Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (59)

Глава 59

Мак не можеше да спи. Стана още преди птиците да са пропели и отиде да провери какво има на щанда за вестници в хотела. Но бе прекалено рано дори да са ги доставили. Погледна навън през стъклените врати. Небето бе сиво, нямаше дори нюанс на синия цвят — имаше още време до изгрева на слънцето. Но разходката по плажа в хладната ранна утрин щеше да го ободри и да прочисти обърканите му мисли, да му даде време да премисли всичко насаме. Защото нещата определено ставаха все по-сложни.

Подръпна каишките на кучетата.

— Хайде, момчета! — каза и тръгна към вратата. В този миг Бертран Оливие влетя през нея, ококорил широко очи. Лицето му бе мъртвешки бледо, а косата — настръхнала.

— Бертран! — Гласът на Мак бе по-остър, отколкото му се искаше, но това бе така, защото бе разтревожен. Първата му мисъл беше: „Какво прави това дете навън в пет и половина сутринта?“ А следващата: „Какво го е уплашило толкова много?“

Бертран се поколеба. За части от секундата, погледът му срещна този на Мак, после той се стрелна бързо покрай Мак.

Мак го сграбчи за рамото.

— Хей, момче, какво има?

Изпаднал в паника, Бертран се отскубна и затича нагоре по стълбите, а после и по коридора към стаята си, пъхна несръчно ключа в ключалката, накрая успя да отвори, шмугна се вътре и заключи след себе си.

Облегна гръб на вратата. Сърцето му биеше тежко в гърлото. Свали очилата си и ги хвърли на пода. Ако бе наистина с влошено зрение, нямаше да види онова, което си въобразяваше, че е видял. И нямаше да може никога и на никого да разкаже за него. На никого. И особено на Мак Райли. Полицията щеше да дойде, да му задават въпроси, да му вземат бинокъла и може би дори да повярват, че той е убил жената. Тялото й със сигурност щеше скоро да изплува на повърхността и щяха да разберат, че е била убита. И щяха да го хвърлят в затвора, майка му щеше да каже, че я е опозорил… доведените й деца щяха да се превърнат в единствената й грижа… и той нямаше да е част от тяхното семейство.

Без да откъсва гръб от вратата, се свлече на пода, присвил колене до брадичката си. Замисли се за Лорийн. Тя бе негова приятелка. Може би все пак имаше човек, на когото да разкаже какво бе видял. Имаше риск, но бе решил да го поеме. Ако изгубеше приятелството на малката Лорийн, щеше да отиде в затвора, без да се оплаква. Нямаше да му е останало нищо мило навън. И нито един човек, с когото да разговаря.

Мак разходи кучетата по бреговата ивица, остави ги да тичат на воля, хвърляше топка във водата и гледаше как Пират се опитва да плува, пляскайки с двата си предни крака като всяко нормално куче, докато Тесоро, като истинска дама, отскачаше назад всеки път, когато някоя малка вълничка намокреше изисканите й лапички.

Срещата с Бертран бе обезпокоила дълбоко Мак. Момчето не бе спряло дори за да каже „здравей“ на Пират, към когото Мак знаеше, че изпитва любов и привързаност. Бертран бе много уплашен от нещо. Мак бе видял страха в очите му, макар и да бяха донякъде скрити зад стъклата на огромните очила. Бе видял ужаса, сковал тялото му. Бе наблюдавал и влиянието на адреналина, който го караше да тича по коридора така, сякаш го гонеха всички демони на ада. Мак знаеше всичко за страха. Той също изпадаше в това състояние, когато се намираше в ситуация, от която не виждаше изход. И знаеше, че е видял точно този безнадежден страх в очите на Бертран.

Стоеше на ивицата мокър пясък и гледаше как Пират подхвърля топката във въздуха, а Тесоро изтънчено ближе солта от съвършените си лапички. Хвърли поглед през рамо и видя очертанията на покрива на „Вилата на Виолет“. Прозорците и проблясваха в мръсносиво, не отразяваха дори внезапно избухналите слънчеви лъчи, които озариха небето и промениха цвета му от опалов до яркорозов. След това се появи намек за искрящо зелено, тюркоазно и накрая лазурът блесна в цялото си великолепие, за да се срещне със Средиземно море там, докъдето стигаше погледът. Липсваше само цветната дъга, която щеше да придаде на пейзажа вълшебството, което не би могъл да постигне нито един майстор на четката.

Обаче тази земя не бе вълшебно царство. И „Вилата на Виолет“ не бе сън. Мак усещаше, че тя е в основата на всичките му проблеми. И докато вървеше обратно по плажа, взе твърдото решение най-после да направи нещо по въпроса.

Върна се в хотела и видя, че зад рецепцията отново е Рене.

— Добро утро, Рене. — Спря, за да вземе вестниците, които бяха доставени в негово отсъствие. — Станала си рано днес.

— О, мосю Райли, Каролин още не се е върнала от Авиньон и аз я замествам.

— Ти си добра приятелка, Рене.

Тя се усмихна.

— Всъщност не, мосю. Не познавам Каролин много добре, но съжалявам, че майка й е болна.

— О, да, майка й — каза Мак замислено и се върна в стаята при „спящата красавица“.

Мина покрай стаята на Бертран и се спря за миг. Чудеше се дали да не почука и да не запита момчето за станалото. Чу водата от душа и реши да отложи това за по-късно — може би детето щеше да се е успокоило дотогава и да прояви по-голямо желание да говори.

Сутрешното кафе, все още топло в сребърния чайник, и обичайната кошничка сладки кифлички и кроасани им бяха поднесени на количка, която бе оставена пред стаята им. „Грехът на Съни“, помисли си Мак с усмивка и бутна количката вътре. Изкара я на малката тераса и свежият утринен мирис на разцъфнали рози нахлу в ноздрите му. Морето блестеше и обещаваше безкрайни забавления.

Да, каква ваканция!

Влезе обратно в стаята. Картината, купена от антикварния магазин, бе подпряна на масата до леглото. Трябваше да признае, че къщата наистина много приличаше на „Вилата на Виолет“.

Съни лежеше по гръб, наполовина загърната в смачкания бял чаршаф, вдигнала ръце над главата си с розовите длани навън, наклонила глава на една страна така, че лицето й едва се виждаше под облака лъскава черна коса, накъдрила се леко заради утринната влага.

Мак реши да не й казва нищо за ефекта от морския въздух, защото знаеше, че това би могло да я накара да изпадне в депресия.

Пълните й устни бяха полуотворени, клепачите й трепкаха като на човек, който сънува, а миглите й пърхаха като криле на пеперуди. Ако не я познаваше, човек би бил готов да се закълне, че са фалшиви. Обаче в това момиче нямаше нищо фалшиво. Всяка част на Съни Алварес бе истинска, включително слънчевата й душа.

Мак я остави да спи и се върна на терасата. Наля си кафе, седна удобно, вдигна краката си на съседния стол, отхапа от кифличката, поръсена със захар, и разтвори вестника. Поне за миг всичко бе спокойно.