Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (58)

Глава 58

Бертран беше сам. Бащата на малката Лорийн я беше завел някъде за деня. Вечерта се спусна, а те още не се бяха върнали. Тя му липсваше.

Не можеше да понесе идеята за още една ранна вечеря, която да я откъсне от него. Не искаше да седи сам до масата в ъгъла на трапезарията, изложен на критичните погледи на другите гости на хотела и любопитните им деца, затова отиде в кухнята и помоли да му направят сандвич.

Готвачът, отговорен за сосовете, му го приготви сам — подреди в хлебчето пилешко месо, домати, поръси с подправки и майонеза. Бутилка „Оранжина“ и Бертран пое към леговището си.

Гущерите бяха излезли и се препичаха на последните слънчеви лъчи. Беше забравил да вземе пелерината и бинокъла, но реши, че ще се върне за тях по-късно. Напоследък бе занемарил дневника си, а и бе време за нов научен експеримент. Този път обаче той нямаше да бъде проведен във „Вилата на Виолет“.

Дъвчеше, замислен над думите на Лорийн от предната вечер. Знаеше, че във вилата няма картини — дори репродукция, която да виси на стената. Но бе възможно крадците да са ги скрили някъде и да чакат да утихне врявата, вдигнала се около кражбата. Тогава щяха да могат да ги преместят на някое безопасно място.

Сандвичът имаше превъзходен вкус. Искаше му се да имаше още един. И последната светлина се стопяваше и небето придобиваше онзи неоновосин нюанс, който щеше да помни и когато отидеше в пансиона. Тогава този спомен щеше да го отдалечи от онзи лош свят и да го върне в добрия.

Бертран обичаше Южна Франция и Сен Тропе. Имаше нещо в този град, което го привличаше. Може би защото идваше тук през по-голямата част от живота си, макар да бе все още на единайсет. Заради нощните си „научни експерименти“, чувстваше като познати местните жители, домовете им и начина им на живот. Искаше му се само да разбере дали наистина имаше призрак във „Вилата на Виолет“.

Легна по гръб на рядката трева. Малките камъчета се забиха в гърба му и той се раздвижи неспокойно, но притихна, като намери удобно местенце. После затвори очи и заспа дълбоко.

Бертран не бе сигурен какво го събуди. Някакъв шум. Седна и се огледа. Стрелките на луминесцентния циферблат на часовника му показваха пет часа сутринта. Хоризонтът тъкмо започваше да посивява, а светлините на рибарските лодки бяха изчезнали. Бертран знаеше, че те са се върнали в пристанището, където рибата се сортираше, за да се занесе на пазара, а лодките се почистваха. Виждаше се обаче една светлинка. Тя се приближаваше, докато той я наблюдаваше почти без да премигва. Ниска и тъмна бърза лодка и ако се съдеше по рева на двигателя — много мощна. Тя акостира и моторът й беше изключен. Беше закотвена близо до скалите, над които се издигаше хълмът, където бе леговището на Бертран. Съжаляваше, че бинокълът му остана в хотела. Любопитен, запълзя по корем към мястото, където хълмът се спускаше стръмно към морето.

Лодката бе истинска черна красавица, дълга около петнайсет метра и дори може би повече. Имаше и салон с малки прозорци. Стъпала водеха от кърмата към малката гумена спасителна лодка, която се люлееше върху вълните. Обичайните червени и зелени светлини бяха изгасени. Всъщност единствената светлина струеше от прозорчето на малкия салон, през което Бертран видя двама души. После и тази светлина изгасна.

Напрегна очи, за да разчете името на лодката, но беше прекалено тъмно, а и тя се клатушкаше така силно, като че ли никой не я управляваше.

Неочаквано, от салона излезе жена, последвана от мъж. Косата й се разлюля на внезапно подухналия вятър, а дългата рокля обгърна краката й. Мъжът вървеше плътно до нея. Сграбчи я за рамото, а тя го отблъсна рязко. Започна да вика и вятърът понесе гласа й към брега.

— Ще кажа всичко, което знам — чу я Бертран да казва.

Мъжът се засмя подигравателно.

— Ето го твоя дял от вината — отговори и й подаде нещо.

Тя се поколеба, пристъпи към него, грабна го от ръката му и побърза да го прибере в чантата си.

После вятърът отнесе гласовете им в друга посока и Бертран не чу повече нито дума, но видя жената да тича към кърмата, да отвързва спасителната лодка, да повдига дългите поли на роклята си и да скача тромаво в нея. Запали извънбордовия двигател и без да погледне назад, пое по посока на Сен Тропе.

Двигателите на бързата моторна лодка изреваха мощно като разярен лъв и тя пое обратно в морето. Само след секунди настигна спасителната лодка. Бертран не видя какво се случи непосредствено след това, но двигателите й зареваха дори още по-силно и тя изчезна бързо в далечината.

Когато вълнението на водата, предизвикано от преминаването й, утихна, Бертран погледна отново. Моторната лодка бе вече много далеч, смаляваше — все повече и скоро щеше да се слее с хоризонта. Лекият ветрец, който идваше заедно със зората, диплеше повърхността на водата. Нямаше и следа от гумената лодка. Нито от жената.

Ужасен, Бертран си пое дълбоко дъх. Нима мъжът я бе прегазил? Нима я беше убил?

Заклати усилено глава. Не, разбира се, че не. Вероятно бе извадил жената от водата… Бертран просто не бе успял да види сцената, защото се разиграваше прекалено далеч…

Хвърли последен поглед, после, ужасен, затича колкото можеше по-бързо към хотела. Нямаше да каже на никого за това. Никога не би могъл да опише какво бе видял. Защото, разбира се, си го беше въобразил. Нали?