Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (43)

Глава 43

— Не можеш да облечеш това. — Белинда поклати глава.

Сара, която току-що бе дръпнала до горе ципа на роклята „Кавали“ и се канеше да закопчее тънките каишки на високите зелени сандали, вдигна поглед озадачена.

— Но нали ти ми каза, че това е съвършеният тоалет?

— Но не и за по питие на борда на яхта. Всеки истински моряк би те убил, ако се качиш на лодката му с такива високи токчета. Освен това партито не е официално. Обуй къси панталони и джапанки, бейби, и си готова.

Сара поклати глава. Тя просто не разбираше. Ето, че Белинда настояваше да се облече така, както се обличаше, преди да се срещнат, макар по-рано да й бе казала, че не трябва. Пък и какво толкова специално имаше на палубата на една яхта? Те вероятно се строяха вече от пластмаса. Но Белинда наистина беше по къси панталони и еспадрили, затова Сара облече отрязани дънки и тениска с ярък надпис на гърдите. Никога нямаше да проумее тези сложни изисквания за облеклото. Вече бе готова и двете слязоха по стълбището към фоайето.

— Здравейте! — извика още с пристигането си Били, стиснал за ръката малката Лорийн.

Белинда му се усмихна широко. Не носеше каубойската си шапка. Малката Лорийн бе облечена в неизбежната рокличка от тюл, обаче този път бе обула ботуши. Белинда въздъхна и прошепна на Съни:

— Какво ще правим с това дете?

Съни поклати глава.

— Мисля, че трябва просто да почакаме и да видим какво ще стане.

Мак вече бе оставил двете кучета в колибата — на борда на една яхта животинските нокти бяха забранени, както и високите токчета.

— Сладка моя — Белинда дръпна Лорийн на една страна, — мисля, че каубойските ботуши не са подходящи за случая. Моряците не обичат груби обувки да надраскват гладките им палуби.

По лицето на Лорийн бе изписан обичайният отчужден израз — като че ли живееше на някаква друга планета.

— Защо?

— Защото оставя следи. — Белинда я побутна с лакът и й намигна. — Мъжки изисквания, нали разбираш?

Лорийн не разбираше, а и не искаше да бъде там. Искаше да е с Бертран. Не бе го виждала цял ден. Почука на вратата му, но той не отговори. Тя стоеше там и се питаше къде ли е отишъл, после му остави бележка, в която го молеше да се срещнат на плажа в десет часа, като внимават новият бодигард да не им попречи отново. Надяваше се този път да успеят.

Събу каубойските ботуши и ги подаде на Белинда, която ги остави на рецепцията при Рене, преди да тръгнат.

 

 

Джани Валенти вече беше в лодката. Имаше небрежно-елегантния външен вид, характерен за Южна Франция — скъпи къси панталони и тениска с надпис „рокендрол“, тъмната му коса бе все още мокра от душа, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Махна им за поздрав и подаде ръка да помогне на жените да се качат. Лодката бе достатъчно голяма, за да седнат всички. Потеглиха бързо към „Синият Пикасо“, а свръхмощните двигатели оставяха след себе си диря от кристална пяна.

— Виждате ли, яхтата ми е синя! — извика Валенти, за да заглуши шума от мотора, когато я наближиха. Гледаше Белинда, която тръскаше глава, а от косата й се разпиляваха водни капки. Тя имаше нещастието да е най-близо до кърмата и не само косата й бе мокра, но и тениската й, която прилепваше плътно по всяка нейна извивка.

— Питам се дали Валенти не я е настанил там нарочно — прошепна Съни на Мак, докато лодката обикаляше яхтата, за да могат да й се насладят от всеки възможен ъгъл. — И не ти ли казах, че мъжете обичат яхтите си повече от любовниците си?

— Не и този. — Мак я прегърна. Все пак трябваше да признае, че яхтата на Валенти е много красива, тъмносиният й корпус бе хлъзгав като тялото на акула, черните платна бяха прибрани, всяко въже бе грижливо навито, всяка стоманена повърхност блестеше.

Дори Сара разбра какво бе имала предвид Белинда. Би се страхувала да стъпи босонога върху това морско съвършенство.

Валенти скочи първи на борда, после им подаде ръка за помощ, както бе направил и първия път.

— Красавица е! — Мак застана до него до перилата. — Но е толкова голяма, че се питам как успяваш да я управляваш сам.

Валенти сви рамене.

— Предпочитам да бъда сам, обаче при дължина седемдесет фута имам нужда от помощник. Той е тук и тази вечер, за да ми помогне. Ако желаете, можем да се разходим по-късно, преди да се стъмни.

— Прекрасно. — Съни се усмихна лъчезарно. Беше решила, че харесва яхти като тази.

Валенти ги разведе из яхтата, показа им как платната работят електронно, и им обясни, че има мощни мотори в добавка към платната, които, естествено, се използват при липса на вятър.

— Това е част от магията на плаването — каза. — Като с жените е. Когато една те разочарова, трябва да имаш и друга, с която да прекараш хубави мигове.

Мак си помисли, че истинските джентълмени не разсъждават като Валенти, който сега ги въведе в главния салон. Той беше по-малък, отколкото Мак бе очаквал, стените бяха облицовани с ламперия от дърво, беше обзаведен с удобни дивани и столове и бар в единия ъгъл. В него проблясваха кристални чаши, които, като лампите, бяха закрепени така, че да не падат по време на буря.

Обаче не барът привлече погледа на Мак, а голямата картина на Пикасо, която висеше между две кръгли прозорчета! Тя прилягаше така добре, сякаш мястото бе специално оставено за нея.

— Виждам, че се възхищавате на моя Пикасо. — Валенти погали картината с обич. — Не е от синия му период, както виждате, въпреки че яхтата носи името му. Това е портрет на втората му съпруга, Жаклин.

Мак знаеше, че това е едно от най-добрите платна на художника.

— Мога да предположа за каква сума сте го застраховали.

Валенти се засмя.

— Не съм я застраховал. Нека ви разкажа историята на моя красив Пикасо. Преди години често плавах във водите край Балеарските острови. Слязох на остров Майорка и видях картината да виси в един бар в Палма, където отидох да говоря с човек, който твърдеше, че е художник. По-късно той ме заведе отново на онова място, за да ми покаже картините си. Разбира се, искаше да ми продаде някоя. Естествено, беше пиян. И аз, разбира се, веднага се досетих какво е истинското му занимание. Той беше изкусен фалшификатор — можеше да възпроизведе всичко: всеки художник, всеки период. Беше Рембранд в редиците на фалшификаторите. Казах му, че съм прозрял каква е работата, но няма да издам тайната му, ако ми нарисува едно платно. — Посочи с ръка картината, която сега беше зад гърба му: очертания на женска глава, косата — просто нахвърляни сини кичури, прав нос. — Класически Пикасо. Аз съм му голям почитател. — Сви рамене. — Но в днешни дни е невъзможно да си позволиш Пикасо, ако въобще негова картина се появи на пазара. Случва се наистина рядко.

— Но нима фалшификаторите са толкова добри, че могат да заблудят експертите?

— Да. И повярвайте ми, много хора от света на изкуството са се чувствали като истински глупаци, когато истината излезе наяве. По-късно, разбира се, се е налагало да бъдат обезщетени онези експерти, които са потвърдили автентичността им, както и художествените галерии, които са извършили продажбата. Всъщност днес вероятно има колекционери, които притежават фалшификати, за които вярват, че са истинските творби.

Нейт не бе почитател на Пикасо, но знаеше какви са цените на пазара на изкуството.

— Какво се случи с онзи фалшификатор?

— Заловиха го и го хвърлиха в затвора, задето е продавал фалшификатите си вместо истинските картини.

Били се вгледа по-внимателно в произведението на изкуството. Той самият предпочиташе уестърн сцени и бронзовите статуи на ездачи в естествен ръст. Пикасо определено не попадаше сред любимите му художници.

— Аз не бих видял разликата между оригинала и фалшификата — каза.

— Само експерт може да я забележи. И то такъв, който е изучавал творбите на Пикасо и ги познава по-добре от собственото си лице.

— Защо тогава има значение? — Лорийн зададе въпроса, който водеше право към истината, както правеше винаги. Като гледаше картината, мислеше, че тя самата би могла да нарисува един Пикасо с новите си моливи и пастели.

Седна на дивана до Сара, изпъна напред крака и замърда пръсти. Днес рокличката й от тюл беше малиновочервена. Яхтата й харесваше, но й се искаше Бертран да беше тук.

— Предполагам, че си права и всъщност няма голямо значение дали картината е автентична или не — каза Мак на Лорийн. — Едно е сигурно, по този начин мистър Валенти е спестил много пари.

— Моля ви, наричайте ме Джани. — Валенти поправи Мак с усмивка.

Лорийн го изгледа подозрително. Струваше й се, че се усмихва прекалено често.

— Елате да видите каютите. — Валенти се гордееше с яхтата си така, както и с фалшивия си Пикасо. Имаше три каюти — компактни, добре обзаведени и, също като салона, облицовани с дървена ламперия. Съни си помисли, че те са дори по-красиви от картината му.

Като се върнаха на палубата, помощникът на Валенти, мургав млад неаполитанец, вече бе приготвил ордьоврите и бе подредил чашите за мартини. Валенти обаче приготви коктейлите сам.

— Разбъркваш ги като истински професионалист — отбеляза Белинда, докато го гледаше как налива питиетата — джин, смесен със сух вермут в стила на Джеймс Бонд — в изстудените чаши. Той добави по две маслини във всяка и й подаде едната.

Тъмните очи на Валенти срещнаха нейните над ръба на чашата.

— Това е само едно от многобройните ми качества. — Произнесе думите като обещание, с което накара Белинда да вдигне вежди.

Сара седеше сама на пейката, покрита със син плат, до перилата. Радваше се, че е обула джапанки, защото нямаше дори драскотина по изключително добре лъснатите дъски от тиково дърво. Поне предполагаше, че са от тиково дърво. Нима на яхтите не се използват обикновено такива? Спомни си с болка провалената ваканция на борда на кораб и бившето си гадже, но после се отърси от нежеланите спомени и чувства. Все пак, вижте я къде е сега — седи на яхта, струваща милион долара, и пие мартини с елегантни и бляскави хора, каквито никога не би могла да срещне в малкия градец Канзас. Погледът й се спря с копнеж на брега, където проблясваха светлините на хотела подобно на звезди в синьото небе. Запита се къде ли е Лев.

— Мак? — каза Съни. Чашата с мартини буквално караше ръката й да замръзва, затова побърза да отпие.

— Да? — Мак не пиеше, но прие да хапне от омарите, които бяха превъзходни.

— Кажи ми как може Валенти да си позволи това?

Мак й хвърли скептичен поглед.

— Създаваш друга загадка, която трябва да разреша?

Тя покри устата си с длан — престорен жест на изпаднал в шок човек.

— Забрави, че въобще споменах. Погледни, моля те, Били Башфорд, който е седнал до Белинда. Нямаш ли чувството, че не иска мистър Вижте-колко-съм-богат да се приближи до нея?

Били се бе облегнал на перилата с твърдото намерение да остане на мястото си, докато Валенти монополизираше вниманието на Белинда. Мак се запита дали Съни не е права и Били не започва да харесва Белинда вече не по толкова невинен начин.

Междувременно Нейт, който винаги предпочиташе да е сам, беше отишъл до кърмата и стоеше, втренчил поглед в морето. Изражението на лицето му бе неразгадаемо. Дали той също не се интересуваше от красивата и секси Белинда?

— Тази жена е катализатор — прошепна Съни. — Наблюдавай я, тя променя всеки мъж, когото срещне. Ще видиш, скоро Джани Валенти ще се откаже от скъпите яхти.

— И ще си вземе скъпа любовница — каза Мак, с което я накара да се засмее.

Малката Лорийн бе намерила бинокъл и наблюдаваше брега със стиснати устни и смръщени вежди. Докато гледаше големите вили, пред всяка от които бе закотвена лодка, й хрумна нещо.

— Тесоро ли търсиш? — извика Съни.

Лорийн свали бинокъла.

— Надявах се да видя Бертран — отговори искрено.

— Той вероятно се преоблича за вечеря. — Прекалено късно Съни осъзна колко смешно е това твърдение. — Ела, седни тук. — Потупа мястото до себе си на пейката. — Радвам се, че двамата с Бертран се сприятелихте.

Лорийн кимна. После, с което изненада и самата себе си, изтърси:

— Майка му се е омъжила.

Съни веднага разбра, че й е оказано голямо доверие. Успя да скрие учудването си, защото, доколкото тя знаеше, Бертран не бе напускал хотела и всички очакваха майка му да се появи.

— Така ли? — отговори тихо.

— И вече не иска Бертран — каза Лорийн.

Сърцето на Съни се сви. „О, мили боже!, помисли си. О, мили боже! Бедното дете“. Но на Лорийн каза само:

— Сигурна съм, че това е временно. Нали разбираш, само за този момент, докато потръгне новото й семейство, докато свикне с новия си дом и…

— Не. — Лорийн бе категорична. — Завинаги е. Сега тя има други деца. И не иска Бертран. Ще го изпратят в училище с пансион, докато навърши осемнайсет, а после тя ще реши какво да прави с него. — Погледна Съни с тревога. — Бертран не е казал на никого другиго, само на мен. Не знам защо ти го казвам, просто ми се изплъзна от устата и това е.

— Защото се тревожиш за приятеля си — увери я Съни. — Обещавам, че няма да кажа на никого.

— Ще кажеш на Мак. — Лорийн вече добре познаваше жените.

Съни прехапа устни.

— Добре, но само на Мак.

— Обещах да помогна на Бертран — каза Лорийн. — Имам план.

Съни зачака да го сподели с нея, но този път Лорийн мълчеше. После каза:

— Всичко ще бъде за добро. — Думите й звучаха прекалено мъдро за осемгодишно дете. Добави: — Мама винаги казваше така, когато се тревожех за нещо.

— Знаеш ли какво, малка Лорийн — каза Съни. — Вярвам, че майка ти е била права. — В сърцето си обаче не беше толкова сигурна, ако се съдеше по мрачното й изражение. Лорийн също не бе така уверена, както й се искаше да бъде.

Мак се приближи до Валенти, който продължаваше да бъбри с Белинда до перилата. Огледа го по-отблизо и по-внимателно. Беше по-възрастен, отколкото му се бе сторило при първата им среща заради по младежки пригладената назад черна коса, която се къдреше леко на тила. Сега Мак видя дълбоките бръчки около тъмните му очи на моряк, притежаващи онзи пронизващ поглед, който се дължеше на продължителното взиране в хоризонта. Същите дълбоки бръчки се спускаха от носа до устата, макар и не така биещи на очи заради силния загар, за който Мак бе сигурен, че бе придобит по-скоро от вятъра в открито море, отколкото по плажовете на Ривиерата. Валенти беше висок и със сигурност бе в добра форма. По тялото му нямаше нито грам излишна мазнина, макар Мак да смяташе, че наближава петдесетте. Всъщност Валенти изглеждаше като типичния ерген, подвизаваш се по Ривиерата. Което веднага накара мислите на Мак да се насочат към Каролин.

Отиде и застана на перилата до Валенти — някак си не можеше да приеме да се обръща към него с Джани — и също втренчи поглед в брега.

— „Хотелът на мечтите“ е доста добра находка — каза уж между другото.

Валенти се съгласи.

— Отдавна го използвам като „пристанище в бурите“. Удобен е.

Мак каза:

— За нас със сигурност беше удобен, когато открихме, че всички сме наели „Вилата на Виолет“ за един и същи период от време. Измамата бе доста успешна.

Острият поглед на Валенти се спря върху лицето на Мак.

— Вероятно вече сте открили кой е измамникът?

— Всъщност, не. Още не, макар че имам хрумвания.

Валенти смръщи вежди. Изненадан, Мак си помисли, че изглежда прекалено загрижен, задето са били измамени хора, макар и непознати за него. Каза:

— Каролин Кавалиер, която работи на рецепцията, ни спаси от участта да спим на плажа. Намери ни стаи като по някакво чудо.

Валенти продължаваше да гледа блещукащите светлинки на хотела, а здрачът се спускаше.

— Познаваш ли Каролин? — запита Мак.

— Виждал съм я в хотела. Не я познавам добре, но изглежда приятна млада жена.

— Да — отговори замислено Мак, а Валенти се извърна. — Каролин със сигурност е такава.

Настъпи неочаквано раздвижване. Валенти хвана руля, а неаполитанецът се зае с платната, които се опънаха едно след друго, огромни правоъгълници от черно платно.

— Като на пиратски кораб — ахна Лорийн, удивена от вида на черните платна, открояващи се на синьото небе.

Като гледаше Валенти в действие, господар на яхтата си и собственик на картината на Пикасо, Мак разбра, че този човек е лъжец. И се запита какво ли крие.