Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (85)

Глава 85

Лорийн и Бертран се срещнаха на плажа в полунощ, за да отидат до убежището му. Жълтото куче беше с тях. Вървеше с наведена глава, тихо и смълчано. Бертран бе облякъл пелерината си и бе взел бинокъла, а Лорийн, както и преди, бе по тюлена рокличка, плажна хавлия и сандали. Нямаше смисъл да полагат усилия да избягват охраната, защото тя си бе отишла. Дори Лев вече не бе официално дежурен и скоро щеше да си отиде и той. Всички спяха.

Гущерите излизаха от дупките си и ги гледаха с любопитство, макар и предпазливо, уплашени от присъствието на кучето. Обаче то само ги подуши уморено, седна на задните си лапи и ги загледа. Децата мълчаха.

— Бертран? — каза след известно време Лорийн.

— Да?

— Съжалявам. — Искаше да каже повече. Да сподели, че никак не й бе харесал начинът, по който му бе говорила онази жена; как й се бе приискало Жълтото куче да я нападне; и колко се радваше, че това не е истинската му майка. Обаче нямаше нужда. „Съжалявам“ беше достатъчно.

— Благодаря ти. — Бертран разбираше.

Настана тишина. Морето се плискаше в подножието на скалите, щурците пееха, а над главите им прехвръкна нощна птица с шумно пляскане на криле.

— Харесвам баща ти — каза най-после Бертран.

— Знам, че и той те харесва. — Лорийн му хвърли кос поглед. Той седеше с изправен гръб, подпрян на скалата. Изглеждаше различно с новите очила, някак пораснал. И изведнъж на нея й се прииска Бертран никога да не се превърне във възрастен. Искаше всичко да си остане същото. Тя и Бертран, приятели, нощните им срещи и научните експерименти върху човешките взаимоотношения. Или върху роднините, която и да бе правилната дума. Скоро обаче тя щеше да си тръгне от Сен Тропе и от малката стая в „Хотела на мечтите“. Щеше да напусне това прекрасно място и може би никога нямаше да се върне тук. Хвана ръката му. Не можеше да понесе тази мисъл.

— Бертран? — каза.

— Да?

— Тексас е наистина хубаво място.

Той обърна глава и я изгледа. Стъклата на новите му очила блестяха в мрака.

— Знам.

Тя каза изненадана:

— Но откъде знаеш?

— Виждал съм го много пъти по телевизията.

— О! Да. Каубой. Тексас е известен, предполагам.

Той бе отдръпнал ръката си, обаче тя допря своята до неговата отново. Този път — само един пръст. После се излегна на земята с разперени ръце и втренчи поглед в небето. Нямаше луна. Само два пухкави облака се носеха в безкрая. Запита се дали небето е твърдо и можеш да го докоснеш с ръка. Чудеше се дали майка й е там, зад облаците, и дали я наблюдава.

— Баща ти наистина ли ще ми помогне? — запита Бертран след дълго мълчание.

— Разбира се. Каза, че ще го направи, нали? А татко винаги казва истината. И вълшебникът Рейно ще ти помогне. Сигурна съм.

Бертран много искаше и той да е толкова сигурен. Но бе сигурен единствено в това, че утре сутринта в девет часа неговата „майка“ ще дойде да го вземе. При тази мисъл потръпна и се запита как е могъл да очаква завръщането й през всичките онези седмици на изчезването й. Но тогава още малката Лорийн я нямаше в живота му.

— Можеш да споделиш моята майка с мен — каза неочаквано Лорийн.

Той я гледаше втренчено, изумен. Не искаше да го споменава, но майка й бе мъртва.

Лорийн бе поставила длан на сребърната верижка.

— Не се тревожи, Бертран — каза тя. — Всичко ще бъде наред.

Жълтото куче бе заспало и похъркваше леко. Гущерите се бяха скрили в скалните пукнатини. Въздухът миришеше на море, трева и на още топли от слънцето скали.

И така изведнъж, Бертран изпита увереност, че всичко ще бъде наред.