Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (65)

Глава 65

Бертран и Лорийн бяха на паркинга на хотела. Той помпеше гумите на един от шестте велосипеда, оставени на разположение на гостите на хотела. Велосипедът като че ли бе на това място още от отварянето на хотела. Отзад на кожената седалка бе прикрепена кесийка. Вътре имаше кутийка надписана с красиви букви, а в нея — комплект превързочни материали и шишенце дезинфектант. Това трябваше да е достатъчно да се обработи раната, ако някой паднеше и се удареше. Велосипедът бе снабден със звънче и ръчна спирачка, което се струваше на Бертран повече от достатъчно. Той продължи да помпи и спадналата гума бързо стана твърда.

— Никога не съм виждала такъв велосипед. — Малката Лорийн клекна до него и го загледа сериозно как работи.

— Как ми се иска да беше моят! — Бертран потупа старата кожена седалка така, както Лорийн потупваше конете в Тексас. Никога не бе имал велосипед.

Лорийн му подаде сламена шапка и сложи на главата си своята, купена от магазин на „Кей Сюфрен“. Неохотно бе заменила „откраднатата“, която бе оставила обратно на стойката за шапки в хотела. Косата й бе прибрана на две малки кокчета над двете уши, а между тях носеше тиарата на принцеса. На носа й имаше очила, които бяха почти толкова големи, колкото тези на Бертран. Беше облякла розовата тюлена рокличка.

— Да отидем на разходка с велосипеда — предложи тя.

— Къде?

— О, няма значение… — отговори му неясно, но Бертран знаеше, че мисли за „Вилата на Виолет“. Беше ясна и слънчева сутрин.

— Добре. Ти вземи онзи велосипед. — Той посочи съседния, който бе втори по качество, и каза: — Следвай ме.

Лорийн се качи на велосипеда и завъртя педалите, стараейки се да не изостава. Бертран вече минаваше през тясната порта, за да излезе на алеята. Момичето махна за поздрав на едрия мъж, който се бе облегнал на стълба и четеше вестник под сянката на смокиновото дърво. Не беше Лев, но тя знаеше, че е някой от неговите хора. Той й махна в отговор и тя завъртя бясно педалите, за да настигне Бертран. Знаеше накъде е тръгнал и защо.

— Бертран! — извика умолително. — Намали, моля те.

Той хвърли поглед през рамо. Пълничките й крачета се движеха бързо, но просто не можеше да го настигне. Започна да върти педалите по-бавно.

— „Отиваме да видим вилата“ — запя неочаквано Лорийн. — „Прекрасната вила на Оз…“

— Тази не е вилата на Оз — каза Бертран.

— Разбира се, че не е, глупчо. Просто сричките съвпадат с нотите, това е всичко. — И отново запя. — „Отиваме да видим вилата…“

— „Прекрасната вила на Оз…“ — Неочаквано и за самия себе си, Бертран откри, че й приглася.

Като въртяха педалите един до друг, те се спогледаха и се усмихнаха. И изведнъж на Бертран му олекна — тежестта на всичко случило се изведнъж се смъкна от раменете му. Мак и Съни го бяха спасили от полицията. Нямаше да отиде в затвора. Беше казал, каквото знаеше, и дори го бяха похвалили за това. Бертран не чуваше често добри слова и тези го накараха да се почувства добре. Майка му не се беше обаждала скоро, но сега имаше Мак и знаеше, че той винаги ще му помогне. И Съни, която търпеливо му бе обяснила как стоят нещата. И Лорийн, неговата приятелка. И баща й, който го бе помолил отсега нататък да се обръща към него и бе разрешил на Лорийн да прекарва известно време с приятеля си. „Ако обещаете да не се забърквате повече в бели“, беше добавил Били с усмивка. В момента Бертран беше навън и се наслаждаваше на разходката с велосипед. И дори мечтаеше някой ден да спечели колоездачната обиколка на Франция. Разбира се, трябваше веднага да започне да тренира…

Осъзна, че се усмихва, и хвърли кос поглед на Лорийн. Розовата й тюлена рокличка се развяваше на вятъра, причинен от движението им, а тиарата бе прилепнала за кафявата й коса, така че сега думата „принцеса“ се четеше на обратно. Тя също се усмихваше.

Рядко можеше да се види усмивка по лицето на Лорийн и тази на Бертран стана дори още по-широка. Всъщност той избухна в смях и я принуди да се обърне към него изненадана.

— Бертран! — извика тя. — Ти се смееш!

Той отметна глава и се смя още известно време, като се наслаждаваше на веселото си настроение. Лорийн премигна, после се присъедини към него. Смеейки се толкова силно, че им се виеше свят, двамата въртяха бързо педалите към „Вилата на Виолет“ без никаква мисъл за призраци.

Този път Бертран мина първи през почти скритата врата и влезе в задната градина. Лорийн подпря велосипеда си навън до неговия и го последва. Спряха и се огледаха страхливо, обаче днес всичко изглеждаше нормално. Ярката слънчева светлина заливаше земята, сенки имаше само под гъстите клони на дърветата, щурците пееха високо в розмариновите храсти. Двойка гълъби, изненадани от присъствието им, излетяха по посока на бугенвилиите, където бе гнездото им с двете малки, които все още нямаха пера. После иззад ъгъла на къщата се показа жълто куче.

— О! — възкликнаха двете деца учудено и се огледаха страхливо за собственика му. Обаче той не се появи.

Кучето очевидно беше резултат от някакъв лабораторен експеримент. Жълтата му козина бе мръсна и сплъстена. Изплезило език, то седеше на задните си лапи и чакаше да види какво ще направят след това. Търпението му сякаш казваше, че не очаква прекалено много от който и да е човек.

— Какво правиш тук, момче? — заговори му Бертран на френски, защото знаеше, че това е родният език на животното.

Кучето наостри уши и наклони глава на една страна, все едно че слушаше.

— Виждаш ли, умно е — отбеляза Лорийн.

— Мършаво е. Ребрата му се четат. — Бертран потупа собствените си ребра, които, като тези на кучето, щяха да пробият кожата.

— Мислиш ли, че е гладно? — В гласа на Лорийн се долавяше тревога. — А дали си има господар? — добави още по-разтревожено.

Бертран се замисли. Двамата с кучето се спогледаха. Той подсвирна и то вдигна глава.

— Viens ici, chien — изкомандва Бертран и кучето се изправи, обаче не помръдна.

— Страхува се. — Лорийн бе изпълнена със съчувствие. — Viens ici, chien adorable — каза тя и кучето затича към тях. Спря рязко на разстояние, където не можеха да го докоснат.

— Няма каишка — отбеляза Бертран.

— Бездомно е. — Лорийн плесна с ръце и животното отстъпи уплашено назад. — О, съжалявам! — извика тя, коленичи и протегна ръце към него.

Бертран клекна до нея. Спомни си, че прибра в джоба си остатъка от кифлата за закуска. Бе престояла и смачкана, но пак бе по-добре от нищо. Извади я и я предложи на животното.

То подуши въздуха, после се приближи предпазливо. Бертран продължи да държи ръката си протегната. С рязко движение, жълтото куче грабна предложената му храна. И само след две секунди от нея не бе останало нищо.

Бертран гледаше кучето с копнеж. То му отвръщаше със същото.

— Не можем да го задържим, разбира се — каза той, защото това щеше да каже майка му.

Лорийн въздъхна.

— Не можем — съгласи се едва чуто.

— Трябва да влезем вътре сега — каза Бертран на кучето.

Двете деца го заобиколиха внимателно. То остана на мястото си и само обърна глава, за да ги проследи с поглед.

— Толкова е красиво! — прошепна Лорийн, обърна се да го погледне и зърна надеждата в очите му. — Обзалагам се, че е добро куче.

— Може би е изоставено от туристи.

— Или може би живее тук. Възможно е да е било на Виолет.

— Ти си луда. Не може да принадлежи на призрак.

Лорийн се закова на място.

— Ето! — възкликна победоносно. — Призна най-после! Има призрак!

Стояха на стъпалата пред кухненската врата. За секунда, Бертран изглеждаше несигурен, но после започна да търси ключа, който портиерът криеше в саксиите със здравец. Този път той бе на мястото си.

— Не съществуват призраци — каза, отключи вратата и я отвори. Застана в средата на смълчаната сенчеста кухня и му се прииска думите му да отговаряха на истината.

Чуваше дишането на Лорийн зад себе си.

— Окей, тук няма откраднати картини — каза високо, за да предупреди призрака за присъствието им.

Прекоси кухнята. Чуваше тихите стъпки на обутите в балетни пантофки крака на Лорийн. Благодари мислено на Бога, че днес не е обула каубойските ботуши.

Бяха в салона. Под белите чаршафи, покриващи мебелите, можеше да се крие всичко. Децата бяха прекалено уплашени, за да надникнат отдолу.

Върнаха се в коридора. Вратата към будоара на Виолет бе затворена. Спряха пред нея. Избягваха да се погледнат, да не би да видят страха в очите си. Бертран побутна тежките очила по-нагоре на носа си и прокара длани през косата си. И бутна вратата.

Беше тихо. И тъмно.

— О, Бертран! — прошепна уплашено Лорийн.

Той се замисли за нея и как двамата се смееха неудържимо само преди минути, докато въртяха педалите под ярката слънчева светлина. Знаеше, че трябва да прояви смелост, и, странно, споменът му даде кураж да пристъпи вътре и да включи осветлението.

Полилеят замъждука. Светеше само една крушка, но за Бертран това бе по-добре от нищо. Беше се похвалил на малката Лорийн, че е бил във „Вилата на Виолет“ много пъти и че я познава като опакото на дланта си. Беше вярно. И вярваше, че е възможно крадците да са скрили тук плячката си.

Обърна се да погледне Лорийн, която продължаваше да стои на прага.

— Знаеш ли какво мисля? — каза тя.

— Какво?

— Трябва да отидем при мосю Франсоа Рейно, собственика на картините, и да му кажем, че според нас са били откраднати с яхта. И че е възможно да са скрити във „Вилата на Виолет“, може би в градината. — Тя бе като избуяла и там бе възможно да се скрие почти всичко. — И той ще ти даде наградата, защото си бил толкова умен…

— Добре — съгласи се Бертран, изпитал облекчение. — Така той ще може да дойде и сам да открие откраднатите картини.

Изключи осветлението и затвори вратата на будоара. Двете деца забързаха обратно през кухнята. Излязоха навън и видяха, че кучето продължава да стои там, където са го оставили.

— Бертран? — каза Лорийн.

— Какво?

— Може би това куче също е призрак.

— Призраците не хапват престояли кифлички.

— О! Мисля, че трябва да е било на Виолет.

Той сви рамене.

— Виолет е била стара, умряла е преди години. А това куче е младо.

— Е, може да е праправнукът на кучето на Виолет? — Май нямаше да се предаде лесно.

Двамата изучаваха животното с поглед, а то ги гледаше втренчено в отговор.

— Бертран.

— Какво?

— Защо не лае?

— Мисля, че се страхува.

Бертран знаеше, че е прав. Подсказваха му го очите на кучето, в които се четеше страх и молба. Момчето познаваше добре тези чувства.

Реши на всяка цена да устои на погледа му и каза на Лорийн:

— Сега трябва да отидем при мосю Рейно и да му кажем какво мислим.

— И да вземем наградата. — Тя засия при мисълта, че Бертран скоро няма да зависи от милостта на жестоката си майка. Сложи ръка на шията си, за да се увери, че верижката е все още там. Бертран я бе спасил и сега тя искаше на свой ред да го спаси. — Да вървим — каза и тръгна бързо по обраслата с бурени пътека към портата.

Жълтото куче вървеше тихо след тях. Бертран се обърна да затвори портата, но то се промъкна, пъргаво като всяко животно. И отново седна на задните си лапи, втренчило поглед в тях.

— Мисли, че е твоето — каза Лорийн.

Бертран сви рамене и още веднъж се застави да прояви твърдост.

— Просто е гладно — отговори, качи се на велосипеда и потегли обратно по алеята.

Лорийн го последва, но преди това хвърли тревожен поглед назад.

— Не можем просто да го оставим там! — извика. — Гладно е!

Бертран обърна глава и велосипедът се залюля несигурно. Кучето подтичваше след тях с изплезен език и с надежда в очите. Бертран спря, кучето — също.

— Не виждаш ли? — В гласа на Лорийн се долавяше същата надежда, която светеше в очите на животното. — То ти принадлежи. Мак ми каза, че е спасил Пират. А сега ти трябва да спасиш това куче.

Бертран си представи как го придружава по време на нощните му експерименти. Как го къпе и го вчесва така, че козината му да заблести. Представи си още как плува в морето с кучето до себе си. Щеше да споделя храната си с него и то нямаше да му струва нищо. Не помисли въобще какво ли ще кажат служителите в хотела, когато се появи с това огромно бездомно куче.

— Как ще го кръстим? — запита. — Beauty.^[1]

Той изсумтя презрително.

— Прекалено е женствено. А и кучето е френско.

Спомни си онази нощ, когато всички гости бяха пристигнали във „Вилата на Виолет“. „Ездачите в бурята“, както ги бе нарекъл по едноименната песен на „Доорс“.

— Какво ще кажеш за Storm?^[2] — запита.

Малката Лорийн отговори:

— Не. То е Жълто куче. — И точно това бе неговото име.

И когато Бертран извика:

— Тук, Жълто куче, viens ici! — то размаха опашка. Отиде до Бертран и се сви в краката му, а момчето се наведе и го потупа по врата с думите: „Добро момче!“ И то затича след тях, докато те въртяха педалите бързо по пътя, който щеше да ги отведе до „Вила Амбасадор“, където живееше Франсоа Рейно.

Двамата с Лорийн отново пееха:

— Отиваме да видим Рейно, прекрасния Рейно от Оз…