Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
There’s Something About St. Tropez, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Има нещо в Сен Тропе

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0269-7

История

  1. — Добавяне

Глава 60

Бертран остави студената струя вода от душа да се стича по лицето му и подутите клепачи, да охлади главата му, която го болеше така, сякаш бе удвоила размерите си, и да прогони лошите мисли.

След половин час се подсуши, облече чиста риза с поло яка, която издърпа от купа дрехи, оставени от камериерката върху стола. Прекара вече оръфаната синя копринена вратовръзка на райета през гайките на широките си сиви къси панталони и я завърза на възел над кокалестите си хълбоци. Погледна се в огледалото. Не изглеждаше различно от момчето, което беше и вчера. Но знаеше, че се е променил. Невинността му си бе отишла.

Вчеса мократа си руса коса, почисти стъклата на очилата си с ъгълчето на чаршафа, сложи ги обратно на големия си нос и напъха краката си в калните маратонки.

Хвърли поглед на светещите зелени цифри на часовника си. Беше почти осем и половина. Дали не бе прекалено рано да събуди Лорийн? Замисли се за миг, после сви рамене. Нямаше значение, не можеше да чака.

Отвори вратата и надникна в коридора. Камериерката буташе количката, но му махна за поздрав и той й отвърна. След това заключи внимателно вратата, пусна ключа в джоба си и тръгна възможно най-тихо към стаята на Лорийн. Допря ухо до дървото и чу музиката, характерна за анимационните филмчета. Сигурно телевизорът бе включен. Почука.

Лорийн отвори веднага. Беше облечена в свободна оранжева пижама, на врата й висеше верижката със сребърното сърце, която тя никога не сваляше. Бертран за първи път я виждаше в нещо различно от тюлена рокличка. Ако се изключеше онзи път, когато я бе видял по бельо, докато плуваха. Но то бе нещо различно. Косата й стърчеше на две миниатюрни плитчици, бузите й бяха порозовели от съня.

Тя каза:

— О! Здравей. Какво искаш?

Бертран се изчерви. Беше направил грешка. Не трябваше да идва. Тя не искаше да го види.

— Аз… Аз… и-и-и-исках… д-да говоря с теб…

Заекваше силно. Лорийн усети, че нещо не е наред. Погледна го по-внимателно и видя зачервените му и подути очи.

Влезе обратно в стаята, обу джапанките си, върна се при него и го хвана за ръката. Изминаха целия коридор, слязоха по стълбите, прекосиха фоайето и излязоха навън през стъклената врата.

Изненадана, Рене гледаше странната двойка. „Деца“, помисли си с усмивка и отново посвети вниманието си на екрана на компютъра. Днес бяха пристигнали много гости и тя бе заета.

Марко, пиколото, беше на поста си. Стоеше на стъпалата и чакаше. Както винаги, щеше първо да обслужи заминаващите гости на хотела, а след това — и пристигащите. Усмихна се, като видя момчето и момичето, които минаха бързо покрай него, сякаш не очакваха някой да ги забележи. „Странно“, помисли си и продължи да лъска стъклената врата.

Бертран и Лорийн стигнаха до боядисания в синьо кафе-бар и барманът, който в момента приготвяше поредното еспресо, вдигна поглед. Видя ги, както и клиента — мъж, дошъл от Париж и също баща на две деца. Погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха и загледаха след момчето и момичето, които зашляпаха из водата, без да свалят обувките си.

— Деца — казаха едновременно.

Малко по-късно, Лорийн се обади:

— Бертран?

— Да.

— Какво има?

Бертран не можеше да започне да говори. Ами ако не му повярваше? Ако му отвърнеше, че той е убил жената и затова смъртта й му е известна? Събра кураж и посочи скалата, където сушата в близост до „Вилата на Виолет“ се срещаше с морето.

— Като стигнем там, може би ще ти кажа.

Лорийн кимна. Уважаваше правото му на мълчание.

Бертран забави крачка. Скалата се приближаваше все повече и повече. Скоро щеше да се наложи да си признае.

— Пристигнахме. — Лорийн се разположи на малък камък, който се вдаваше навътре във водата. — О, Бертран, погледни! — извика и се наведе. — Можеш да видиш всички рибки! Водата е толкова бистра, че се вижда дори дъното!

Бертран също се наведе да погледне. Рибките се стрелкаха вън и вътре в пролуките, а пясъчното дъно бе надиплено като вълниста женска коса.

Лорийн се наведе толкова ниско, че едва не потопи глава във водата.

— Чувствам се като русалка! — извика, разпери широко ръце и замърда крака като опашка на риба. После изгуби равновесие. Хвана се здраво за Бертран, който на свой ред се залови за скалата. Двамата се олюляха на ръба. Бертран стискаше с всички сили скалата с едната си ръка, а с другата — Лорийн. Дръпна я рязко и тя политна назад.

— Оу! — извика. — Заболя ме!

Бертран я изгледа гневно. Май не си даваше сметка, че бе спасил живота й.

След това Лорийн изпищя. Пръстите й потърсиха сребърната верижка. Продължиха да търсят. После тя изпищя повторно.

— Бертран! Верижката ми! Няма я!

Бертран погледна голия й врат. После — в празните й очи, равнодушни като синьото небе. Лорийн бе изгубила най-ценното за нея — единственото в целия свят, което имаше значение.

Той наведе отново глава над водата. Тя бе бистра като стъкло, обаче верижката не се виждаше. Вдигна глава към малката Лорийн. Тя все още стискаше голия си врат, в очите й се виждаше паника.

Бертран се изправи. Съблече ризата си, свали маратонките и очилата си.

— Ще я намеря — каза и скочи във водата.

— О! — извика малката Лорийн. — О, Бертран! — И скочи във водата след него.

Срещнаха се лице в лице под чистата вода, която бе придала на кожите им зеленикав оттенък. Дългата коса на Бертран се изправи нагоре. Очите му изглеждаха огромни. Сграбчи Лорийн за ръката и започна да рита усилено. Двамата изплуваха на повърхността като коркови тапи.

Той държеше победоносно верижката над главата си.

— Открих я, малка Лорийн! — извика. — Открих я.

Седнала на ръба на скалата, Лорийн се наведе и го целуна по бузата. Сълзите й се смесиха с морската вода. Верижката бе сложена на врата й от майка й. Бяха я купили заедно от „Тифани“ последния път, когато майка й успя да излезе извън къщи. След това тя бе завела Лорийн на обяд и дори й бе позволила да пропусне салатата и да се нахвърли веднага на пържените картофи и шоколадовия шейк. Майка й пиеше лимонов чай и си бъбреха радостно за какво ли не. Е, не за всичко. Сега Лорийн знаеше това. Два месеца по-късно майка й бе мъртва.

Лорийн погледна Бертран.

— Това се случи, защото не облякох тюлената си рокличка.

Той поклати глава озадачен.

— Кое?

— Да изгубя верижката. Мама не можеше да ме защити, защото не знаеше къде съм. Не е могла да ме открие без рокличката ми.

Бертран разбра. Малката Лорийн наистина вярваше, че майка й я гледа от небето и че може да я види където и да е заради ярките цветове.

Подаде й верижката и каза:

— Нека аз да я сложа на врата ти. — Лорийн наведе глава и той внимателно я постави и закопча така, че сърцето прилегна точно в ямката на гърлото й. Той се отдръпна назад и я погледна, а Лорийн въздъхна от благодарност и му се усмихна.

— Ще вляза отново във водата — каза Бертран. — Видях и нещо друго там долу.

Лорийн клекна на ръба на скалата и загледа с тревога след него. Пясъкът бе разровен и водата вече не бе чиста. Изпита радост, като видя тялото на Бертран, а после той отново изплува на повърхността и изплю водата, събрала се в устата му.

— Виж какво намерих. — Показа й нещо.

Тя се наведе и го взе от ръката му.

Беше дамска чанта. Бяла, подплатена и със знака „СС“, за който дете от Тексас като Лорийн знаеше, че е марката на „Шанел“.

Бертран се изкачи на скалата при нея. Лорийн отвори чантата. Изумени, загледаха съдържанието й, а после се спогледаха.

— Евро! — ахна Бертран.

— Хиляди евро. — Лорийн мушна пръст между мокрите банкноти. — Който ги намери, трябва да ги задържи — каза. — Нещо като награда.

Обаче Бертран знаеше какво е това. Това бе дал мъжът от лодката на жената, преди да я убие. Това бе нейният „дял от вината“.

Нададе вик на паника, грабна чантата от ръцете на Лорийн и я захвърли долу на плажа.

Не беше забелязал Пират, който тичаше към тях. Нетърпеливо да подхване нова игра, кучето захапа чантата и я разтърси. Мокрите банкноти литнаха във въздуха, после се посипаха по пясъка.

— Хей, момче — каза Мак на Бертран, — какво става?