Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (84)

Глава 84

Две нощи след това Мак оглеждаше малката група пострадали от измамата, събрани отново около тяхната дълга маса във вътрешния двор на „Хотела на мечтите“. Пиеха превъзходно шампанско с цвят на презрели праскови, реколта „Билекар-Салмон“, избрано от Били. Главата на Съни вече не бе превързана, обаче и двете й очи бяха насинени при падането от инвалидната количка, което й придаваше вид на миещо мече. Мак все още не можеше да повярва, че никой от останалите не е наранен. И особено Белинда.

— Това е, защото Сара ме защити — каза Белинда. — Все още не мога да повярвам, че се хвърли върху мен.

Сара се изчерви.

— Просто не помислих. Знаех само, че няма да оставя съпруга ти да ти причини зло.

— Можеше да те убие.

— Но вече не може да стори нищо — каза Лев.

Белинда го погледна с тревога.

— Защо се чувствам толкова виновна за смъртта му?

— Можеше да бъдеш ти — напомни й Лев. — Не си виновна за нищо. — Знаеше, че вече поне десетина шофьори на камиони са потвърдили, че голямата италианска кола се е опитала да изблъска „Бентли“-то и са дали показания дори за стрелбата.

Настана тишина. Мак погледна Съни и каза:

— Мисля, че е време ние всички да помислим за себе си вместо за лошите момчета. Трябва да празнуваме.

— Още шампанско? — запита Сара сияеща.

Мак си помисли, че Сара изглеждаше много по-добре, отколкото на първата им среща, когато бе скромна и сърцераздирателно потисната, унижена и вероятно с разбито сърце, застанала на алеята на „Вилата на Виолет“. Забеляза още, че Били бе поставил ръка на облегалката на стола на Белинда, като че ли искаше да я защити от нещо. И че Белинда, изглежда, нямаше нищо против. Всъщност тя се бе сгушила в Били и от време на време му хвърляше умолителен поглед отдолу нагоре, за който Мак знаеше, че би могъл да разчувства всяко мъжко сърце. А Били хвърляше погледи към трапезарията, където Бертран и Лорийн седяха заедно на неговата маса до прозореца и поглъщаха втора порция спагети. Лорийн бе споделила, че вече и тя ги предпочита гарнирани само с кетчуп. Съни едва не зяпна от изненада, но после си каза, че децата винаги ще си останат деца.

Бертран носеше новите очила, които Били му бе купил и бяха заместили неговите. Момчето си ги бе избрало само. Те бяха обикновени и с не много скъпи рамки, но разкриваха триъгълното му личице под русия бретон. Тази вечер малката Лорийн бе облякла най-бледорозовата си рокличка от тюл, носеше още тиарата и каубойските ботуши, които бе успяла да вземе от вилата. Както винаги, на врата й бе сребърната верижка със сърчицето, а вълшебната й пръчка лежеше на масата до нея. Тесоро лежеше в скута й, а Пират — на пода до Жълтото куче. Въпреки банята с дезинфектанти, и двете кучета се почесваха.

Двете деца бяха звездите на шоуто. Всички в хотела знаеха какво се е случило. Те срещаха усмихнати лица, а другите деца се тълпяха около тях и искаха да знаят всички подробности за залавянето на крадците.

Донесоха им нови бутилки шампанско и изстудено „Гаспачо“. В този момент Мак чу, че извикаха името на Бертран. Обърна се да погледне.

Едрата русокоса жена, застанала до масата на Бертран, излъчваше гняв и неодобрение.

Видя как детето скочи на крака и започна да си играе неловко с очилата, да вдига нагоре късите си панталони и дори разля кока-колата си.

— Погледни се само, момче — чу да казва ядосано жената. — Как се осмеляваш да се разхождаш в този вид, след всичкото време, което съм отделила за теб и парите, които съм похарчила за образованието ти? Веднага стани и отиди да опаковаш нещата си. Ще тръгнем рано сутринта.

— Били — каза Мак, — майката на Бертран е тук.

Жълтото куче скочи на крака и застана до Бертран. Пират седеше, наострил уши и очакващ проблеми, а Тесоро нададе онзи вой, който приличаше на полицейска сирена.

Лорийн стана от стола си и застана до приятеля си. Майка му не приличаше на Круела де Вил. Беше пълничка — подути очи, гърди и устни. Лорийн не разбираше как мършаво дете като Бертран може да бъде неин син. Стисна здраво ръката му.

Били бе вече до масата им, както и Мак.

— Искате да вземете момчето със себе си ли, мадам? — запита Били. Изглеждаше много висок и широкоплещест, истински тексасец с шапката „Стетсън“ на главата.

— А вас какво ви засяга? — запита презрително жената. — Чух за опасността, в която е попаднал синът ми, и дойдох да го защитя и да се уверя, че е добре.

— Малко е късно за това, мадам, нали? — Били направи крачка към нея. — Питам се дали не сте дошли заради наградата. Заради петстотинте хиляди евро?

— Разбира се, чух и за нея. — Гласът й бе пронизителен, студен и високомерен. — И аз чета вестници, нали? И искам да се погрижа парите да бъдат правилно инвестирани. Ще отидем утре при нотариус, който да подпише документите.

— С които, без съмнение, наградата на Бертран ще бъде прехвърлена на вас? — запита Мак. Нямаше нужда да си много проницателен, за да прозреш каква е и какво е намислила.

— Каните се да се възползвате от единайсетгодишно момче — добави Били. — Мисля, че тук има достатъчно хора, които се интересуват искрено от сина ви и са готови да се погрижат това да не стане.

— Всъщност, мадам — добави Мак с ирония, произнасяйки думата „мадам“ по-скоро в негърския й вариант „меъм“, показвайки с това, че не я смята достойна за това обръщение, — мосю Рейно, който даде наградата, внесе парите в тръст под попечителство на името на Бертран. Той лично ще се грижи за интересите на сина ви.

Можеха да се закълнат, че са видели как кръвта на жената кипва. Лицето й стана пурпурночервено, което не бе приятно да се види в тон с платиненорусата й коса.

Хората около другите маси бяха престанали да се хранят и слушаха внимателно. Те всички знаеха историята на Бертран. Говореха за това, че е изоставен от майка си, за неплатената хотелска сметка, коментираха неугледния му външен вид, старите очила и неподстриганата коса. Бертран се бе превърнал в техния местен герой и нито един от тях не се радваше да го види оставен на милостта на тази бездушна жена, която се наричаше негова майка.

Мадам Оливие, или каквато бе там новата й италианска фамилия, хвърли злобен поглед на Бертран.

— Ти, неблагодарно дете! — изсъска и удари с юмрук по масата толкова силно, че чиниите подскочиха. Жълтото куче изръмжа и показа зъбите си. — Ще реша въпроса утре сутринта. А ти междувременно опаковай нещата си. Заминаваме.

— Предполагам, че възнамерявате да платите хотелската сметка, преди да тръгнете — каза Били. — Сумата вероятно е нараснала значително вече.

— Може да бъде платена от парите на Бертран. — Тя изгледа предизвикателно Били. — А и кой сте вие, по дяволите, че се интересувате толкова от сина ми?!

— Не съм ти син — проговори най-сетне Бертран.

В трапезарията настана абсолютна тишина. Замлъкнаха и всички, които бяха настанени във вътрешния двор. Сервитьорите спряха да сервират, готвачите и кухненските помощници кръжаха около отворената врата на кухнята, а Рене стоеше като охрана на входа.

— Аз… Аз съм… н-н-н-н-ничий с-с-син… — Бертран едва не се задави, толкова силно заекваше.

Лорийн стисна силно ръката му.

— Бертран е мой приятел — каза тя, за да го защити.

Жената я изгледа презрително и каза:

— Още една малка откачена.

Били пристъпи напред и се извиси гневно над нея. Мак го задържа.

— Не можеш да разрешиш нещата по този начин — предупреди го. — Мадам, оставихте сина си тук сам в продължение на два месеца и дори не се свързахте с него. Всъщност го изоставихте, както ще потвърдят в съда всички тук, ако е необходимо. Казали сте на сина си, че за него няма място в новото ви семейство. Оставихте сметката за хотела неплатена и сте тук сега единствено за да предявите права над трудно спечелената награда на сина си. Нека ви кажа, че Бертран е герой, обаче вие нямате никаква заслуга за това. Той е умен, а вие го обезкуражавате. Той е момче, което всеки мъж ще бъде горд да нарече свой син, а вие го унижавате.

— И можете да заложите тексаските ми ботуши, че той никога няма да се върне при вас — изръмжа Били.

Ядосана, мадам Оливие се обърна, но само за да се изправи лице в лице с всички мъже, които бяха скочили на крака, готови да защитят момчето. Тя отново се обърна и втренчи поглед в сина си. Вдигна ръка, сякаш искаше да го удари. Пират и Жълтото куче скочиха. Тя улови гневния поглед на Били.

— Ще се върна за теб утре, Бертран. Опаковай нещата си и бъди готов да тръгнем в девет часа сутринта — нареди тя.

Мъжете не помръднаха, когато тя мина покрай тях, обаче погледите им я проследиха до вратата.

Рене вдигна ръка, за да я спре. Подаде й някакви книжа.

— Мадам. Ето сметката ви. Управата на хотела иска да я уредите веднага. — И намигна тайно на Били, който вече я бе платил. Разбира се, мадам Оливие не знаеше това.

Жената погледна цифрата, след това хвърли гневен поглед на Рене.

— Това е прекалено, а и вече казах, че ще плати самият Бертран.

— Страхувам се, че мосю Рейно няма да позволи това. — Рене бе категорична. — Ще очакваме да погасите цялата сума утре, мадам, или ще ви предадем в ръцете на властите.

Мадам Оливие се поколеба, тъй като не бе съвсем сигурна какво означава това. Всъщност Рене също не бе сигурна, но заплахата й звучеше достатъчно убедително.

Мадам Оливие отметна назад дългата си руса коса и тръгна бързо, макар да бе на високи токчета, към вратата, където стояха момчетата пиколо. Жълтото куче я последва, застана в края на стълбите и я загледа как слиза. Доволно, че си е тръгнала, се върна при Бертран.

— Чуй, дете — каза Били на Бертран, — ти каза, че това не е твоята майка. Какво означава това?

— Тя е сестра на майка ми — каза Бертран, най-после възвърнал способността си да говори. — Когато баща ми почина, а после и майка ми, тя започна да се грижи за мен. Взе всичките пари на баща ми и ми каза да я наричам „майко“.

Били прегърна бащински Бертран през раменете.

— В такъв случай, синко, трябва да видим какво можем да направим по въпроса. Ще разговаряме с мосю Рейно утре сутринта и ще го помолим да ни помогне.

Всички посветиха отново вниманието си на храната.

— По-добре размахай вълшебната си пръчица, малка Лорийн — каза Били с широка усмивка. — И да видим дали тя може да накара желанията ти да се сбъднат.

Кучетата отново се почесваха.

— Бълхи — добави той примирено. — Сигурно вече всички животни в хотела са заразени.