Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (77)

Глава 77

Час по-късно Съни излезе на терасата. Бурята бе преминала и по всеки храст и дърво блестяха диамантени капки, много подобни на онези, които украсяваха тиарата на малката Лорийн. Бе пресилено да се надява на дъга, защото тя означаваше гърне злато, а Съни не мислеше, че има такова в края на историята на Виолет.

Не можеше да изхвърли успялата певица от мислите си. Разполагаше с нишки, които можеха да я отведат до разгадаването на загадката — легендата, пръстена, любовника, изчезването. А все още нямаше ясна представа какво се е случило.

Тесоро се изправи, подпря предните си лапички на крака й и жално заскимтя. Беше време за разходка. Мак бе отишъл до Кан, за да говори с полицията за Джаспър Лорд и да се увери, че е напуснал страната. Съни бе сама. Извика Пират, обу удобни сандали, хвана каишките на двете кучета и заслиза по стълбите.

Рене й махна за поздрав.

— Добър ден, мадам, прекрасно време за разходка. Всичко е така свежо след бурята.

Рене беше права и Съни си пое дълбоко дъх. Мина през портата, зави надясно и тръгна бавно по пътеката. Беше валял проливен дъжд, но пак не бе достатъчен да разкаля почвата. Трябваше обаче да заобикаля внимателно локвите, макар че Пират скачаше право в тях докато Тесоро молеше да я вземе на ръце. Съни се замисли дали да не купи миниатюрни ботушки и за двете кучета, но бързо се отказа. Мак никога нямаше да й прости, ако видеше Пират в ботушки.

Разбира се, краката й сами я понесоха към „Вилата на Виолет“. Къде другаде би могла да отиде, щом непрекъснато мислеше за легендарната звезда?

Освободи кучетата от каишките и спря в началото на скритата пътечка, която водеше към плажа, за да може Пират да тича на воля и да преследва въображаемите зайци, които нямаше да излязат от прикритието в леко изсъхналата трева и особено когато наоколо имаше куче. Хоризонтът се бе прояснил и бе излязъл лек ветрец. Между листата на дърветата, от които все още капеха прозрачни капки, се виждаше Средиземно море, което блестеше в сапфирено, аквамаринено и кристално бяло.

А върху вълните се клатушкаше позната яхта. Дълга, елегантна и с черни платна.

Съни затърси трескаво мобилния телефон в джоба си. Извади го и набра номера на Мак. Той не отговори. Опита отново. Със същия резултат. По дяволите. Къде беше той, когато тя имаше нужда от него? Остави му съобщение.

— Стоя пред „Вилата на Виолет“ и никога няма да познаеш какво виждам. „Синият Пикасо“ е хвърлил котва в залива. Валенти се е върнал. Обади ми се.

Поколеба се, тъй като не знаеше какво да направи. После, с надеждата, че Мак ще й се обади скоро, закрачи към вилата. Черната порта бе отворена и кучетата душеха въздуха, докато вървяха по обраслата с мъх пътека, мокра от дъжда.

Сандалите не бяха подходящи за хлъзгавата настилка и Съни бе прекалено заета да внимава къде стъпва, затова не обърна веднага внимание на острото излайване на Пират. Когато най-после вдигна поглед, видя Жълтото куче да седи на стъпалата пред кухнята.

— Какво правиш тук? — извика тя и веднага разбра какъв е отговорът. Разбира се, кучето бе с Бертран и Лорийн. Видя пелерината и хотелската плажна хавлия и разбра, че са тук.

Жълтото куче наклони глава с благодарност под ръката, която го помилва, нададе вой, размаха мократа си опашка и опръска с кал босите крака на Съни.

— Какво има, момче? — запита го тя със съчувствие. — И къде е Бертран? Хайде, намери го.

Кучето отново нададе вой и Пират изтича при него. Тесоро, която все още беше в ръцете й, залая нервно. За този звук Мак казваше, че му прилича на воя на полицейска сирена.

Вратата бе открехната. Съни влезе и извика:

— Ехо!

Тишината бе пълна.

— Бертран? — извика Съни, все още застанала до отворената кухненска врата.

Вилата винаги бе извиквала страх у нея, а сега бе дори още по-лошо. Този път не се долавяше уханието на виолетки „Парма“, не й се струваше, че наоколо пърхат миниатюрни същества, не чуваше песента на щурците, която обикновено се носеше откъм градината. Просто ужасяваща тишина. Капакът на пианото бе все още вдигнат, чашите продължаваха да стоят с дъната нагоре на барплота, а до тях бяха празната бутилка от бренди и кутията от нес кафето. Нощта на силната буря й се струваше толкова отдавна, а бе минала само седмица и половина, откакто пострадалите от измамата се бяха срещнали и се бяха превърнали в малко и сплотено семейство, членовете на което се грижеха един за друг. Бе останала само смълчаната вила, започваща вече да се руши и все още хваната в капана на времето като отдавна мъртвата си собственичка.

— Бертран? — извика тя, вече силно разтревожена. Премина от кухнята в коридора. От будоара струеше слаба светлина. Не идваше от полилея. Вероятно някой бе вдигнал щорите.

Поне веднъж, Съни не мислеше за Виолет, когато влезе в будоара й. Усмихваше се с надежда, че ще завари там двете непослушни деца в търсене на откраднатите картини.

Да, картините бяха там. Видя поне шест да блестят в различни цветове на приглушената светлина. Видя още и Джоел Крендлер, седнал на един от тапицираните в сребристосиво дивани, кръстосал нехайно крака.

Той насочи оръжие към нея. И то не беше, както забеляза Съни, някой малък 22-милиметров пистолет. Гледаше в дулото на мощна карабина. Крендлер наистина се канеше да я убие.

— Мадмоазел Алварес — каза той. — Елате, моля ви, и седнете до мен. Мисля, че трябва да поговорим.