Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (19)

Глава 19

Париж в една спокойна вечер бе всичко, което Съни си бе представяла. Дърветата бяха цъфнали, Айфеловата кула проблясваше в далечината, а кафе-баровете бяха пълни. За нещастие, Мак бе казал, че нямат време за губене, и тя едва бе успяла да се регистрира в „Риц“ и да разгледа стаята си, цялата в жълта коприна и мебели в стил Луи-някой-си, както и да надникне в известния бар „Хемингуей“.

— И дори няма да изпием набързо по чаша шампанско? — запита го с умолителен тон.

— Няма такова нещо като „шампанско набързо“ — отговори Мак. — Защото на човек му трябва време, за да му се наслади.

— Аз бих изпила, ако и ти искаш — каза тя, обаче надеждите й се стопиха, когато Мак помоли портиера да им извика такси, което дойде прекалено бързо.

А ето, че сега Мак дори не поглеждаше към нея, нито пък към Париж, който се простираше зад прозореца на таксито като в последователни сцени от филм. Той говореше по телефона с Роди, помощника му от Малибу.

Роди седеше на бюрото в дома на Мак. В момента му казваше:

— Няма да повярваш какъв страхотен ден е днес тук.

— Напротив. Ще повярвам.

— Само десет часът сутринта е — продължи да бъбри Роди, — а е вече двайсет и четири градуса. Сърфистите се носят по гребените на вълните. А, между другото, прозорците се нуждаят от измиване.

Мак въздъхна. Когато живееш близо до плажа, прозорците винаги се нуждаят от измиване. Роди беше едва прехвърлил трийсетте, бе строен и добре сложен, платиненорус и гей. И говореше прекалено много.

— Хайде, Роди, дай по същество — каза той.

Можеше дори да усети усмивката на Роди, когато той каза:

— Просто исках да те накарам да изпиташ завист…

— Нима си забравил? Аз съм в Париж.

— Точно заради това исках да те накарам да ми завидиш. Хей, следващия път, когато заминеш за Европа, ще имаш нужда и от помощника си, нали?

— За Бога, кажи ми какво има.

— Новините са, че мистър Крендлер е богат. Наистина богат. Адресът, който ти дадох, е на една от най-добрите къщи в Париж или поне така чух, когато проучвах тези от ВСВТ…

— Какво, по дяволите, е това ВСВТ и защо има някакво отношение към мен?

— Bon Chic Bon Top или, с други думи, достатъчно богати хора с древно потекло и доста наследени пари.

— И Крендлер?

— Загадка. Голяма къща, но много рядко го виждат на обществени места, освен когато посещава операта. Той не само е почитател на оперното изкуство, но също така дава щедри дарения за подпомагането му, макар никога да не присъства на срещите на разни организации. Нито пък иска някакво признание за добрата си работа. Славата не го интересува.

— Хм. — Това не се харесваше особено на Мак. Някак си, не му звучеше правилно. — В такъв случай, или е ангел, който обаче е роден от жена и по грешка живее на земята, или крие нещо.

— Какво, например? — запита Роди.

— Точно това и ще открия. Ще ти се обадя по-късно.

Мак затвори. Погледна Съни, която гледаше нетърпеливо през прозореца. Беше живяла, макар и за кратко, в Париж преди години и сега спомените я връхлитаха. Лицето й бе грейнало от удоволствие и сърцето на Мак отново започваше да се топи, както се бе случвало хиляди пъти от първата им среща насам.

— Ще отидем на онова местенце, за което чух — каза той и я хвана за ръката. — „Le Comptoir du Relais“ в Сен Жермен. Там сервирали топла вечеря и не било лесно човек да намери свободна маса, но аз помолих управителя да ни запази една.

— Умно момче. — Съни сгуши глава на рамото му.

Таксито им спря пред висока и внушителна къща, която гледаше към разлистен площад.

— Господи! — каза Съни, като се възхищаваше на мансардата с издадените напред прозорци, за която нямаше съмнение, че някога е приютявала слугите.

— И дори може би все още е така — добави тя замислено, а той натисна входния звънец.

Вратата им бе отворена незабавно от слуга в безупречно бяло сако и бели ръкавици. Мак си помисли, че дори в най-луксозните имения в Малибу ще е изключително трудно да откриеш слуги с бели ръкавици.

— Мистър Райли и мис Алварес за мистър Крендлер — каза. — Той ни очаква.

— Със сигурност, сър. Ще ме последвате ли, моля.

Те последваха иконома, който бе англичанин, през високото фоайе, чието внушително стълбище от оникс се извиваше четири етажа нагоре, където завършваше под таван, по който бяха изрисувани херувими и бели облаци, носещи се по синьо небе.

— Това вече е малко прекалено — каза Мак. — Можеш ли да си представиш да има такива картини над леглото ни в Малибу?

Съни бе очарована да чуе, че говори за собственото си легло като за тяхно.

Икономът ги въведе в салон, чието великолепие бе неповторимо. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, наричана от французите boiserie, което означава „боядисано дърво“. В този случай, то беше в леден нюанс на светлозеления цвят, преминаващ в краищата в златисто. Съни си спомни, че стените на будоара на Виолет имаха подобен цвят.

И реши, че това е нещо като френски обичай. Беше готова, също така, да се обзаложи, че огромните полилеи са „Бахара“. Мебелите изглеждаха леки и неудобни, от времето на Луи XVI, а плътните тъмнозелени копринени завеси почти скриваха прозорците и стаята тънеше в полумрак.

— Мосю, мадам, седнете, моля. — Икономът дори не се усмихна, за да им покаже, че са добре дошли. — Мосю Крендлер ще дойде при вас след малко. Междувременно, мога ли да ви предложа освежаващи напитки? Чай, кафе, нещо друго?

— Чай ще бъде добре — каза Съни, решила, импулсивно, да го подложи на тест — да провери колко време ще е необходимо на Мистър Високомерен Английски иконом да й донесе чаша чай.

— А за господина?

Мак поклати глава.

— Нищо, благодаря.

Съни седна в самия край на дивана, тапициран в светлозелен брокат. В черната си рокля и секси червените обувки с високи токчета, с прибраната в изискан кок дълга черна коса, събрала елегантно колене, тя като че ли се опитваше с всички сили да се впише в обстановката.

Мак каза:

— Изглеждаш като директорка на училище от викторианската епоха.

— А тази стая тук е като декори от някоя опера.

Снимки, поставени в сребърни рамки, бяха подредени върху голямото концертно пиано. Съни разпозна Мария Калас с подпухналите очи и голямата уста. „На Джоел Крендлер, с благодарност“, беше се подписала великата Калас. Разбира се, имаше снимки на Павароти и на други оперни певци, които Съни не познаваше, но които без съмнение бяха известни, защото изглеждаше, че мистър Крендлер не би си направил труда да познава персони, за които светът тъне в неведение. Странно, пред камината от зелен мрамор имаше статуя на хрътка в естествен ръст, а над нея — мрачна картина, рисувана с маслени бои, изобразяваща смъртта на уловено животно в ловна сцена от Високите земи в Шотландия.

На вратата се почука и влезе камериерка в бяла униформа, която носеше поднос с изящен сервиз за чай от лиможки порцелан: тънки като от хартия светлозелени чашки, каничка за чай от същия материал и в същия цвят, сметана в купичка и захарница. Малката сребърна лъжичка, която имаше формата на листенце, издаде мелодичен звук, когато се удари в порцелана, докато тя оставяше подноса пред Съни.

— Мадам — каза с лице, безстрастно като на покерджия.

Съни благодари и я загледа как се отдалечава бързо.

— Тук никой не се усмихва — прошепна тя на Мак.

— Може би защото се страхуват от работодателя си.

— Все пак, получават отличен за обслужването — добави Съни. — Бяха им необходими точно четири минути.

Мак погледна часовника си.

— А мистър Крендлер ни кара да го чакаме вече точно девет минути.

Всъщност мистър Крендлер ги накара да чакат двайсет и пет минути, преди високата двойна врата да бъде отворена от иконома.

Мак успешно прикри изненадата си. Крендлер беше в инвалидна количка. Нищо чудно, че рядко ходеше на срещи и събрания и почти никога не го виждаха на обществени места.

Крендлер бе около шейсетте, привлекателен и едър мъж, който дори в инвалидната количка излъчваше усещане за сила и власт, която извикваше чувството, че нищо не може да има надмощие над него. Мак знаеше, че това е човек, който може да има всичко, което пожелае — а и вероятно вече го притежаваше. Безупречен в синия си костюм на райета, бялата риза и тъмнозелената вратовръзка, той все още имаше вид на атлет, а с бяла коса, която бе все още гъста, с бледа кожа и с пронизващи тъмни очи, изпъкнал нос и студен поглед, лесно би могъл да получи ролята на дон Хосе, бруталния войник от операта „Кармен“.

Крендлер не обърна никакво внимание на Съни, която продължаваше да седи с чашката чай в ръка на светлозеления диван. Тя пък, с черната си коса и светналите тъмни очи, изглеждаше така, сякаш би могла да изпълни ролята на самата Кармен.

Той обаче погледна Мак.

— Мистър Райли?

Говореше тихо, съгласните му леко съскаха. Мак веднага реши, че не е французин.

— Мога ли да ви представя мис Алварес? — Мак нямаше да позволи на Крендлер да покаже такава огромна неучтивост.

Крендлер наклони леко глава към нея, обаче погледът му остана прикован в Мак.

— Гледал съм вашето телевизионно шоу — каза. — Излъчват го и във Франция. Знаехте ли го? Намирам го за много забавно и увлекателно. Също така, много проницателно. Мисля, че сте умен човек, мистър Райли.

— Благодаря, сър — каза Мак. — Шоуто и без друго беше замислено като развлекателно.

Крендлер кимна.

— Разбирам какво се има предвид под „развлечение“, макар че лично се интересувам повече от изкуство.

Съни отпи от чая си. Лъжичката изтрака оглушително в настъпилата тишина и тя побърза да я остави върху подноса. Беше готова да се обзаложи, че в тази къща никой и никога не безпокои с каквото и да било господаря.

Цялото внимание на Крендлер бе погълнато от Мак и тя използва възможността да го разгледа внимателно. Имаше нещо странно в него, макар да й бе трудно да каже какво точно, защото стаята тънеше в полумрак. Вгледа се по-внимателно. Възможно ли бе? Погледна Мак, питайки се дали той бе забелязал.

Крендлер доближи количката си до Мак, с което му посочи, че трябва да седне на стола, който бе най-близо до него.

— Тук сте само заради вашето шоу, мистър Райли — каза той. — Обикновено не приемам хора, които не познавам. Не окуражавам популярността си.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, сър. — Мак реши да стигне възможно най-бързо до същността на въпроса. — Тук съм, за да разговаряме за „Вилата на Виолет“.

— Този стар кошмар! — Стенанието се долавяше в дълбокия глас на Крендлер. — Знаех си, че един ден ще се върне да ме преследва.

Съни се обади, с което изненада и самата себе си:

— „Преследва“ е странна дума, когато става въпрос за „Вилата на Виолет“.

За първи път, Крендлер я погледна. Това, което видя, изглежда, му хареса, защото каза:

— Тя принадлежеше първоначално на жена, която бе красива като вас, мис Алварес.

Съни се изненада, че въобще помни името й, защото досега не й бе обърнал никакво внимание. Усети как се изчервява. По дяволите, тя никога не се изчервяваше. Този мъж предизвикваше у нея безпокойство, изнервяше я.

— Благодаря. — Тя постави красивата чашка от лиможки порцелан обратно върху сребърния поднос, като успя да разлее част от съдържанието й. Гледаше, изпълнена с мъка и смущение, чая, който се разливаше във все по-голямо петно.

Крендлер каза на Мак:

— Бихте ли натиснали онзи звънец до камината? Едуардс ще се погрижи да отстрани тази бъркотия.

Мак натисна звънеца и се усмихна окуражително на Съни. Икономът влезе само след секунда, което накара Мак да се запита дали не бе подслушвал до вратата.

— Защо твърдите, че сте били сигурен, че кошмарът, свързан с „Вилата на Виолет“, ще се върне да ви преследва?

Крендлер забарабани с пръсти по дръжката на инвалидната си количка, замислил се над въпроса.

— Купих „Вилата на Виолет“ преди десет години — каза накрая. — Непосредствено преди злополуката, след която останах прикован в тази инвалидна количка. Знаех, че вилата е в лошо състояние, но мястото е очарователно. Освен това, стаите бяха достатъчно много, градините можеха да станат красиви, местенцето щеше да бъде идеалното място за почивка. Но почти веднага след като я купих, част от покрива се срути и той трябваше да бъде поправен. Открихме, че комините трябва да бъдат издигнати наново. Стените бяха пропукани. Бяха ми необходими четири години, за да премина през френската бюрокрация и закона на Наполеон, за да купя вилата, а ето, че тя се разпадаше пред очите ми.

Той погледна Мак.

— Знаете ли какъв е законът на Наполеон? Това е случаят, когато дадена собственост, по френския закон, е оставена не само на един човек, а на цяло семейство и дори може би на няколко поколения. Всеки един от тях има дял и всеки един трябва да бъде открит и убеден да продаде частта си, за да можете накрая да разполагате с цялата собственост.

Властният поглед на тъмните му очи отново срещна този на Мак.

— Задачата никак не е лесна, уверявам ви. А ето, че сега идвате вие и вероятно ми носите нови проблеми…

Мак му предаде точно какъв е проблемът.

Крендлер го изслуша, после каза:

— Изгубих всякакъв интерес към „Вилата на Виолет“. Дори не съм виждал собствеността си, откакто извърших покупката. Да ви кажа истината, исках да я изхвърля от ума си, защото ми се струва, че всичко в моя живот тръгна зле от деня, в който я купих. Можете дори да кажете, че „Вилата на Виолет“ се превърна в нещо, което неминуемо ми носи нещастие.

— Защо не я продадете, тогава? — запита Съни и въпросът й бе съвсем логичен.

— Лесно е да се каже, мис Алварес. — Гласът на Крендлер бе мек и нежен като коприна и, за първи път, цялото му внимание бе насочено към нея. — Да, лесно е да се каже. Но, виждате ли, аз се страхувах дори да мисля за нея, в случай че и нещо друго се обърка. Нали има една такава английска поговорка… „По-добре да не будиш спящия звяр“. Точно така се чувствам по отношение на „Вилата на Виолет“.

— А какво ще ни кажете за призрака на Виолет?

Подигравателната полуусмивка на Крендлер бързо постави Съни на мястото й, определяйки я като жена с предразсъдъци.

— Хората винаги вярват на онова, което искат. Поне това съм успял да разбера през живота си — отговори. И се обърна към Мак: — Що се отнася до измамата, от която сте пострадали, мога да ви кажа само, че не знам абсолютно нищо. Този проблем трябва да разрешите сам, мистър Райли. — Той отново го изгледа втренчено, пронизващо. — Та нали такава ви е работата, все пак — продължи спокойно, без намек за каквито и да е чувства.

Мак хвърли на Съни бърз кос поглед, който й казваше, че е време да си тръгнат. Тя се изправи и приглади полата на семплата си черна рокля. Радваше се, че е обула елегантните и ултрамодерни червени велурени сандали с изключително високи токчета, защото знаеше, че краката й изглеждат страхотно в тях. Така можеше да покаже на това старо копеле нещо, от което да не може да откъсне очи. А беше повече от сигурна, че той е втренчил поглед в тях изпод полуспуснатите си клепачи.

— Благодарим ви, че ни отделихте от времето си — каза Мак и огледа за последен път изискано обзаведената, но студена стая. Изглеждаше като помещение, в което никой никога не е живял.

Този път Крендлер сам натисна звънеца за иконома.

— Желая ви късмет в разследването, мистър Райли — каза той. И двамата доловиха съвсем ясно присмехулната нотка в тона му.

Не им подаде ръка, но Съни усещаше погледа му върху себе си.

— Не го харесвам — каза тя, изпитала облекчение, когато голямата входна врата се затвори след тях.

— Какво те кара да кажеш това? — запита Мак и двамата се засмяха.

Нощта бе съвършена. Листата на дърветата шепнеха, раздвижвани от лекия ветрец, а мракът се спускаше като кадифено одеяло над красивия град.

Прегърнали се през кръста, те спряха такси и се целунаха няколко пъти, докато то ги отнасяше към мястото, закъдето бяха тръгнали.

— Знам нещо за мистър Джоел Крендлер — каза Съни. Двамата бяха вече в „Le Comptoir“ с по чаша шампанско в ръце. — Той беше гримиран. Съвсем светъл фон дьо тен, но намазан на дебел слой, както при сценичните актьори. И дори… — Тя направи пауза с чаша, допряна до устните… — Дори имаше сенки на клепачите! Пурпурни!

— Сега се питам — каза Мак замислено — защо някой мъж би постъпил така в подобна ситуация.