Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (20)

Глава 20

„Le Comptoir“ бе небрежно-елегантен, изключително модерен ресторант. На малката тераса имаше няколко маси, но главният готвач бе много добър и ястията му придаваха пикантна нотка на обикновената френска кухня. На Съни й харесваше тук.

— Тук няма излишна врява и суетня — каза тя. — Никакви пресилени акценти, никакви снимки на Париж в черни рамки. А шампанското е просто превъзходно.

Умът на Мак обаче все още беше зает с Крендлер.

— Забеляза ли нещо странно в дома му?

Съни прерови набързо паметта си, пред очите й отново застана стаята, декорирана в ледено светлозелено.

— А трябваше ли?

— Картините, закачени по стените, не бяха шедьоври. Всъщност, те бяха образци на „лошо“ изкуство. Като онези копия на китайски мандарини, които можеш да купиш на пазара „Стенли“ в Хонконг само за няколко долара.

— Но аз ги харесвам.

— Няма цензура за човешките вкусове.

— И какво друго? — Тя отпи отново от шампанското „Рюинар“ и то й хареса дори още повече при втората глътка. След това огледа хората от съседните маси, всичките — безупречно облечени, които се наслаждаваха на храната и разговорите.

Мак каза:

— Човек би очаквал да види поне една или две картини на Моне, на Дамиен Хърст, а не тези мрачни шотландски пейзажи от викторианската ера над камината, да не говорим пък за мъртвото животно от ловната сцена…

Съни потръпна красиво.

— А какво ще кажеш за бронзовата статуя в цял ръст на хрътката?

— Вероятно е издигната в памет на някое куче — отвърна тя, изпълнена със съчувствие.

— Този или е почитател на евтините неща, или е измамник. Ти ми кажи кое от двете. — Мак я гледаше с очакване.

— Ами… Е… Хм… Честно казано, не знам.

— Нито пък аз.

Съни отново задиша спокойно.

— О, слава богу. За миг си помислих, че очакваш аз да разреша загадката, която представлява мистър Крендлер.

— И защо го мислиш за загадъчен?

— Господи! — Този път вече Съни го изгледа втренчено. — Ти си детективът, не аз!

Погледите им се срещнаха. Неговият бе замислен, нейният издаваше раздразнение. След това той се засмя.

— Съжалявам, бейб. Но онази къща бе изключително скъпа и се намираше в един от най-добрите квартали на Париж, той разполага с иконом и камериерка и кой знае още какво…

— Може би просто е лишен от всякакъв вкус — отбеляза Съни с надеждата да помогне. — Може би е почитател и познавач само на оперното изкуство. Видяхме всички онези подписани снимки на разни знаменитости…

Мак отново смръщи вежди и опита питието си. Беше си поръчал „Сансере“. Прие го, като благодари на сервитьора, без да направи, както обикновено, някоя критична забележка. Мак бе сериозен почитател и познавач на виното и ето, че бе тук, в Париж, и пиеше френско вино, без дори да може да му се наслади подобаващо. Съни определено усещаше, че се задава нещо.

— За Виолет, заради която двамата сме заедно във Франция. — Тя вдигна чашата си и успя да предизвика усмивката на Мак, след което отпи малка глътка от превъзходното бяло вино. — Много добър избор, мосю Райли, господин Изключително Добър Частен Детектив.

Мак я изгледа втренчено, пронизващо.

— Защо Крендлер наистина знаеше за шоуто ми?

Съни въздъхна. Той нямаше да се откаже от темата, която му бе интересна.

— Защо не приемеш, че той просто казваше истината? Та откъде би могъл да знае, все пак?

— Гугъл.

— Но защо?

— Искал е да знае с кого си има работа. Питал се е предварително дали частният детектив, тоест аз, ще му зададе въпроси за „Вилата на Виолет“ и измамата.

— Но всеки един на твое място щеше да му зададе същите въпроси. Сега обаче знаем, че той е прекалено богат, за да се занимава с такава незначителна измама. Онези пари са нищо за него.

Мак се замисли за миг, после каза:

— Нима наистина е мислел, че няма да забележим грима му? И дори сенките за очи?

— Вероятно. Стаята тънеше в полумрак, едва различавах чертите му. Но, чакай малко, нали актьорите използват сините сенки, за да изглеждат като болни? Нещо като туберкулозата на Елизабет Барет Браунинг. Или Камил?

— Искаш да кажеш, че Крендлер е искал да изглежда в по-лошо здравословно състояние, отколкото всъщност е? Питам се кой е той всъщност… И кога се е случила злополуката, за която спомена. И какво точно се е случило. Нещо тук не е наред.

— Но историята, която ни разказа, бе толкова правдоподобна — каза тя. — Злополуката, проблемите, които е имал с „Вилата на Виолет“, и фактът, че тя му носела само нещастия…

— Безмилостен бизнесмен като Крендлер да говори за суеверия? Нещо, което носело нещастия, хм… — Мак повдигна скептично вежди. — Съмнявам се чувствата някога да са играли роля в живота на този човек. И как е спечелил парите си, между другото? Има ли съпруга, деца?

— Кучета — добави Съни с надеждата да помогне.

Мак кимна одобрително, без да откъсва поглед от нея.

— Кучетата могат да разкажат доста за стопаните си. Да вземем Тесоро, например.

— А трябва ли? — На Съни определено не се харесваше посоката, в която разговорът бе поел. Мак се засмя.

Тя започваше да се уморява от темата и от Джоел Крендлер и да се отегчава, затова започна да разглежда менюто, доволна, че им бяха поднесли списък с ястията за вечерта и не им се налагаше да правят труден избор. Да, можеха просто да се отпуснат и да се наслаждават. Но в този момент, за нейно огромно раздразнение, Мак извади от джоба си своя iPhone и започна да пише съобщение.

— Не за това дойдохме в Париж — оплака се тя.

— Просто ще помоля Рон Перин да проучи Крендлер. Предполагам, че милионерите знаят доста неща един за друг.

— Бивши милионери — отбеляза Съни.

Мак приключи с писането на съобщението.

— Ти си права. Не заради това дойдохме в Париж.

Съни каза тихо:

— Знаеш ли какво? Имаме прекрасна стая в „Риц“, в която ще бъдем съвсем сами.

— И кучетата няма да се джавкат покрай нас.

— Какво ще кажеш за това? — Усмивката на Съни озари лицето й, което достави огромно удоволствие на Мак.

— Разбира се, по-късно ще излезем на разходка — каза той.

— Ще се разходим покрай Сена, ще видим Нотр Дам…

— Монмартр, Латинския квартал, „Фоли Бержер“…

Сега и двамата се усмихваха и Джоел Крендлер беше, поне временно, забравен. Сервитьорът им донесе вкусна крем супа от целина и трюфели, след което напълни отново чашите им с вино.

Всичко бе наред в техния парижки свят.

 

 

Много по-късно, те бяха отново в стаята си в „Риц“. Бутилка шампанско, любимото „Хайдсекрозе“ на Съни, се изстудяваше в сребърната кофичка до леглото.

Мак прокара длани по бедрата на Съни. И очарован и развълнуван, откри, че тя носи колан с жартиери. Вдигна полата й нагоре. О, мили боже!

Тя стана и започна да му позира с издадени напред бедра, а дългите й крака изглеждаха още по-дълги в червените сандали, чиито токчета бяха високи поне дванайсет сантиметра. Той имаше очи единствено за онази примамлива бяла ивица между черните копринени чорапи и черните дантелени бикини. Нямаше търпение да я докосне с устни.

— Харесва ли ти? — запита тя с весела и наперена усмивка, като отметна глава назад и нацупи сексапилно устни.

Мак изстена и протегна ръце към нея.

Само с един пръст, тя го отблъсна леко назад.

— Толкова ли съм красива, колкото и някоя от „Пусикет долс“?

— По-красива си. — Беше паднал на колене пред нея. А тя бе свела поглед към него с усмивка, която сякаш криеше хиляди тайни. Очите й блестяха и Мак разбираше добре какво му казват: „Обичай ме, люби ме, бейби, това е, което искам, единственото ми желание“.

Той й каза колко силна е страстта му, плъзна надолу копринените й бикини и нежно свали черния дантелен сутиен, за да разкрие великолепните й гърди. Тялото й бе така изкусително, че не знаеше откъде да започне ласките си.

Но тревогите му бяха излишни. Съни просто ги поднови оттам, където той ги бе прекъснал.

— Дрехи… — въздъхна тя и ги захвърли небрежно на пода. — Дрехите са само изкушение. А голотата е наградата.

И тя продължи да го възнаграждава.