Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (37)

Глава 37

Лев Оренщайн слезе от самолета на летището в Ница и премина бързо през имиграционните служби и митницата. Имаше само една чанта ръчен багаж и нямаше какво да декларира. Познаваше Ривиерата, защото бе прекарал част от детството си тук. Говореше перфектно френски, а много от хората му работеха непрекъснато тук — охраняваха много богатите французи.

Крачеше бързо и уверено, висока и приковаваща вниманието фигура, може би два пъти размерите на някои от филмовите звезди, чийто бодигард беше. Метър и деветдесет, с обръсната глава и дълбоки тъмни очи, които не пропускаха нищо, той притежаваше очарователна усмивка, която имаше добро въздействие върху хората, и нежно сърце.

Мъжът, който го чакаше в залата за пристигащи пътници, бе нисък и набит, с рамене и лице на бикоборец. Носеше слънчеви очила, както и всички други тук. Беше облечен в дискретна сива риза и бели панталони. Би могъл да бъде всеки, но беше един от най-добрите бодигардове по Ривиерата и под ризата си криеше „Валтер Р99“, за който, като лицензирана охрана, имаше разрешение. Имаше и зашеметяващ пистолет в джоба си, където бе и пакетчето ментови бонбони, които дъвчеше непрекъснато. Казваше се Федерико Манини и имаше най-свежия дъх по Лазурния бряг.

— Как си? — Поздравиха се един друг с прегръдка и потупване по рамото. Бяха заедно в бизнеса повече от двайсет години, а приятели — дори още по-дълго. Някога Лев бе измъкнал Федерико от сериозна опасност и той никога нямаше да го забрави.

Отидоха заедно до паркинга, където бе „Ланчия“-та на Федерико. Тя изглеждаше компактна и делова, но бе снабдена с мощен двигател, който лесно можеше да превиши ограниченията на всяка магистрала, както и често ставаше. Федерико предпочиташе малките автомобили, а Лев — големите. Колата, която Федерико бе избрал за него, бе специално пригодена за високи скорости, осигуряваше безопасност при евентуални опити да бъде изблъскана от шосето и бе „Алфа Ромео 159“, елегантна и бърза, макар и не по-бърза от неговата собствена. И двамата седнаха в „Алфа“-та и Лев започна да натиска бутоните и да намества огледалата, както и да проверява други неща по нея, докато разговаряха.

Федерико каза:

— Накарах момчетата да я огледат много внимателно и те ме увериха, че с този автомобил никога няма да попаднеш в задръстване. Би могъл да се промъкнеш и през лабиринт.

— Обзалагам се, че е така. — Лев се усмихваше. Родният град на Федерико бе Ница, където, след Неапол, бе може би най-доброто място да получиш, без да вдигаш излишен шум, онова, което искаш. Освен това, Федерико познаваше всички, които бяха от някакво значение в подземния свят на Ривиерата.

Федерико каза:

— Двама от моите хора ще се редуват на смени пред „Хотела на мечтите“, а трети ще следи Джаспър Лорд. Той все още е в онзи свой дворец в Сан Ремо, Италия, обаче двама от главорезите му са в „Карлтън“ в Кан. Опитали са се да сменят външния си вид поне доколкото е възможно, но един главорез изглежда като такъв дори в скъпо дизайнерско сако.

Лев погледна Федерико и се засмя.

— Това важи за всички ни, предполагам.

— Какво искаш да кажеш? — усмихна му се в отговор Федерико. — Както и да е, главорезите още не са се отбили в „Хотела на мечтите“, което не е обичайно за тях. Но е добре за мистър Джаспър Лорд.

— Белинда — каза Лев.

— Правилно. Белинда Лорд. Висока, русокоса, красива. Ето снимката, която моят човек й направи вчера на плажа.

Лев дълго я гледа и каза:

— Да. Хубава жена. — Мак Райли ми обясни в каква компания се движи в момента. Според него, тя е приятен и мил човек. А компанията наричат себе си „пострадалите от международна измама“. Добре е, че до този момент Белинда не е останала и секунда сама и непрекъснато се разхожда из Сен Тропе, което затруднява достъпа на Лорд до нея.

— Искаш да кажеш, когато я намери.

Лев му хвърли остър поглед.

— Ако я намери. Нашата задача е да предотвратим това.

— Точно така.

Федерико отвори жабката и извади малък пакет, увит в черен фланелен плат. Подаде го на Лев.

— „Глок 29“. Малко дамски за теб, но е малък и бърз. И се крие много по-удобно, когато си само по къси гащета и плажна риза. Ето и разрешителното, на което стои твоето име, разбира се.

Лев прехвърли автоматичния пистолет от ръка в ръка. Харесаха му лекотата и усещането. Федерико му даде и кутията деветмилиметрови патрони и кобур, който се носеше на рамо, изработен на ръка, за да приляга плътно под ризата му — точно така, както предпочиташе Лев.

— И така — Лев се усмихна на стария си приятел, — спомням си, че движението в Сен Тропе е истински кошмар през лятото.

Докато си пробиваше път сред автомобилите, пътуващи на изток по магистралата, собствените му думи зазвучаха отново в ушите му като песен. „През лятото… през лятото…“ Не, мелодията не бе каквато трябва. Затананика отново, но за нищо на света не можеше да си спомни кой изпълнява песента или пък от кого е написана. Тя просто изникна отнякъде в главата му, придружена от образа на Белинда Лорд в белия оскъден бански костюм. Жена, която трябваше да защити дори с цената на живота си, ако се наложеше.