Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (70)

Глава 70

Мак се върна в хотела преди вечеря — точно навреме, за да сподели със Съни подозренията си, че Крендлер е на борда на „Синият Пикасо“ и че е открил яхтата в пристанището на Порт Гримо.

— Не мога обаче да предприема нищо преди следващия ход на Крендлер или Валенти! — извика вече изпод душа, зает да отмива мръсотията и потта на дългия ден.

Усмихна се, изненадан, когато Съни се появи гола и започна да сапунисва гърба му.

— Е, благодаря, бях прекалено уморен след дългото пътуване, за да се справя сам.

— Тогава защо не ми позволиш да ти помогна?

Тя започна да масажира раменете му, а той отпусна главата си на гърдите. Студената вода закапа от брадичката му на пода.

— Струва ми се, че съм в рая — прошепна Мак, обърна се и я взе в прегръдките си.

— Ммм, да се оженим, в такъв случай — каза Съни.

Той се отдръпна на ръка разстояние и я загледа, без да я пуска. На миглите й блестяха миниатюрни капчици вода, а дългата й коса падаше по гърба като лъскав черен водопад.

— А как ще намерим време? Бях зает през целия ден.

Съни долови истината в думите му. Тя също бе заета.

— Ще се оженим ли, когато всичко това приключи?

— Първо трябва да отидем на плаж поне веднъж.

— Защо?

— Защото сме в Сен Тропе и все още не сме успели да се порадваме на ваканцията си.

Съни кимна. Беше вярно. А всички други вече бяха ходили на плаж, включително малката Лорийн.

Ръцете на Мак масажираха първо гърба й, а после и двете стегнати полукълба, които прилягаха плътно в дланите му — сякаш бяха създадени за тях.

Звънна телефонът. Мак нададе стон, а Тесоро излая. Телефонът продължи да звъни. Съни също нададе стон.

Вниманието на Мак вече се бе пренасочило. Погледна я със смущение.

— Трябва да отговоря. — Вече мислеше за Крендлер и Валенти. Грабна хавлия и се втурна към апарата, като оставяше по пода мокри стъпки. Тесоро тичаше по петите му, а Пират — по нейните.

— Райли, обажда се Франсоа Рейно.

— Радвам се да ви чуя, сър. С какво мога да ви помогна?

Рейно се засмя.

— Не знам дали можете да ми помогнете, но може би ще успеете да помогнете на двама ваши млади приятели. — И той му разказа за посещението на Бертран и Лорийн и за тяхната теория за кражбата.

— Господи! — възкликна Мак изумен. — Две деца са се справили по-добре от мен! И как са се досетили? Точно до същото заключение стигнах и аз самият, ако се изключи „Вилата на Виолет“ като евентуалното скривалище за откраднатите картини. Моята догадка бе, че са били транспортирани с бърза моторна лодка. И че тя се е срещнала със „Синият Пикасо“ по-надолу по крайбрежието, вече вън от този район. И съм готов да се обзаложа, че картините ви са все още на борда на яхтата, скрити зад прекрасната й дъбова ламперия. Всъщност не съм виждал друга яхта, покрита цялата с ламперия.

— И как ще разберем дали догадката ви е вярна? — запита Рейно.

— В момента играта се свежда до „ще чакаме и ще видим“. И вече не става въпрос само за кражбата, а и за убийство. За смъртта на млада жена.

— Второ убийство, искате да кажете? — Гласът на Рейно бе остър.

— Точно така. И вярвам, че знам кой го е извършил. — Тесоро подръпна хавлията и Мак я дръпна обратно на мястото й. — Все още не мога да се обърна към полицията, защото нямам доказателства. Те също не разполагат с такива. Но когато дойде моментът, ние ще сме там.

— В такъв случай, ще оставя нещата във ваши ръце. А ще се погрижите ли за децата? Вижте какво са намислили и да не би да са в опасност… Говорим за убийство, Райли.

Шокиран, Мак осъзна, че това е истина и че две деца, които непрекъснато се бъркат във всичко, всъщност застрашават собствения си живот. Затова каза:

— Не се тревожете, сър, ще се погрижа за тях.

Съни бе оставила Тесоро на терасата и тя лаеше възбудено по пауните. Пират лежеше в долния край на леглото и поне веднъж бе спокоен. Съни се бе излегнала в леглото.

Мак спусна щорите и легна до нея. Хладни чаршафи, приглушено осветление, деликатната извивка на гърдите й, наболата му брада, мъжката му миризма, настоятелните му ръце, кожа до кожа. Нима бяха правили по-сладка любов до този момент?

По-късно лежаха отпуснати — той по гръб, а тя на една страна, преметнала крак през хълбоците му и отпуснала глава на рамото му. Целуваха се нежно и бавно и вкусваха от дъха си.

— Хайде да избягаме заедно — каза Съни тихо.

Смехът на Мак излезе от дълбоко, чак от гърдите му.

— Съни Алварес, да не би да предлагаш да избягаме от Сен Тропе? Та хората идват тук, когато бягат!

— Не и когато трябва да разрешат убийство — каза тя, очевидно, без да изпитва веселие. После се усмихна мило, за да му покаже, че му прощава неразбирането. — Както и да е, проведох свое малко разследване. — Протегна ръка към шишенцето парфюм, оставено на нощното шкафче пред старата маслена картина, и го подаде на Мак.

Той я погледна въпросително, после — красивата кремава кутийка. Накрая я отвори и извади деликатното флаконче.

— Красиво е — каза и прокара нежно пръсти по ръба на капачето, заслушан в разказа на Съни за посещението й в старото ателие за производство на парфюми в Грас.

— Струва ми се, че „Вилата на Виолет“ крие всички отговори — каза тя сериозно. — Жена като нея, красавица и звезда, която е обичала и е била обичана, не би си тръгнала просто така. Не би умряла в самота някъде по света.

Мак не бе толкова сигурен. Виолет е била арестувана след войната и обвинена в Бог знае какво. Разбрала е, че е свършено с предишния й живот. Какво й било останало, та да иска да живее?

Трябваше да вечерят в девет с другите пострадали от измамата. Той погледна стария златист часовник на стената, реликва от средата на миналия век, намерила нов живот тук, в „Хотела на мечтите“.

— Предполагам, че просто е изгубила мечтите си — каза.