Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (34)

Глава 34

Жертвите на измамата бяха на плажа, всичките лежаха строени в редица под сините чадъри, намазани с лосиони, положили балсам на устните си и особено Белинда, която никога не излизаше от къщи без тези продукти, макар и тенът й да бе повече изкуствен, отколкото резултат на слънчевите лъчи. Бяха близо до бара, което бе много удобно за онези, които имаха нужда да се подкрепят, като например Сара, която, както отбеляза Белинда, пиеше вече втората си чаша розе, макар да бе още единайсет часът сутринта.

Тя седна и започна да втрива още лосион във вече лъскавото си загоряло тяло и хвърли остър поглед на Сара, която също седеше с очи, скрити зад слънчевите очила, с напрегнато свита уста и здраво стиснала юмруци.

— По-добре внимавай с алкохола — предупреди я Белинда. — Той няма да закали нервите ти. За това се изисква решителност. Имай ми доверие — добави. — Както обикновено, знам го отличен опит.

— Изглежда, си научила прекалено много за краткия си живот, Белинда. — Сара отново отпи от виното си. И какво, като беше само единайсет сутринта? То имаше много по-добър вкус от двойното безкофеиново кафе.

Белинда се наведе и взе чашата от ръката й.

— Чуй ме, Сара Стрейндж — каза строго, — грешиш, ако мислиш, че ще седя тук и ще те гледам как се напиваш, защото съпругът ми те е уплашил здравата вчера. Преодолей го, момиче. Обещавам, че няма да се случи отново. А довечера вече ще имаме лична охрана. И никога повече няма да ти се наложи да се тревожиш. Мак ми обеща.

Нейт, дочул разговора, се повдигна на лакът.

— Кой ще бъде бодигардът ви?

— Казва се Лев и е най-добрият. В момента лети насам от Щатите. И ще бъде при нас още тази нощ. — Белинда се изправи. — Отивам да поплувам. Някой ще дойде ли?

Нейт скочи, изчисти пясъка, полепнал по кожата му, и Сара ги последва неохотно. Малката Лорийн остана да лежи върху надуваемия си дюшек, все още облечена в рокличката от оранжев тюл, прегърнала Тесоро, която бе открила изоставена в колибата и която бе „спасила“. Надяваше се Бертран да е намерил Пират и да го е спасил. Бедният Пират я беше гледал с такава мъка в очите, докато се отдалечаваше.

Лежеше на една страна, подвила крака и гушнала Тесоро, и мислеше как да помогне на Бертран. Знаеше, че въпросът е спешен, защото Бертран щеше да бъде заточен в училището с пансион още в края на летния сезон, когато всички се връщат на работа. И вероятно никога повече нямаше да види леконравната си майка. През главата й мина образът на Круела де Вил^[1] от „Сто и един далматинци“. Според нея майката на Бертран изглеждаше точно така — заострено при брадичката лице, огромна червена уста, тънки черни вежди. Самото олицетворение на злобата.

Другите вече вървяха към водата по малките сламени рогозки, нахвърляни върху пясъка, който пареше непоносимо ходилата.

— Искаш ли да се поразходим, скъпа? — запита Били. — А можем и да поплуваме. Обзалагам се, че във водата е доста по-хладно — каза, забелязал зачервените й бузи.

Обаче Лорийн поклати глава.

— Не мога да оставя Тесоро.

— Вземи и нея. Хайде да я разходим по плажната ивица. Обзалагам се, че ще й хареса.

Лорийн си помисли, че на кученцето вероятно наистина му е горещо, и позволи на баща си да я хване за ръката и да я издърпа на крака. Занесе на ръце Тесоро до мястото, където се разбиваха вълните и образуваха бели мехурчета под пръстите на краката. И я остави на земята. Малка вълничка се разби до нея и тя подскочи високо.

— Като балерина — засмя се Лорийн, а Тесоро оголи зъби и се втурна да преследва вълната, която се оттегли навътре в морето, но само за да бъде връхлетяна от втора.

Били гледаше как малката му дъщеря „спасява“ кученцето, размахало трескаво лапички във водата. Не можеше да си спомни кога за последен път я бе чул да се смее, но със сигурност бе преди смъртта на майка й. Бе необходимо присъствието на малкото кученце, за да върне радостта в замръзналото й сърце, и дори само това бе достатъчно, за да направи полезно пътуването до Франция. В ранчото имаха кучета, разбира се, предимно работни, или пък онези, които бяха собственост на работниците им, но веднага щом се върнеха у дома, щеше да заведе Лорийн да си избере свое собствено. То можеше да бъде и чихуахуа, ако тя пожелаеше така.

— Толкова е сладка, татко — каза Лорийн, докато се разхождаха по плажната ивица.

Били се съгласи, но реши да запази желанието си да й купи кученце като изненада при връщането им у дома. Хвана я за ръката и продължиха мълчаливо да се разхождат, а Тесоро тичаше радостно пред тях. Лорийн изглеждаше отново потънала в мислите си и Били не се опита да я заговори. Искаше му се обаче поне да му позволи да й купи бански костюм, за да бъде като всички други деца на плажа. Но не, тя продължаваше да държи на тюлените роклички.

Още откакто се събуди тази сутрин, Лорийн мислеше непрекъснато за Бертран и сега, когато минаха покрай „тяхната“ скала, където бяха седели и той й бе разказал за майка си, тя наведе глава. Не можеше да гледа натам, защото болката бе прекалено силна. „Бедният Бертран. Какво ще прави? Къде ще отиде? Кой ще се грижи за него?“

Хвърли кос поглед на баща си. Той бе само по червени плажни гащета, подходящи за каране на сърф, и си подсвиркваше тихичко, нахлупил шапката си над очите както обикновено. Никога не я сваляше и не променяше положението й, независимо колко бе горещо. Неочаквано, Лорийн подскочи и я дръпна от главата му.

Били сведе поглед към нея изумен.

— Защо направи това, сладката ми?

— Защото сигурно ти е горещо. И мама щеше да каже, че ще получиш удар, ако продължаваш да я носиш.

Били кимна с горчивина. Беше чувал Бетси да казва това милион пъти. Прокара длани през гъстата си чуплива коса, която имаше изненадващия цвят на зрели кайсии.

— Трябва да си купиш сламена шапка, татко — каза Лорийн, защото сега, когато майка й я нямаше, тя трябваше да се грижи за татко.

— Което ми напомня — каза Били — да те питам откъде взе сламената шапка, която носиш?

Лорийн се изчерви.

— О, намерих я…

Били каза строго:

— Надявам се, че не си я намерила, преди някой да я е изгубил. — И Лорийн се изчерви още по-силно. И тогава Били спря.

Гледаше нагоре по склона, който започваше там, където свършваха дюните, и водеше до борова горичка, сред която се забелязваше покрив на къща. Бяла и с тъмни прозорци, които не отразяваха светлината, и която, дори в този ярък слънчев ден, изглеждаше потънала в сянка.

— Е, проклет да съм — каза, — ако това не е „Вилата на Виолет“. До този момент не съм знаел, че е толкова наблизо. Изглежда, че има пътека, която започва от плажа и води право до нея. Хей, може би там нямаше да ни е толкова зле все пак.

След малко се обърнаха и закрачиха обратно към мястото, където Белинда излизаше от морето подобно на грациозна загоряла русалка, облечена в оскъден бял бански. Сара я следваше, като се препъваше през вълните, почервеняла неприятно от слънцето и скръстила ръце на гърди, като да се защити от нещо. Лорийн продължаваше да мисли за Бертран и за това, че трябва спешно да намерят откраднатите предмети на изкуството, да получат наградата и да го спасят.

Белинда ги видя да се приближават и застана с ръце на хълбоци, загледана в тях с широка усмивка на лицето. Червената коса на Били стърчеше, същия цвят имаха и луничките, които украсяваха квадратното му, изгоряло от слънцето, лице. На челото му имаше широка бяла ивица там, където допреди малко бе шапката. Белинда се засмя и каза:

— Ако не бяха Лорийн и кучето, кълна се, никога нямаше да те позная, Били Башфорд.

Отиде при него и прокара показалеца си по бялата линия.

— Кожата ти е нежна като тази на бебе, недокосната от слънцето или човешка ръка.

Очите на Били, с цвета на стафиди, я гледаха мълчаливо в отговор. Тя каза:

— Криеш красотата и излъчването си под тази шапка, приятелю. Но не се тревожи, това може да се промени. Крем за изкуствен тен ще помогне.

Били гледаше втренчено Белинда, развеселен. Никога през живота си не бе използвал какъвто и да било крем за лице. Тя преплете пръсти в неговите и двамата се върнаха до надуваемите си дюшеци под сянката на чадърите. Той усещаше мириса на морето, полепнал по кожата й — солен, но подсладен от аромата на лосиона против изгаряне. Сърцето му прескочи удар.

А Нейт изпита известна ревност, макар истината да беше, че все още харесваше Съни. Питаше се къде ли е тя днес.