Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
There’s Something About St. Tropez, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Има нещо в Сен Тропе

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0269-7

История

  1. — Добавяне

Глава 51

Мак стана рано, за да разходи кучетата. Обу бански гащета и сандали, защото планираше утринно плуване, и излезе, като остави Съни да спи.

Видя нещо на пода в коридора — един от каубойските ботуши на Лорийн. Вероятно го бе изтървала предишната нощ. Вдигна го и видя, че вътре е напъхано нещо. Повдигна вежди. Струваше му се, че е мокро бельо. Усмихна се. Обзалагаше се, че Били не знае за среднощното къпане на дъщеря си, което вероятно бе станало в компанията на странното момче французойче. Остави ботуша пред вратата на Лорийн и следван от двете кучета, затича надолу по стълбите.

Изненада се да види Каролин Кавалиер зад рецепцията, заета със заминаването на група гости. Тя вдигна поглед и срещна неговия. Кимна му бързо за поздрав и отново се зае с работата си.

Мак отиде при нея.

— Съжалявам, че не можах да се свържа с теб вчера, Каролин — каза.

— О, да. Mais, monsieur, бях много заета през целия ден. Заета съм и сега. Освен това, не бе толкова важно, наистина.

— Радвам се да го чуя, макар че щеше да е по-добре, ако се беше обадила, за да ми го съобщиш.

Видя как бузите й пламнаха. Отговори му, че, би го направила, но нямала абсолютно никакво време.

— Je suis desole, monsieur, съжалявам — каза и отново се обърна към заминаващите гости на хотела.

„Толкова по въпроса“, каза си Мак. Продължаваше да има смущаващото чувство, че тя крие нещо.

Излязоха навън. Тесоро подтичваше послушно до него, докато Пират, освободен от верижката, бягаше щастливо напред. Мак осъзна, че краката му несъзнателно вървят към „Вилата на Виолет“. Стигна до дългата стена, бутна дървената порта и закрачи по чакълестата алея. Спря и се загледа във вилата. Помисли си, че тя е като самата актриса — някога красива, но сега остаряла и със занемарен външен вид. Но все пак, около нея се усещаше атмосфера на недоловима с простите сетива магия, говореща за миналото, когато е била в разцвета на красотата си и е приемала най-известните хора от висшето общество.

Входната врата бе заключена, а той нямаше ключ. Държеше Тесоро на ръце, а Пират вървеше едва ли не в краката му. Отиде до кухненския вход. И тази врата бе заключена. Странно, бе готов да се закълне, че я бе оставил отворена. Вероятно портиерът бе идвал, за да провери имота, и я беше заключил.

Изхвърли мислите за това от главата си, прекоси задната градина, мина през зелената дървена порта и тръгна по пътеката, която водеше към плажа. Завърза и двете кучета за едно дърво, влезе във водата и заплува, а всеки негов нерв се наслаждаваше на хладината. Ето защо туристите прииждаха към Средиземно море — то бе хладно, солено и нежно галеше кожата. Удоволствието да плуваш в него можеше да се сравни единствено с това да отпиваш от местното розе.

Ободрен, отвърза кучетата и се разходи по бреговата ивица, а после се отби в кафе-бара на плажа за ранно еспресо. Върна се в хотела и се изненада да види, че Каролин не е зад рецепцията. Мястото й бе заела Рене. Поздрави я и запита какво се е случило.

— Обадиха се на Каролин. Майка й е болна и трябваше спешно да замине за Авиньон. Помоли ме да я заместя и аз, естествено, се съгласих.

Качи се в стаята им и завари Съни на терасата, подпряла дългите си загорели крака на перилата, да пие кафе. Тесоро скочи в скута й и тя се наведе да я целуне, после се обърна към Мак.

А той се наведе, за да целуне нея, любимата си.

— Здравей, скъпа.

Тя каза:

— Виждам червен хеликоптер ей там.

Мак погледна в указаната посока, след което се обади на Лев.

— Струва ми се, че Джаспър Лорд обхожда брега в търсене на избягалата си съпруга.

— Казах ти, че е най-добре да я отведеш в Малибу — каза Лев.

— Какво? Мислиш, че няма да я открие и там? Белинда ще иска да отиде на всички известни сред висшето общество места.

— В Сен Тропе не обичат особено хеликоптерите — отбеляза Лев. — Нарушават спокойствието на местните.

— Но Франсоа Рейно също притежава такъв.

— Обаче той също е един от местните.

Мак се засмя.

Лев каза:

— Белинда все още не се е появила, вероятно спи до късно. Най-доброто, което може да направи предвид обстоятелствата. Ще проверя къде ще кацне хеликоптерът и кой го пилотира. А ти задръж Белинда вътре. Ще се свържа с теб.

— Може би трябва да взема Белинда с мен — предложи Съни.

— Защо? Къде мислиш да отидеш?

— В архивите на вестника в Ница да видя какво друго ще открия за „Вилата на Виолет“ и пръстена със символа. Никой няма да открие Белинда в онова подземие.

Протегна се с ръце над главата и черната й коса се разлюля около раменете. Мак си помисли, че прилича на нещо средно между модел на „Плейбой“ и ангел на Ботичели.[1]

Звънна телефонът. Беше приятелят му Ален от Интерпол. Информира го, че самолетът на Джоел Крендлер е проследен чрез плановете на полетите до различни малки летища във Франция. Последното и най-близкото от тях било в Тулон.

— Намира се между Марсилия и Сен Тропе — каза той. — Бил е там преди два дни.

Мак запита дали Крендлер е летял някога до Цюрих.

— Да. Често. По „делови причини“. Спомни си, той е международно известен бизнесмен, както и почитател на операта. Всъщност по време на сезона лети често до Милано. Патрон е на „Ла Скала“. Реших, че може би ще поискаш да знаеш.

Мак сложи край на обаждането и каза на Съни:

— Става все по-интересно. Защо Крендлер, който твърди, че не е стъпвал в Южна Франция поне десет години, е летял до Тулон?

Съни вдигна рамене и поклати глава.

— Там няма известна опера, поне доколкото съм чувала.

— Точно. Господин Крендлер се интересува не само от опера, както изглежда. И започва да ми се струва, че другият му интерес е свързан с изкуството.

Съни повдигна въпросително вежди.

— Изкуство с главно „И“ — каза Мак.

— Имаш предвид, откраднати предмети на изкуството?

— Възможно е.

— О, хайде, Мак, това вече е доста преувеличено.

— Добре е умът да не бъде ограничаван. Да мисли в по-големи мащаби.

— Като например план за измама с отдаването под наем на недвижима собственост.

Мак се засмя.

— Това е друг проблем. Изглежда, че попаднах в задънена улица по отношение на мадам Ларио.

— Искаш да кажеш, че е успяла да избяга с всичките пари?

— Така изглежда, бейби.

Отиде и седна до нея на терасата. Прегърна я през раменете.

— Сигурна ли си, че искаш да прекараш деня в подземния архив на вестника?

Тя го изгледа отдолу нагоре изпод дългите си мигли.

— Какво друго имаш наум?

— Можем да останем тук, да бъдем заедно, да се държим за ръце…

— На лунна светлина? Нямаш шанс, Мак Райли. Имаш работа, която трябва да свършиш.

Мак въздъхна. Беше се провалил в разследването на мадам Ларио, а ето, че трябваше да се заеме с това на човек, когото бе виждал само веднъж и за когото знаеше много малко.

— Защо въобще се занимавам с това? — оплака се.

— Защото, любов моя — Съни го целуна по устните, — не можеш да постъпиш по друг начин. Аз вече съм свикнала и мисля, че и ти би трябвало да си свикнал.

Мак се усмихна и я притисна към себе си.

— Сега знам защо те обичам — каза и прокара длани по съвършената й талия. Но Тесоро сложи бързо край на ласките му със злобно ухапване по крака.

Бележки

[1] Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи, по-известен като Сандро Ботичели /1445-1510/ — италиански художник, творил по времето на Ранния Ренесанс. — Бел.прев.