Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (66)

Глава 66

Съни седеше на терасата и държеше в скута си отворения лаптоп. Не чуваше нито гукането на гълъбите, нито врявата, която идваше от децата в басейна, нито шума, който вдигаха перките на червения хеликоптер, който летеше ниско над плажа. Вниманието й бе изцяло погълнато от информацията, която Гугъл бе извикал на екрана:

„Фон Мюлер

Немско благородническо семейство, барони от XV век. По-късно играят основна роля в Обединението на Германия, осъществено от канцлера Бисмарк, и придобиват още повече земя във Вестфалия, както и собственост в градовете Хамбург и Дюселдорф. Изгубват всичко по време на Втората световна война, включително огромното семейно имение, двореца, който скромно наричали «Хаус Мюлер». Фамилията не била плодовита и накрая, през 1920, останали барон Вилхелм Аугуст фон Мюлер, съпругата му, баронеса Дизел Хана фон Мюлер, и техния син Курт Вилхелм Аугуст фон Мюлер, роден на 8 януари 1920 г.

Курт фон Мюлер бил истинско музикално чудо и му била предричана блестяща кариера като концертен пианист, обаче така и не постигнал нищо. Станал известен като акомпаньор на известни певци и актриси, но и това не траяло дълго.

През юли 1944 Курт фон Мюлер бил арестуван и обвинен в шпионаж и заговор с французите. През цялото това време живял в Париж, бил офицер от немската армия и работел за Райха. Избягал, както се говорело, с помощта на любовницата си, Виолет, обаче бил заловен и екзекутиран на следващата година.

Барон и баронеса фон Мюлер загинаха при въздушно нападение над Хамбург само преди няколко месеца. Единственият им син, Курт, е последният от рода фон Мюлер. С неговата смърт ще умре и титлата барон. Доста намалелите фамилни имения са разделени на малки парцели. Курт фон Мюлер ги е завещал на работниците си, чиито семейства се грижат за фамилия фон Мюлер от десетилетия.“

Съни разучи внимателно герба. Орел и лисица на фона на щит. Беше същият, който се виждаше и на пръстена.

Влезе обратно в стаята и взе синята кадифена кутийка от най-горното чекмедже на скрина, където я беше скрила под кашмирения си пуловер. Постави пръстена на пръста си с мисълта за Курт фон Мюлер, немеца, съюзил се с французите. Последното придаваше нов обрат на историята. Мислеше още и за Виолет, която го бе обичала. Дали Курт, нейният любовник, й бе дал пръстена, преди да умре? За да го помни? После, по-късно, бяха арестували и нея. Но за какво? Въздъхна. Струваше й се, че няма да намери отговор на въпросите си.

Златният пръстен бе хладен и изведнъж й стана студено, затова го свали и го прибра в кутийката. Трябваше да има отговор на случилото се с Виолет и единственото място, където можеше да го открие, бе вилата й. Като че ли накрая всичко водеше нататък.

Като мислеше за вилата и за начина на живот на собственичката й по времето, когато целият свят е изглеждал млад и всички са били влюбени, Съни си спомни аромата, който изпълваше въздуха. Беше сигурна, че това е специалният парфюм на Виолет. И тъй като Виолет бе живяла там, а производителите на най-добрите парфюми — съвсем наблизо, в Грас, вероятно той все още можеше да се намери. Или производителите поне щяха да знаят къде може да го открие.

Като благодари, че живее във века на компютрите, Съни потърси адреса на производителите. След десет минути вече пътуваше към Грас. Отново сама, защото Мак беше с Лев. Двамата щяха да проверят дали „Синият Пикасо“ не е в порт Гримо. Никой не бе виждал яхтата от нощта, в която Каролин се бе удавила, и Мак искаше да знае защо е така. Твърдеше, че Валенти е замесен и няма да му позволи да се измъкне.

Съни отиде първо да каже „довиждане“ на Белинда и Сара, които завари да играят бридж с Били и французин на средна възраст с остри черни мустаци и блестящи сини очи. Е, блестяха поне когато гледаше Белинда, което ставаше доста често, както забеляза и Съни, останала съвсем за малко при тях. Обаче Белинда изглеждаше отчаяна.

— Сега не мога да отида дори на плажа — прошепна тя на Съни, като държеше внимателно картите, за да не пропусне печелившата си ръка.

— Не си единствената — отговори Съни, която не бе отишла на плаж нито веднъж. Беше в Сен Тропе, а новият й бански костюм бе прибран в чекмеджето, докато Мак търсеше убийците, а тя бе по следите на парфюм и тайните на мъртва жена.

— Къде е малката Лорийн? — запита тя Били.

Огромната шапка бе отново на главата му, въпреки отчаяните усилия на Белинда да го накара да престане да я носи. Съни забеляза, че той обръща много повече внимание на красивата млада жена и французина, отколкото на картите си.

— Отиде да кара велосипед с новия си най-добър приятел, французойчето. Приятно дете. Но изглежда, че няма много приятели. Както и моята Лорийн.

— Нейт отиде да се порадва на новата си къща — добави Сара. Тя като че ли копнееше да бъде с него, вместо да играе бридж в красивия вътрешен двор на хотела. Обаче нейно задължение бе да прави компания на Белинда. Да я държи под око. И да се грижи тя да не направи някоя лудост — като например да избяга отново в Сен Тропе.

Съни им каза, че ще отиде до Грас, за да огледа магазинчетата за парфюми и козметика, и Белинда я посъветва да се придържа към тези със семпъл аромат.

— Никой няма такъв успех с парфюмите като французите — добави.

„Разбира се, мислеше си Съни, докато шофираше отново по шосето към Кан, а после пое по отбивката, която водеше към хълмовете високо над града, трябва да отида при малките производители, които са на все същото място от повече от век.“

Първото магазинче, което откри, бе разположено навътре в градина, пълна с цветя, във великолепна къща имение от началото на XX век, с каменен портал и елегантни сенници на райета над прозорците. Младият мъж зад стъклената витрина бе много любезен и откровен. Каза, че съжалява, но не произвеждат парфюм с аромат на виолетки. Всъщност такъв се произвеждал само на едно място, поне доколкото той знаел, а той познавал всички производители в околността на Грас. Въпросното място било близкото село.

Той упъти Съни към селцето Ле Бел Отьор и магазинчето „Фльор де парфюм“. Титлата бе грандиозна, но мястото се оказа малко ателие на тясна странична уличка в близкото село. Тя влезе през ниската каменна арка, прекоси павираното дворче и почука на плътно затворената дървена врата, която носеше белезите на дългогодишна употреба.

След малко се чуха стъпки, после вратата се открехна.

— Qui est la? — Беше женски глас.

— Pardon, madame. — Съни напрегна ума си, за да се сети как да каже на френски: „Търся производител на парфюм с аромат на виолетки — Mais, je cherche un producteur d’une parfum particulière. Le parfum du violette. On me dit que votre establisment est the sole producteur.“

Мислеше, че се е изразила достатъчно ясно за човек, който не говори френски добре, а и не е правил опити от години.

Жената вероятно я бе разбрала, защото каза:

— Madame, ne personne demander de parfum violettes, pas pour tour les ans.

Което в превод означаваше: „Никой не е търсил парфюм с аромат на виолетки от години.“

— Mais, madame, je ma ’appel Sonora Alvarez. Je voyage de Californie espacielement pour c’est parfum. J’implore, madame, si est possible, vouz me l’aider.

Съни на практика я молеше. Казваше, че е дошла чак от Калифорния, за да открие точно този парфюм с мирис на виолетки.

Вратата се открехна с още сантиметър. През тесния процеп я наблюдаваше едно око, скрито зад стъклото на очила.

— Oui, c’est ca — каза жената и най-после отвори вратата достатъчно.

Съни влезе.

В коридора бе тъмно и миришеше на хиляди различни цветни аромата. Жената не бе стара, беше може би прехвърлила петдесетте; висока, слаба и елегантна, с тъмна коса, прибрана на кок на тила, и с очила със сини рамки. Очите й бяха тъмни. Приличаше на испанка с черния шал с ресни и щампи на цветя, преметнат през рамото, и изисканата черна рокля, която подчертаваше хубавата й фигура.

— Извинете ме за проявата на грубост — каза жената на перфектен английски. — Но баща ми е болен и не искам да бъде обезпокояван. — Подаде й ръка. — Женевиев Мютон-Крафт. А сега, кажете ми отново, мадам Алварес, с какво мога да ви помогна?

Съни се извини, че я е обезпокоила, и й каза какво търси.

— Аз не работя в семейния бизнес — обясни Женевиев Мютон-Крафт. — Живея в Париж. Баща ми е болен и това е причината да съм тук толкова рано през лятото. Обикновено идвам с децата си през юли. За нещастие, баща ми е последният, който познава производството на парфюми. Когато и той си отиде, ще бъде свършено и с нашата парфюмерия. А тя съществува от сто и седемдесет години — добави с тъга в очите. — Аз обаче нямам талант за парфюмерист и животът ме понесе в друга посока. Отдадена съм на семейството и работата си…

Сви рамене и Съни отново каза, че съжалява, задето ги е обезпокоила, и ще си тръгне веднага, обаче Женевиев Мютон-Крафт вдигна ръка, за да я спре.

— Mais non, madame, нека видя какво ще намеря за вас. Баща ми е в този бизнес почти от шейсет години. Ако някога сме произвеждали този парфюм, той ще знае. Извинете ме, ще отида да го запитам.

Тя остави Съни в коридора и се отдалечи забързано. Върна се след пет минути.

— Имам новини — каза с усмивка. — Обаче баща ми иска първо да узнае защо търсите точно този аромат.

— Защото вярвам, че е бил създаден за една много специална жена, певицата Виолет.

Женевиев кимна.

— Ако това бе викторина, създадена от баща ми, щяхте да сте уцелили правилния отговор. Тази къща е приготвяла парфюма само за Виолет преди, о, толкова много години… Даже баща ми не може да си спомни колко са минали. Мирисът е бил специално създаден от букет виолетки от Парма — онзи рядък вид, отглеждан първо от италианците, наричан от тях „Comte de Brazza“. Чисти бели цветове със светлосини връхчета и нежна, сладка миризма. Очевидно Виолет е решила, че трябва да има аромат, който да подхожда на името й, и се влюбила веднага в този, произведен от нашата къща. Използвала го през целия си живот. За нея той станал, както казват, характерен като подписа й. Ароматът оставал в стаята дори след като тя излезела, и изкушавал всички мъже, които през годините се влюбвали в нея.

Съни каза:

— Тогава вие знаете историята на Виолет?

— Знам само, че била чаровница, завладяла много мъжки сърца, но че краят й бил тъжен и самотен. Нейната история е нещо като легенда в тази част на Франция.

— Благодаря ви. Сега поне знам и историята на парфюма й. Знаете ли, мадам, все още го усещам във вилата. Така разбрах за него.

— Били сте във „Вилата на Виолет“?

Съни се усмихна.

— Само за малко. Разказът ще бъде дълъг.

Женевиев отново вдигна ръка.

— Само минутка — каза и пак забърза към тъмната вътрешност на къщата, оставяйки за втори път Съни във фоайето.

Върна се след няколко минути.

— Баща ми ме помоли да ви дам това. — Подаде на Съни квадратна кремава кутийка, на която, с тъмночервени букви, бе гравирано името на парфюмерийната къща — Les Belles Auteurs, du Fleurs de Parfum. И това на парфюма — „Виолет“.

— О, мили боже! — Съни бе така развълнувана, че заекваше. — Възможно ли е това да е истина?

Женевиев кимна.

— Баща ми пожела да я имате вие. Каза, че всеки, който познава Виолет достатъчно добре, че да му е известно името й, трябва да я има. Това вероятно е последното шишенце, пазено, за да напомня за някогашния парфюм.

— Как въобще бих могла да се отблагодаря на баща ви?

— Съни притисна кутийката до гърдите си. — Трябва да ми позволите да я платя.

— Не, той не би приел. — Женевиев се засмя при мисълта. — Искаше да ви благодаря, че сте му напомнили за миналите дни на слава. Това е всичко.

Стиснаха си ръцете и Съни закрачи, със замаяна глава, обратно през павирания вътрешен двор. Чу как старата врата се затвори след нея, мина през ниската каменна арка и излезе на тясната уличка. Колата я чакаше, обляна от ярката слънчева светлина, на площадчето, при което свършваше уличката. Измина разстоянието като насън, седна зад кормилото и дълго гледа кутийката.

Някак страхливо, отвори капачето и взе шишенцето. То бе така чисто, както и в деня, в който бе произведено в това същото малко ателие. Шишенцето бе квадратно и на него бе гравирано името „Виолет“ и красива виолетка от сорта „Парма“, всяко венчелистче на която бе перфектно очертано. Парфюмът имаше деликатния блед цвят на виолетките.

Съни поднесе шишенцето към носа си. Макар то да бе запечатано, бе сигурна, че ще долови аромата. Слабия, но характерен мирис на виолетки.

На връщане се отби в малък цветарски магазин в Кан и поръча огромна кошница виолетки „Парма“ за мадам Мютон-Крафт. „С моите благодарности, за да съживи спомените Ви“, написа на картичката.