Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (26)

Глава 26

Бертран и Лорийн вървяха заедно по пътеката към плажа. Нямаше нужда от въпроси. Двамата си приличаха — не отговаряха на нормите на обществото. И се разбираха.

— Кучето ми липсва — каза Бертран на френски.

— И на мен — отговори Лорийн, също на френски. Това също бе някаква връзка между тях, както и фактът, че и двамата говореха на два езика.

Седнаха на плажа, опрели гърбове на една скала, която им предлагаше това удобство, макар Лорийн да се оплака, че е прекалено твърда и драска гърба й. Тя им предлагаше още и закрила от погледите на другите летовници, които се печаха на слънце, излегнати върху раирани надуваеми дюшеци, напълно отдадени на задачата да добият възможно най-добър и равномерен тен. От далечината долитаха пронизителните викове на двата пауна, които като че ли се караха, а пеликаните минаваха на ята, като понякога някой от тях се отделяше от другите и се гмуркаше в морето. Яхтата на Джани Валенти беше отплавала, но пък се виждаше цяла флотилия от по-малки яхти и лодки, чиито бели платна се развяваха на лекия ветрец. По-близо до брега, с рев, прелитаха бързите моторни лодки, вдигнали нос във въздуха. Тяхната цел бяха елегантните и шикозни кафе-барове по плажа.

Лорийн седеше сковано, с изправен гръб, протегнала крака пред себе си, а полите на рокличката й, днес в розовия цвят на малината, бяха разперени край нея като ветрило. Дебелите пръстчета на краката й се движеха в топлия пясък подобно на червейчета. Бертран, както винаги, бе облечен в стара риза с поло яка и широки панталони, краката му бяха обути в маратонки, а на главите и на двамата имаше овехтели сламени шапки с широки периферии, „спасени“, както се бе изразила Лорийн, от малкия куп, който бе намерила на масичката в коридора. Шапките бяха прекалено големи за тях. Бертран бе бутнал своята на тила си, а тази на Лорийн бе ниско смъкната над очите.

Тя каза:

— Съжалявам за онова, което казах. Имам предвид, че си „странен“.

— Всичко е наред.

Лорийн надникна иззад скалата към полуоблечените къпещи се, пръснати из вълните, проблясващи в сребристо сред аквамаринено синьото море. Затвори отново очи и подуши въздуха, толкова различен от мириса на свежа зеленина в ранчото, както и от този на изсъхналите шубраци. Въздухът във Франция ухаеше на цветя. Белинда Лорд й бе казала, че такъв е ароматът на жасмина и на чистия морски въздух. Нагорещеният пясък също имаше своя миризма, смесена с мириса на кокосови орехи, излъчващ се от многобройните лосиони за тяло. Миришеше още на кафе и на някаква гозба, която тя не можеше да разпознае. Мирисът идваше от близкия кафе-бар и със сигурност не беше на хотдог или на хамбургери. Франция имаше различен вкус — дори палачинките и сладоледът. Франция също така изглеждаше различно. Лорийн не можеше да каже в какво се състои различието, но то определено съществуваше. Французите обаче не бяха различни в смисъла, в който тя се различаваше от другите. Тя беше уникална. Лорийн бе сигурна, че ако мама я гледаше от небето, щеше да я разпознае в тълпата където и да е по света. Дори във Франция. Точно затова се обличаше в такива роклички — за да може мама да я намери по-лесно.

Отвори очи и погледна Бертран, който седеше, притиснал колене до гърдите си, а очилата се бяха смъкнали едва ли не на върха на носа му. Четеше вестника, който бе взел от хотела.

Той вдигна поглед и срещна нейния, после почука с дългия си тънък пръст по заглавието.

— Предлагат награда на онзи, който залови крадците.

Лорийн повдигна изненадано вежда — какво общо имаше това с нея?

— Петстотин хиляди евро — каза Бертран с благоговение.

Отново посвети вниманието си на вестника, прочете повторно информацията, след това облегна гръб на стената, протегнал пред себе си кльощавите си крака в същата поза, която бе заела и Лорийн. Каза:

— Петстотин хиляди евро са много пари. Господин Рейно трябва да е много богат.

Лорийн бе платила трийсет евро в Сен Тропе за отрупана с бижута червена каишка на Тесоро. Баща й бе казал, че това са много пари и че сумата може би има нещо общо с „курса за обмяна на валута“, а тя му бе отвърнала, че Тесоро заслужава подобен жест, и му бе напомнила, че може да удържи парите от издръжката й. Не защото тя бе добра — татко винаги повтаряше, че трябва да я харчат пестеливо, но това може би беше, защото искаше тя да научи стойността на парите.

Бертран мълчеше, втренчил поглед в морето. Един мъж, който се разхождаше бавно по плажа, ги видя и се засмя. Подвикна им, че приличат на две парцалени кукли, захвърлени върху пясъка, с което рязко ги върна към реалността.

Бертран мислеше за майка си, която едва ли би могла да се нарече майка — тя бе просто жена, която, както непрекъснато се оплакваше, бе обременена от дълга да се грижи за него. Тази награда от петстотин хиляди евро би могла да плати ужасяващата го сметка за хотела. Той щеше да живее тук, в „Хотела на мечтите“, вечно. Наградата можеше да му купи свобода!

Бертран изгледа пронизващо Лорийн иззад стъклата на тъмните очила и тя изведнъж осъзна, че неговите очи също са сини, макар и по-светли от нейните. Заговориха на обичайната за тях смесица от английски и френски, макар английският на Бертран да бе превъзходен.

— Можем да го направим, малка Лорийн — каза той. — Можем да хванем крадците.

— Така ли? Но как?

— Познавам всички в околността. И виждам всичко.

— Искаш да кажеш, с помощта на онзи смешен бинокъл?

— Той е ценна антика. Разказах ти историята му.

— Каза ми, че шпионираш хората с него.

— Само заради моя научен експеримент. Някой ден ще има полза от него, проучване на… — затърси трескаво подходящата фраза — човешките взаимоотношения.

— Но всички мои взаимоотношения са човешки. — Лорийн винаги бе практична.

Той махна нетърпеливо с ръка — сякаш за да отпъди съмненията.

— Как ще вземем наградата? — запита тя.

— Предметите на изкуството още не са открити. Онази нощ валя пороен дъжд. Помниш ли нощта на силната буря? — Лорийн отново кимна. Бертран каза: — Как крадците биха могли да избягат с картините в такава нощ? Та нали платната ще бъдат съсипани. — Лорийн отново кимна. Беше ококорила очи, защото виждаше накъде водят думите му. Той добави:

— Ако бях на тяхно място, щях да ги скрия там, откъдето съм ги откраднал.

— Но ченгетата щяха вече да са ги открили.

Бертран видя как теорията му се стопява под атаката на неумолимата й логика.

— Може би не са скрити в къщата — продължи да размишлява той. — Но някъде близо до нея.

— Сред скалите, искаш да кажеш. Като в пещера, например…?

Бертран не мислеше, че в близост до Сен Тропе има пещери, но отговори, че да, например в пещера, която обаче трябва да бъде суха.

— Ние трябва да наблюдаваме абсолютно всички — каза.

— Както правеше и досега.

Той кимна. Опитваше се да измисли какво друго биха могли да направят, за да заловят крадците.

— Трябва да бъдем като Джеймс Бонд — реши накрая.

— Тайни агенти, искаш да кажеш? — Лорийн вече си представяше самата себе си, облечена в най-красивата рокличка от тюл, оранжевата, да се промъква в тъмна пещера с бинокъл, насочен към откраднатите картини, които проблясват в мрака, а край тях да прелитат прилепи.

— Нямам нищо против прилепите — каза на Бертран, който й хвърли странен поглед и й отвърна, че в морските пещери няма прилепи, но може би понякога можеш да видиш октопод.

Тя се замисли и очите й помръкнаха.

— Но те не могат да държат картини в пещера в близост до морето, защото ще ги съсипят. В пещерата не трябва да прониква вода, тя трябва да е дълбока, суха и недостъпна.

— Да прилича на склад? — Лорийн знаеше всичко за складовете. Имаха такъв в ранчото и семействата на работниците държаха там различни неща, които бяха излишни или неподходящи за домовете им, или от които просто искаха да се отърват.

— Ще трябва да търсим през нощта — реши Бертран.

— Добре. — Лорийн бе смела. Щеше да се измъкне навън, след като пожелае лека нощ на татко.

Бертран хвърли поглед на рокличката й.

— Ще трябва да намериш отнякъде черни дрехи. — Пълничките й пръсти погалиха розовия тюл. Тя не каза нищо. — В противен случай, няма да дойдеш — добави той твърдо.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с мъка, и той каза:

— О, добре, ще наметнеш моята пелерина върху рокличката си.

Лорийн отново задиша спокойно.

— Кога ще започнем?

— Тази вечер. В полунощ. Ще те чакам при портата.

Бертран все още нямаше план, но знаеше, че ще измисли нещо. Двамата щяха да се прокрадват по тъмните задни улички и да търсят подозрителни хора или тайни складове.

Бяха така потънали в планове и размишления, че никой не се сети, че крадците са също така и убийци. И че един човек вече е мъртъв.