивала любовта така, както гъбата — водата.

— Като мен. — Съни се сгуши в скута му и целуна ухото, което бе по-близо до устните й. — Трябва ли да отидем? — прошепна отново. Мак обаче отговори утвърдително. Тя въздъхна и го последва към вратата.

— Между другото — каза той, — проверих кой плаща, за да има вода и електричество във „Вилата на Виолет“.

Съни сви рамене и го погледна с повдигнати вежди.

— Крендлер, разбира се. Точно той, който твърди, че никога не идва във вилата. Нито дори в Южна Франция.

Съни изглеждаше изненадана.

— Мислиш ли, че той е извършил измамата?

— Не това. Но се обзалагам, че ако вече не е замесен, замисля нещо.