Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (10)

Глава 10

Бертран се промъкна в „Хотела на мечтите“, като се опитваше да стане напълно незабележим. Пелерината му беше увита плътно около бинокъла, скрит под мишницата му. По синята му риза имаше зелени петна от тревата, русата му коса беше рошава и сплъстена, а маратонките му бяха почернели от кал. Той се огледа нервно, когато влезе във фоайето и тръгна към стълбите.

— Бертран?

Гласът на Каролин Кавалиер го спря насред крачка. Той се обърна неохотно с лице към нея.

— Бертран! Погледни се само! — Каролин му говореше на френски. — Изглеждаш така, сякаш си прекарал нощта на полето.

— Хм… Аз… Изгубих се… — започна да импровизира Бертран.

— И какво мислиш, че щеше да каже майка ти, ако можеше да те види сега?

Бертран гледаше унило в пода, без да отвори уста. Знаеше, че майка му едва ли би забелязала дали ризата му е чиста или не, дали обувките му са кални. Тя дори нямаше да си направи труда да го разпита за пелерината и бинокъла. Те живееха всеки своя живот. Това бе факт, с който се бе примирил много отдавна.

Каролин изпита съжаление към момчето. Прекалено големите за него къси панталони висяха на слабите му крака, прекалено големите слънчеви очила се бяха плъзнали надолу по носа му, а косата му се нуждаеше отчаяно от подстригване. Бертран идваше в „Хотела на мечтите“ още от дете и персоналът го познаваше добре. Те също така знаеха, че майка му е избягала с последния си любовник — мъж, когото бе срещнала в казиното в Монте Карло. И бе оставила Бертран съвсем сам в хотела. Мадам Оливие отсъстваше вече от четири седмици и камериерките наглеждаха Бертран, а сервитьорите, които, изглежда, изпитваха бащински чувства към него, се грижеха той да хапва добре всяка вечер. Не че това помагаше за увеличаване на теглото му, защото Бертран оставаше мършав и източен като жираф, независимо колко добре се хранеше. Кокалестите му рамене стърчаха като костите на мастодонт. Оставаше обаче тъжният факт, че Бертран бе едва на единайсет години и бе съвсем сам в хотела.

— По-добре отиди да се измиеш — каза Каролин отново и му се усмихна с опрощение.

Бертран тръгна бързо нагоре по стълбите и се сблъска с малката Лорийн, която слизаше с издадени напред пръсти, пристъпвайки като балерина, а коприните и тюловете на рокличката й се поклащаха при всяка стъпка. Тиарата й, подобна на тази на принцесите, падна на земята, както и очилата на Бертран. След това той изпусна пелерината и бинокълът също падна на земята и се търкулна до подножието на стълбите, където се приземи до тиарата и очилата му.

Двамата ги гледаха втренчено. След това се спогледаха.

— Тромав си — каза Лорийн.

— О… Je-je-je m’excuse, mademoiselle… — Бертран заекваше силно, както никога досега.

— И защо трябва да те извиня?

Лорийн го изгледа неумолимо със сините си очи и Бертран побърза да извърне поглед. Всеки, който влезеше във фоайето или слизаше по стълбите, щеше да забележи бинокъла. Окулярите, защитени от металните „капаци“, като че ли го гледаха обвинително и той знаеше, че момиченцето в балетните одежди със сигурност го е видяло.

Тя бе произнесла думите си на английски и макар че ги бе разбрал, Бертран отговори на френски.

— Аз-аз… не те видях. — Заекването, което се проявяваше винаги, когато той изпаднеше в стрес, сега просто биеше на очи. Момчето се изчерви.

Неумолимият поглед на Лорийн се спря на бинокъла, на огромните кръгли стъкла на очилата, на калните маратонки, раздърпаните къси панталони, кокалестите колене и ужасените светлосини очи, които се взираха късогледо в нея. Погледна отново бинокъла, който лежеше в подножието на стълбите.

— Бертран? — Каролин побърза да отиде при тях. — О, Бертран, Лорийн е дошла чак от Тексас. — Каролин или не бе видяла бинокъла, или бе решила да не му обръща внимание. — Реших, че вероятно ще ви е забавно да си правите компания.

— Je prefer… — поде Лорийн на френски, но изведнъж се запъна. — Предпочитам да съм сама. Благодаря — завърши тя на английски. После, изискано и предвзето, изрита бинокъла от пътя си, взе тиарата си, постави я обратно на главата си, пъхна косата зад ушите си и продължи да върви към вратата.

— О, между другото — обърна се отново към тях. — Може ли някой от вас да ми каже къде бих могла да взема такси, което да ме откара до Сен Тропе? И къде там мога да хапна палачинки?