Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
There’s Something About St. Tropez, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Има нещо в Сен Тропе

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0269-7

История

  1. — Добавяне

Пролог

Сен Τропе — дава се под наем

Очарователна вила, построена в традиционния средиземноморски стил, намираща се близо до древен манастир. Облени от слънчева светлина тераси, плувен басейн с под от мозаечни плочки, вътрешен двор с красива аркада и маслинови дръвчета, морава с гъста и сочна трева към хълм, засаден с борови дървета, от който се вижда морето. Пет спални, пет бани. Красиви мебели. Съвременни кухни, снабдени с всички модерни уреди. Персоналът е на разположение, ако се появи необходимост.

Осигурено уединение и спокойствие.

За брошури със снимки и повече подробности се свържете с:

[email protected]

Беше студена пролетна утрин в Калифорния. Мак Райли седеше на верандата на малката си къща в Малибу, вдигнал крака върху перилата, а погледът му се рееше над проблясващите води на Тихия океан. На хоризонта се събираха буреносни облаци, духаше студен вятър, който караше космите на голите му ръце да настръхват. Той отвори големия жълт плик с френска марка, извади листовете и ги разпръсна върху масата, след което започна да ги чете един по един.

Писмото беше от мадам Сузан Ларио, която даваше стаи под наем, и беше отговор на неговото запитване до нея относно вилата й в Сен Тропе, информация за която беше открил в Интернет.

Заинтригуван, Мак започна да разглежда лъскавите цветни снимки на сградата с името „Вилата на Виолет“ с красивите аркади, тюркоазен плувен басейн и слънчеви тераси с удобни бели шезлонги, очакващи щастливите почиващи, които, с повече късмет, можеха да се надяват на бутилка добре изстудено френско вино и великолепна жена до себе си.

А Мак познаваше точно такава жена. Човек би могъл да добие и погрешно впечатление за сеньора Скай Кото де Алварес — нетипично и некрасиво име, дадено от майка й хипи и баща мексиканец — ако я видеше, облечена в черни кожени дрехи, да язди като див мустанг своя „Харли“ по магистралата „Пасифик Коуст Хайуей“, защото щеше да забележи само дългите й крака и съблазнителните женски извивки. Но факт беше, че Съни, както я познаваха всички, беше завършила университета в Пенсилвания, специалност бизнес, и беше шеф на собствената си компания за връзки с обществеността.

Да, Съни беше женствена и съблазнителна, но също и умна. Тя беше забавна и непредсказуема, не обичаше реда и чистотата. Беше смела, както бе доказала в няколкото случая на убийство, по които беше работила с Мак, но в същото време беше уязвима и женствена. Беше също страхотна готвачка. Красива, в модните си дрешки, когато беше облечена за среща с мъж, и великолепна и пищна без дрехи в леглото. И, за нещастие, обожаваше малката си чихуахуа, която беше истинско чудовище, макар и с тегло от само два килограма, и носеше името Тесоро, което, в превод от испански, означаваше „Съкровище“.

Наскоро Мак беше предложил брак на Съни. Или поне така твърдеше тя, макар че той не можеше да си спомни със сигурност. Обаче сега тя носеше на лявата си ръка пръстен с малък диамант във формата на сърце, а красивото й лице се озаряваше от щастлива усмивка.

Истината беше, че Мак харесваше връзката им такава, каквато бе в момента. Съни имаше свой собствен апартамент в близост до пристанището, който споделяше с ужасната си чихуахуа, а той си имаше малката къща, тип вила, в Малибу, сгушена между много по-импозантните жилища на богаташите в самия край на колонията, както беше известен този район. А другата истина беше, че Тесоро беше започнала война с кучето на Мак, спасения от него едноок трикрак помияр с обратна захапка, която му придаваше вечно глупав вид. Името му беше Пират, то беше гордостта и радостта на Мак. А както е известно, никой не може да застане между човека и кучето му. Дори и Съни.

В момента обаче, „Вилата на Виолет“ се струваше на Мак точно онова, от което двамата със Съни имаха нужда. Възможност да избягат от ежедневието, да си починат. Самотата, спокойствието, Малибу и малкият му дом бяха за него всичко, което един мъж би могъл да иска, но в момента той работеше два пъти по-упорито за успеха на шоуто си „Мак Райли и мистериите в Малибу“, а беше и два пъти по-зает като частен детектив. Стараеше се с всички сили да запази името, с което се появяваше на таблоидите, по чиито страници бе известен като „Мак Райли, частният детектив, устремил се към звездите“.

Определено им беше нужно време и почивка, за да подредят живота и бъдещето си. Сен Тропе изглеждаше перфектният отговор.

Мак взе телефонната слушалка и се обади на мадам Ларио в Кан. Само след десет минути „Вилата на Виолет“ беше негова за целия месец юни. Както и за доста пари. Но нали никой не твърдеше, че почивка в Сен Тропе би могла да бъде евтина. А и двамата със Съни най-после щяха да бъдат сами.

Ако се изключеха кучетата им, разбира се.

 

 

На следващия ден мадам Ларио, седнала удобно в офиса си в една малка задна уличка в Кан, извърши трансакцията, затвори лаптопа си, прибра го в куфарчето му, подреди всички документи за отдаване под наем, а копията изпрати на клиентите си по пощата.

Тя беше обикновена, незабележителна жена, която изглеждаше пристрастена към слънчевите си очила. Никой никога не я беше виждал без тях. Тя пооправи кафявата си коса, намаза устните си с младежки розово червило и облече своето обикновено кафяво ленено сако. Заключи вратата след себе си, качи се в скърцащия асансьор, остави ключа за офиса в пощенската кутия на хазяина на сградата, излезе навън, позабави се малко на тротоара, а после се качи в колата си.

Отиде до банката, провери дали парите са пристигнали и затвори бизнес сметката си. Прехвърли парите отново, този път в частна сметка, и потегли към летището. Мадам Ларио не беше жена, която губи времето си в напразни грижи за хората. Всъщност мадам Ларио не би позволила на никого да й попречи да вземе това, което иска. Тя беше такава през целия си живот. Безмилостна.