Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (5)

Глава 5

Бе сутрин. Все още като пияна от липсата на сън, Съни стоеше с останалите на терасата на „Вилата на Виолет“, с последната чашка нес кафе в ръка, и гледаше втренчено, не вярвайки на очите си, щетите, причинени от бурята. Мракът и проливният дъжд им бяха попречили да видят, че къщата не изглежда така, както на снимките. Градините бяха избуяли, плевелите растяха на воля, дърветата и храстите бяха подивели, неподдържаните морави бяха просто морета от кал, а празният плувен басейн бе развалина от счупени плочки, на чието дъно се виждаха боклуци и застояла вода.

— Струва ми се, че мадам Ларио ни дължи много отговори — каза мрачно Нейт.

— Но какво ще правим сега? — запита Съни. — Прекалено сме уморени, за да тръгнем да я търсим.

— И бездомни — добави горчиво Белинда.

— Е, трябва да призная, че идеята да съм „бездомен“ е съвсем нова за мен — отбеляза, объркан, Били Башфорд.

— О, боже, о, боже, а аз съм съсипана — проплака Сара Стрейндж. — Не трябваше да напускам онзи кораб.

— Напротив. — Съни бе категорична. — Никога не трябва да оставаш с копеле, което те мами.

— Това е ругатня — каза високо малката Лорийн.

Всички се обърнаха и я изгледаха, изненадани, че е проговорила.

— Извинявам се — каза Съни. — Забравих се.

— Лорийн не обича ругатните и псувните — каза Били. — Но непрекъснато ги чува от устата на работниците в ранчото. Подобни приказки са нещо като втора природа за тях.

Малката Лорийн отново проговори.

— Кога ще отидем да хапнем палачинки?

Изпълненият със съмнение поглед на Били обходи последователно всички в групата.

— Предполагам, че ще успея да събера всички ви в „Хамър“-а. Обаче улиците в Сен Тропе са толкова тесни, че е дяволски трудно да се паркира. Е, предполагам, че ще трябва да се справя.

От внезапно прояснилото се небе изведнъж плисна ярка слънчева светлина и всички вдигнаха с благодарност лица към нея.

— Сега вече съм в Сен Тропе! — възкликна Съни и притисна Тесоро към себе си. Но, за нейна изненада, Тесоро нададе гърлено предупредително ръмжене, а после излая пронизително няколко пъти.

— Какво й има? — От устата на Белинда това прозвуча повече като оплакване. Съни не й отговори, гледаше втренчено надолу по алеята.

От мястото, където стояха, не се виждаше портата, защото на половината път до къщата алеята завиваше покрай градинската тераса. А по алеята, с подтичване, се приближаваше куче. Наострило уши, то спираше от време на време, за да вдъхне непознатите и вълнуващи френски миризми. След това отново закуцука към тях. Доста познато куцукане, защото кучето стъпваше само на три крака.

— Пират? — Съни поклати глава. Сигурно имаше халюцинации. Не бе спала трийсет и шест часа. Или повече? Ако се изключи кратката дрямка в самолета, не бе спала въобще и усещаше главата си замаяна, а краката й като че ли не бяха нейните. Обаче Тесоро със сигурност нямаше халюцинации. Това куче познаваше врага си веднага щом го видеше.

Пират ги видя, заджавка радостно, затича рязко към Съни и се хвърли към нея.

— Бейби — прошепна Съни, — о, бейби, ти как се озова тук?

— Дойде с мен, разбира се. — Мак вървеше бавно по терасата, много привлекателен в белите си дънки и черна тениска. Остави пътническата си чанта и спря пред Съни с усмивка на лицето.

Съни не се усмихна в отговор. Нито се хвърли в прегръдките му. Просто стоеше и го гледаше обвинително.

— А ти как така си тук?

— Приключихме по-рано. Дойдох със самолета на Рон Перин. Все още има такъв, въпреки че Рон лежа известно време в затвора.

Обаче в момента Съни не се интересуваше особено от Рон Перин.

— Нямаш представа какво преживях.

Мак я погледна предпазливо. Очевидно беше уморена и нервна, да не кажем разтревожена. Носеше халат за баня и старите си любими розови пантофи. Огледа и останалите от групата: атлетичния мъж в работни панталони; високата и привлекателна блондинка със засъхнали по лицето сълзи, облечена в измачкан ленен костюм с панталони, но босонога; слабото момиче с кестенява коса и сериозни очи; тексасецът с каубойска шапка; и малката балерина с бухнали поли на роклята.

— Исусе! — каза, изумен. — Какво става тук?

А после Тесоро ухапа Пират и Съни избухна в сълзи.

 

 

Девет часът сутринта

Нервите на Съни бяха разклатени от умората, голямото количество нес кафе и прекалените дози коняк. Всичко я връхлетя сякаш изведнъж: дългият полет; забавянията; шофирането в бурята; уплашилият я мъж, самотен и изникнал изневиделица на шосето пред нея; а после и страхът, който беше изпитала, когато тук я бе посрещнал непознатият, въоръжен с меч, а нямаше кой да й помогне, дори да бе извикала. Освен това, бореше се да се справи с разочарованието по отношение на „Вилата на Виолет“… И всичките тези непознати, които си имаха собствени проблеми. Беше смъртно изтощена. Знаеше, че изглежда ужасно. И беше дяволски ядосана. Плувналите й в сълзи очи казваха всичко. Нека известният частен детектив оправеше кашата. На нея й бе дошло до гуша. Сълзите потекоха по бузите й.

Били, изглежда, не можеше да понася вида на разплакани жени и бе прекалено изумен, за да предприеме нещо. Прегърна Съни през раменете, сякаш да я защити.

— Нека ти кажа нещо, конте — каза той на Мак. — Тази млада жена не би могла да понесе нищо повече. Изтощена е. Не виждаш ли, че няма време за празни приказки на чай и сладки? Онова, от което има нужда, е легло и сън.

Съни го погледна с благодарност, а после — Мак. Изпод полуспуснатите си клепачи. Не беше чак толкова уморена, че да не се интересува от реакцията, която ще предизвика у него огромният тексасец, прегърнал я през раменете.

— Аз съм Били Башфорд, а това е дъщеря ми, малката Лорийн. Това тук е Нейт Мастерсън, а онези са Белинда Лорд и Сара Стрейндж. А ти си?

— Мак Райли.

— Годеникът! — възкликна Нейт изненадан.

Дори да бе изненадан, че Нейт знае за него, Мак не го показа.

— А и всичко тук, във „Вилата на Виолет“, е дяволски объркано — продължи Били. — Всички се чудим къде ще намерим легла и възглавници, че да положим глави. Ако не беше малката Лорийн, щях да потегля към онзи фантастичен хотел, където някога Мик Джагър се оженил за Бианка — онази, която имала нощен клуб в Европа, посещаван от всякакви боклуци. Но, разбира се, мястото не е подходящо за малка балерина като моята дъщеря Лорийн.

— Прав си — каза Мак, все още тревожейки се за Съни, която стоеше далеч от него и ако не търкаше очите си с юмрук, го гледаше гневно. Искаше да отиде при нея и да я прегърне, но езикът на тялото й със сигурност не го окуражаваше. Освен това, той все още нямаше представа какво става, нито пък защо са тук всички тези хора. Объркан, обхвана с поглед занемарения басейн, ръждясалите градински мебели, избуялите бурени в градината и калните морави, а после се обърна към Съни:

Тя поклати глава.

— Дори не ме питай.

Мак отново кимна. Реши, че каквото и да се е случило, може да го узнае по-късно, затова каза:

— Трябва да поговорим, Съни. Насаме. — Тръгна към къщата, обаче Съни не го последва. Което определено не беше добре. Но той все пак реши, че ще е най-добре сам да погледне вътре, да провери и да се убеди.

Бързата обиколка из стаите на „Вилата на Виолет“ разкри по-голяма част от истината. Обзе го непреодолимо чувство за вина. Той беше този, който нае мястото от мадам Ларио без дори да провери нейните документи и препоръки. Вината бе негова. Щеше да се погрижи за агенцията за отдаване под наем по-късно, но в момента, тъй като всички все още се разхождаха или стояха наоколо и гледаха неспокойно и безрадостно мизерията, царяща в къщата, той реши, че трябва да им намери място, където да отседнат.

Спомни си, че мина покрай един хотел, малък и скрит зад борови дървета и бугенвилии. На обикновената дървена табела пишеше: HOTEL DES REVES, а след името имаше три звезди. Мак харесваше трите звезди, които във Франция означаваха удобен семеен хотел с добро качество, макар определено не луксозен. Харесваше му и името: „Хотел на мечтите“. Смяташе го за подходящо при дадените обстоятелства. Струваше му се, че в момента всички те имаха нужда от мечти.

 

 

Девет и петнайсет сутринта

Старец, възседнал древен велосипед, се приближаваше бавно и на зигзаг по алеята на „Вилата на Виолет“. Широкото му лице бе съсухрено от слънцето и вятъра, а върхът на дългия му нос бе зачервен, както е обикновено при любителите на доброто вино. Носеше много стара панамска шапка и светлосин работен комбинезон, с каквито по традиция са облечени работниците във Франция. В блажено неведение за групата на терасата, той продължи да върти бавно педалите и да си тананика фалшиво под нос. Това беше, докато Тесоро не се спусна към него с намерението да го захапе леко за крака.

Велосипедът залитна, старецът вдигна крака във въздуха, шапката му падна на земята и беше грабната от Тесоро, която изтича, размахвайки опашка, обратно при Съни. Пират, който седеше в краката на Мак, гледаше уморено, наострил едно ухо, докато другото бе увиснало надолу. Той знаеше, че никога не може да се има доверие на Тесоро.

— По дяволите. — Старецът спря колебливо и загледа удивено групата раздърпани и уморени хора. — Mais qui est vous? Et que’st се que vous voulez ici?

Което в превод означаваше: „Кои сте вие? И какво правите тук?“

— Nous sommes les loisers. — Бе проговорила малката Лорийн — при това на френски! — и му бе казала, че те са наемателите.

Безкрайно изумени, те се обърнаха като един към нея. Били се усмихна гордо.

— Наех частен учител, който преподава френски на Лорийн от два месеца — каза. — Тя усвоява ужасно бързо и, виждате ли, старецът разбира какво му казва.

Старецът размахваше ръце във въздуха и викаше на кучето, което тичаше през калта, като продължаваше да стиска панамената шапка между зъбите си.

— Merde alors, quelle sauvage! — викаше толкова силно, че дробовете му се раздираха. — Et vous, madame. — Посочи гневно Съни. — C’est votre responsibilite. Calmez votre chien, et alors, donnez-moi mon chapeau.

Мак успя да улови Тесоро между два подскока и да измъкне шапката от зъбите й. Кученцето го гледаше невинно. Беше готов да се закълне, че вижда усмивка на муцунката му. Подаде шапката обратно на стареца, който я огледа внимателно, забеляза следи от слюнката и зъбите на животното, калта и недобрия й вид и изруга тихо.

На колеблив френски и с усилено жестикулиране, Мак накрая успя да го накара да разбере, че ще му купи нова шапка.

— Mais ca’nest pas the meme chose — измърмори старецът и поклати глава. — Са chapeau! Ah, un jour longement passe, ca chapeau est du Violette. C’est irremplaçable.

Което в превод означаваше: „Не е същото. Тази шапка някога, много отдавна, принадлежеше на Виолет. Незаменима е.“

Съни поиска да му стисне ръката и да му се извини, но той смръщи вежди и махна с ръка. Тогава до него се приближи Нейт с намерението поне да се опита да помогне и накрая, с изненадващите намеси в разговора на малката Лорийн, те го накараха да разбере в какво положение се намират.

— Mais, mois? — На стареца започваше да му харесва да е център на внимание. — Je suis seulement le concierge.

„Аз съм само портиерът. Грижа се за вилата. И как е възможно вие да сте я наели? Тук никой не живее от много години — повече, отколкото мога да преброя. Не и откакто Виолет си отиде и никога не се върна.“

Той се прекръсти, затвори очи и добави:

— Нека Господ даде мир на душата й.

— Амин! — каза високо малката Лорийн.

Отново всички погледи се насочиха към нея, обаче, без да им обърне никакво внимание, Лорийн погледна към небето, сякаш говореше директно с Бога, и приглади поизмачканата си рокличка, чиито поли висяха мокри от дъжда.

— Исусе! — възкликна Белинда изненадана.

— Не произнасяй напразно Божието име. — Лорийн продължи да гледа нагоре.

— О… мили… боже. — Белинда просто не можеше да се сдържи.

Този път Лорийн просто въздъхна тежко.

Старецът продължаваше да повтаря, че в къщата от години не живее никой, че собственикът живее в Париж и доколкото му е известно, никога не е идвал тук. А той самият бил дошъл днес, за да огледа щетите, нанесени от бурята.

Нейт влезе обратно в къщата и взе рекламната брошура с лъскавите снимки. Показа я на стария портиер, като отбеляза красивия басейн, поддържаните градини и снежнобелите плетени градински мебели.

Старецът притисна длан до главата си.

— Ah, je sais, je sais. Разбира се. Обаче това беше преди няколко години. Тук дойде филмова компания, за да заснеме реклами за списанията и телевизията, нали разбирате?

— Избрали са вилата за място на снимките — каза Мак.

Старецът приведе периферията на панамената си шапка в ред, после я нахлупи отново на главата си. И закима ожесточено.

— Oui, c’est са. Photo shoot, точно така го наричаха. Боядисаха басейна в тюркоазносин цвят, comme са. — Замаха с пръст към брошурата. — Донесоха маси и столове. — Посочи обвинително брошурата с показалец. — Почистиха терасираните градини и дори напръскаха моравата с нещо зелено. А накрая доведоха и красивите момичета в бански костюми. — Очите му блеснаха при този спомен и той се засмя тихо.

Мак знаеше много добре колко лесно можеш да изфабрикуваш красива снимка с помощта на компютъра.

Обаче сега портиерът ги гледаше подозрително, смръщил вежди.

— Никой не идва тук. Тази къща е обитавана от духове. Естествено, от призрака на Виолет. Никой от околностите дори не отваря тази врата. Освен мен, разбира се. Но и аз го правя само защото ми плащат. И идвам само през деня.

Съни си спомни полъха топъл въздух и мириса на цветя в господарската спалня. И внезапното усещане, че във „Вилата на Виолет“ загадъчното минало се смесва с настоящето. Потрепери и притисна Тесоро към гърдите си.

Мак помоли стареца за адреса на собственика в Париж, даде му петдесет евро за нова панамена шапка и му благодари, че им е отделил време. След това отиде при Съни.

Този път тя му позволи да я прегърне. Той погледна дълбоко в очите й и каза нежно:

— Знам един хотел надолу по пътя. „Хотелът на мечтите“.

Съни поклати глава и го погледна уморено в отговор.

— Нека само се надяваме да е истина.

И тогава малката Лорийн каза:

— А палачинките?